Никола Ракитин

Цвета, дъщерята на баба Злата, беше най-личната мома. С черните си очи и веселия си нрав, беше подлудила момците, ревнуваха се за нея, но и тя беше хитра - не откриваше никому сърцето си. Ала откак ходи на сбора в Искрово, тя се промени - очите й угаснаха и хлътнаха, бузите й побледняха, снагата й изтъня, стана затворена, мълчалива и скръбна.
- Омагьосано ми е момичето, лоши очи са го погледнали - тюхкаше се баба Злата
пред майка ми. - Какви не билки му давах, попът му чете, при врачки го водих - нищо не помага. Слабее от ден в ден, ще се погуби момичето ми… Две отгледах, задомих ги, ама нали то е последното, като го гледам как крее, и мене ще ме сломи …
Майка ми се мъчеше да я утеши:
- Други ден е, како Злато, Спасовден, заведи го утре вечер на Русалската поляна. Неверна е болестта му, русалките ще го излекуват.
- И други ми казаха същото, и аз си го мисля. Затова съм и дошла. Нали трябва побратим да му намеря да го заведе за росен? Свой не бива. Намислила съм ваш Коцо да му бъде побратим. По-млад е от Цвета, но нали е за добро? Стари съседи сме, нека се сродим.
- Като сте избрали Коцо за побратим на Цвета, нека бъде - отсече майка ми.
Аз бях изненадан от предложението на баба Злата, даже поласкан бях, че ще бъда побратим на дъщеря й - най-хубавата мома.
На другия ден към пладне аз отидох у бабини Златини. Преди това майка ми беше ме посветила в длъжностите на побратимство - във всичко, което трябваше да правя. У баба Злата ме гощаваха като свой. Тя току шеташе и приготовляваше каквото трябва за отиването ни на Русалската поляна. Цвета седеше на одъра кахърна и бледна, едвам отговаряше, когато я запитвах нещо. Когато слънцето клюмна над планинския гребен, баба Злата каза, че е време да вървим. На двора колата беше впрегната и всичко в нея натоварено.
Цвета, подпомогната от майка си, седна в колата и аз, като се прекръстих, поведох воловете. Баба Злата ни изпрати до вратника с благословия. Навлязохме из нивите. Цялата долина миришеше от изкласили стръкове, цъфнали треви и избуяли зеленини. Чучулиги, извисени в ясни лазури, с разперените си крила, изглеждаха като малки черни кръстове и изпращаха с кратки молитви морния работен ден. Из каменливия и криволичещ път през гората застигнахме коли и пешаци. Всички се движеха нагоре, покрай пенливия поток, мълчаливи, съсредоточени, мистично настроени. Пролетната нощ отлиташе в невидимите мрежи на своето тайнство, планината, омълчана като огромен храм, над който беше се спуснал като кандило изрязаният месец. Стигнахме на Русалска поляна, дето други ни бяха изпреварили. До реката разпрегнах воловете, стоварих всичко от колата, занесох го на поляната до един стрък росен, дето заведох и Цвета, като я крепях за кръста. По поляната се движеха двойки, които си диреха място. Аз постлах шарено чердже, върху което легна Цвета, завих я с бяло платно и сложих до главата й, под самия стрък росен, върху пешкир, паница пълна с вода, медена пита,варена кокошка и бъклица. Без да й продумам нищо, отдалечих се от Цвета бавно, нагледах воловете и седнах да бдя до колата.
Бях ходил и друг път с другари на Русалска поляна - един дивен кът сред стар буков лес; чувал бях, знаех поверията за нея, но като побратим на Цвета аз преживях нейната тайнственост. Само тук, на тая поляна, расте росен - най-обичното и мило цвете на русалките. Дошли от далече, те се събират тук, в потайно време, срещу Спасовден, стягат се за своя русалски празник, като късат росенови цветове и се китят. Те са опиянени от радост, от сила, от младост и обич, и са милостиви към всички млади, които боледуват от незнайна болест. Може ли да заспи болник на поляната и, като се събуди, пие ли от водата, поръсена от русалките, и намери ли откършен цветец от росен в паницата, ще се излекува. Окъпани в бистрите планински води, накитени с цветя, русалките политват далече над нивите, поръсват ги с жива роса, за да вържат изобилен плод.
Унесен в приказния мир на народното въображение, аз чувствах, настръхнал, удохотворена цялата природа наоколо си. Скалистите върхове се изрязваха като вълшебни замъци, високите дървета като чудовища протягаха разперени пръсти, плисъкът на потока из камънака ечеше като кикот на девойки, в шумоленето на клоните се долавяха техните стъпки. Нощта беше ведра, хладна, благоуханна и тишината й - пронизителна и загадъчна. Някаква нощна птица от време на време пищеше и мрачна тревожност полъхваше из усойни дебри и долове. Легнал по гръб върху тревата, чувах отмерени глухи удари на далечен водопад - сякаш под мен, в съзвучие с моето будно сърце, биеше друго - голямо и незнайно. Духна ветрец. Сърпът на месеца се затули зад зъбестия връх, изтегна се сянка върху поляната, по която се очертаваха, като снопове, излегналите болни.
Не забелязах кога беше минало потайно време. Видях, че побратими и посестрими, бдяли като мене, като видения се раздвижиха по поляната. Отидох при Цвета. Тя беше заспала. В паницата с водата беше паднал цветец. Събудих Цвета и дадох й да пие. Останалата вода изсипах в бъклицата. Набързо впрегнах колата, натурих в нея едно друго, помогнах на Цвета да се качи и потеглихме надолу, като оставихме на поляната всичката храна, която носехме, та да остане там така и болестта.
Стигнахме в къщи още в тъмно, без да ни срещне някой.
- Омилостивили са се русалките над Цвета - рече майка ми, като й разправих, че Цвета беше заспала на Русалската поляна и че в паницата беше паднал росенов цвят. - Ще оздравее.
И наистина тя оздравя. Мнозина момци я поискаха, но домашните й не я насилваха - тя си избра другоселец. Тогава чак се разбра болестта й. Отида ли сега в Искрово, в една само къща ме посрещат като свой - в къщата на моята посестрима Цвета.

“Русалска поляна”, 1938, Издателство “Хемус”, София.