ДУХЪТ НА ГОРДОН
ДУХЪТ НА ГОРДОН - IV
На бунт и недоволство в окопите студени
се слуша страшний ропот… О, стига, стига веч!
С победа увенчани или пък победени,
те трябва да се върнат със кървав още меч.
Тиранин, враг по-страшен, в родината ги чака,
на гнусен пир, безчестен, той врани е призвал.
Назад, герои славни! Тръгнете и с голтака
борба почнете нова, за новий идеал!
КЪМ ОБЛАКА
В далечен, чужди край съм, облаче, изгнанник,
но скръб сърдце не знай за родната земя,
аз - земен пилигрим, и ти - небесен
странник -
от блян един горим, кат искрици в тъма.
Ний бурите зовем и с тях купнеем жадни
съдбата да ковем от гръм и светлина!
И смело - в бесний рев на бури безпощадни -
Ще сринем ние с гнев световната злина!…
Иди във онзи кът о, облаче, тогава -
зора де първи път видял съм да светлей -
и редом с песента за подвизи и слава,
сълзи на радостта над майчин гроб излей.
***
Размаха огнени крила войната
и пламна веч, другари, целий свет,
с плебейски жертви се покри земята
и кръв плебейска лее се навред…
Една утеха само ни остава:
кръвта, която всеки ден се лей,
на мъст безброй борци ще призовава
и тям - кат огнен факел ще светлей.
РОЖДЕНИЕТО НА СВЪРХЧОВЕКА
Нощ черна и студена обвила е земята, -
а хижите по-черни, чернеят се в нощта;
кат тъмен бог се дига, дори до небесата,
палатът на разкоша, всред хижи на скръбта…
Дъжд, дребен кат сълзици, безспирно се излива,
раздухва вятър буен човешките беди -
и стон в тъмата нощна, на злобна ярост дива
кат буря се изтръгва от робските гърди.
И мъртвата природа, в тъмата без звездица,
настръхнала се вслушва в зова посред нощта, -
във мощний стон изтръгнат от майката-
светица -
в мъчителния трепет, при плач на любовта.
Роди се Свърхчовекът в порутените хижи
на скърби и неволи, на мрак и тъмнина!
А там, в палата горе, - богатите без грижи,
играят и се смеят при толкоз светлина!…
О, смешни лилипути! Напразно с великански
обвивате се мантий - по-жалки сте под тях…
Той в дрипи е облечен, но дух велик, гигантски,
от него ще израстне всред жалкия ви смях!
Десница млада скоро, о, скоро ще закрепне,
демон на отмъщение ще кипне във гърди, -
тогаз със мощен удар доволните ще сепне;
палатът ще разбие,! нощта ще разведри!…
И слънцето прекрасно ще грейне над земята -
животът новороден тъй хубав ще е, лек -
и птичките ще пеят, ще цъфнат и цветята
и правда ще раздава плебейски Свърхчовек.
НА ПАДНАЛИТЕ
по всички бойни полета
За Бога, за царете, за милата родина,
умряхте в китна младост, плебейски вий чеда;
земята черна цяла кат гроб грамаден зина
и жадно ви погълна във своите недра…
И попове молитви пречетоха над гроба -
нивга да не възкръстне бунтовний дух у роба!
Умряхте вий на веки! Сега във гроба хладен
вас нищо не смущава - ни робство, ни война!
А живите остали, животът безпощаден,
на робството в хомота, отново пак впрегна…
Но няма вий да чуйте в спокойний сън мъртвешки
над гроба как печално звънтят окови тежки…
Да имах власт о, мъртви, отново вам живота
да върна на земята - о, в яростния бяс
на злобно отмъщенйе, за новата Голгота -
вий пак умрели бихте, но в слава и със чест!
Останалите живи тогава би узнали
що значи смърт безлихна за чужди идеали!…
