Анита Коларова

Всъщност, когато п р е п р о ч и т а м А. И. Куприн, се превръщам в струна, подръпвана от полъха на вятъра. Мирише ми на пролет, която зове: На път! И тръгвам с Коля и неговия баща - полицейският инспектор Ветчина, рогоносецът, който търпи изневерите на жена си заради спокойствието на сина, към… Финландия. Грея се на огъня, който са наклали, ловя сьомга в „мъгливи и розови утрини на брега на никого неизвестна рекичка”, чувам плясъка на едрата риба в езерото, гледам нащрек силно опънатото влакно на въдицата…” Тези фантастични пътешествия са единствената, голямата и чиста радост в техния отруден, скучен, несретен живот”/ „Пътешественици”/.

Чета ли Куприн, кръстосвам Русия, надниквам във всички нейни кътчета. Работя в стоманолеярния завод в Донбас, „управлявам” имение, „помагам” на клисаря в селска църква, „участвам” в земемерски работи в Рязанска губерния и съм докер, а после „играя” в театър, ставам журналист и пиша убийствени статии.

Когато чета Куприн, сетивата ми се изострят, главата ми се замайва от гъсто като меча кръв поетично вино. Вдишвам мириса на току-що окосено сено, на бор и смола, на тайга, на тайнствени блата, погълнали хора с техните човешки тайни, самите те една голяма тайна. И сливат се блатата в едно огромно блато на помешчическа Русия, в един жесток и страшен символ.

И дълго мисля над словата: „не режимът, не правителството, нито неплодородието на земята, нито нашата бедност и невежество са виновни, че ние, русите, се влачим на опашката на днешния свят. Причината е в тази заспала, ленива, равнодушна към всичко провинция на служещи, дворяни, търговци или еснафи с кокоши кръгозор, които нищо не е в състояние да трогне и да заинтересува” /„Черната мълния”/.

Докато умувам доколко е прав авторът, пред погледа ми оживяват визити, театри, балове, задължителни четвъртъци, безконечни семейни вечери на затъпялото дворянство с поизстиналия чай и малиновото сладко, с мъжките запои и женските клюки за покварата на прислугата, с рецептите за маринованите краставички и кълцаното кисело зеле. Все за това говорят и в семейство Ларини /„Евгений Онегин”/.

Зареждат се картини от съвременна България, някак си, без да искам виждам нашите съвременни еснафи, потънали в запалянковщина по отбори, в които дори играчите са купени, а нашите - „продадени”, в лигава чалга - удоволствия и бирени запои.

Когато чета Куприн, очите ми се отварят за пъстрата палитра на големия художник, наблюдавам любовния хоровод на жеравите, които танцуват и пеят „в огромен кръг, а любовната двойка танцува в средата”. Минавам през губернски или уездски градове , заобиколени зиме - с преспи, лете затънали в калища, с „жилести гори”, където няма нищо „за душата: нито гимназия, нито библиотека”, а само „сънно безмълвие” и безтегловност.

Чувам дивия вой на вълци. Над главата ми свети нощната лампа. В стаята ми е студено, но аз съм се излегнала върху огромна руска зидана печка и пътувам с нея през преспите. Свари ли ме на полето буря, приютява ме къщурка, чийто стопанин се е запил някъде и няма да се върне цяла нощ, но домакинята бодро шета. В люлката, под пращящото кандило, пищи пеленаче, което е „добила” предния ден. Руска жена, живот без глезотии! Една от тия здрави жени, които префинените баришни са избирали за дойки на децата си.

Прелистя ли страница, виждам цяла провинциална Русия с онези затънтени места, където се коментират „ отдавна забравени вече от целия свят” новини. Ето градските клубове, чиито захабени тапети са провиснали като парцали, с двете маси, заети от полупияни играчи на преферанс, които ту се прегръщат, ту се бият.

Там интелигенцията, доколкото я има, деградира. /”Черната мълния”/. Но как обичам Леночка, чиято красота ми връща оптимизма! В нейната дъщеря, също Леночка, полковник Возницин, още млад, а вече в плен на мисли за смъртта, открива преродена и възкръснала своята отдавна погребана любов, вижда първото момиче, което е целувал, споменът за чиито устни му вдъхва желание за живот: „Ние всички живеем заедно - и мъртвите, и възкръсналите” /”Леночка”/

Когато чета Куприн, жадно пия освежаващ квас, дълго ферментирал в дъбови бъчви с хмел и подкваса, със стафиди, коняк и ликьор, после отлежавал три години в бутилки, силен, пенещ се като шампанско, който опива. Тогава виждам тайните сборища на масоните с техните ложи, връзки и йерархия. Или казармите, в които да проявиш минутна волност, значи да загинеш в тази „огромна клетка, натъпкана с хищни зверове”, или убийствения и рискован труд на въглекопачите, където обезчовечаването е ежедневие, но все пак има поне един, който запазва достойнството на човека /”В недрата на земята”/.

И ме е яд на чуждестранните хищници /”Молох”*/, завладели богатите руски недра, яд ме е, както го е яд инженер Бобров, на мощните акционерни дружества, компании и монополи, които са ги изсмуквали, както днес изсмукват моята родина…

Вечен и съвременен е Куприн с безбройните му, наглед обикновени, а всъщност ярки и запомнящи се персонажи, този гоголевски калейдоскоп от национални характери. Героите му са чудаци, фанатици, безкористници.

Такъв е лесничеят Турченко, един от най-светлите му герои, изтъкан от честност и любов към природата. Той отговаря за 27 хиляди десетини / стара руска мярка, равна на 10, 9 декара/ гора и в добавка наглежда горите на милионерите, братя Солодаеви. Изнася лекции на нехайните мужици, заклева ги да пазят гората като зениците на очите си, залесява със собствени средства дерета, укрепва речни брегове и свлачища срещу месечна заплата от 150 рубли! Гората е неговото семейство. Ловец е той, но не стреля по птици! Птицата е летеж, висота, свобода и песен. А какво е гората без птици?

Този мъдър, учен и безкористен човек е трън в очите за простите мужици, бракониери и търговци на дървен материал, готови „да свлекат” всички гори край Петербург и да ги изнесат зад граница. /„Черната мълния”/ Къде и кога съм чувала за това? Като истински герой той води неравна борба да не се сече държавното богатство, зеленото злато, да не се унищожава самият живот.

Невежеството пуска в гората добитъка, който „опасва до лико младите фиданки на нежните неукрепнали дървета, поваля за някаква ограда или черчеве високи смърчове, пробива със свредел стъблата на брезите, хвърля клечки кибрит върху изсъхналия мъх /…/, подпалва някои цепнатини или хралупи по боровете, изпълнени със смола само за да види с какъв весел и бурлив пламък гори кехлибарената смола”. Боже мой! Поезия на злото! Антипоезия! Но нищо не е в състояние да сломи волята на лесничея! Този упорит украинец вярва в бъдещето на Русия, в тържеството на разума!

Когато чета Куприн, пулсът ми променя ритъма си заради трогателното му съчувствие към „малкия човек” и неудачник Иван Иванович Семенюта. Има хора, които Съдбата посочва с пръст завинаги. Но това не е страданието, което Бог изпраща на човека, за да го пречисти. То е друго страдание, това на моралния човек, попаднал в неизбежния лабиринт на неморални хора, откъдето излизане няма.

Иван като гимназист не пие, не пуши, не играе карти, не ходи по жени. Неговата порядъчност и инфантилност дразнят покварените му съученици и те го превръщат в изкупителна жертва на класа. Колко бой, колко наказания за невинния юноша! Смачкан, изключен от училището, беден, едва получил свидетелство за завършен шести клас, той става старателен писар в компанията на нестарателни колеги със заплата 23 рубли, 11 копейки и половин грош на месец!

Но какво е мизерната заплата пред „щастието” да имаш скромна стаичка, „голяма колкото къщурка за скорци”, и възможността да посещаваш в приюта за вдовици /в такъв приют е живял и самият Куприн/ майка си! Да я зарадваш, когато можеш, я с ябълка, я с кутия халва… До този момент, в който Съдбата отново показва грозното си лице. Набеден за крадец, Иван е уволнен. Приютил се с други несретници в един влажен сутерен, от какво живее „и той не знае”- пише Куприн.

Но пред майка си поддържа мита, че гради кариера, дори я нарича по французки „маман”, а вътре в него крещи зов за помощ „мамо, майчице”! „Свята лъжа” ме разплаква. Живея притеснено като този плах, смазан от живота човек - такива като него са вече безбройни. Куприн стига дъното на абсурда. Той изважда силна карта от тестето на живота, за да докаже, че по неписан закон всяко добро се наказва със зло. Но!… има свята лъжа. Спасителна свята лъжа, в която хуманистът иска да допишем края за несретата, да го превърнем в радостно възмездие за мъката. Свята лъжа - „Трепетно и свенливо цвете, което увяхва при докосване”!

Когато чета Куприн, виждам колко красива е Русия, но колко много мъка има в нея. Кой ми направи магия?! Не съм аз, а момичето Нора от пътуващия цирк. Препускам върху кон, по чийто гръб плющи дългият камшик на безмилостния дресьор, придружен от вика „Але!” С мъка пазя равновесие, вървя високо над земята по тънка жица, извивам гъвкаво като змия тяло между напречните дъски на висока стълба, която някой държи на главата си, скачам с разтуптяно от страх сърце от върха на пирамида в ръцете на акробат. Влюбвам се безумно!

И завършвам трудния си живот с последен скок, скок в отвъдното, когато разбирам, че е поругана гордостта ми, първата ми и единствена любов. /„Allez”*/. О, когато става дума за любовта, не увяхва ли тя съвсем естествено и за двамата като осланено есенно цвете? /„Есенни цветя”/? И защо в мига на пламването й влюбените са били „пияни без вино” от чувствата и радостта си, че съществуват”?! Но не е ли част от любовта да бъдем наранявани, както пишеше някъде?

Когато чета Куприн, съзнавам колко могъща е литературата и се радвам на старинното руско слово, с което говори мъдрата врачка Мануйлиха, бабата на Олеся от едноименния разказ. Сега пък съм Олеся, покритата с тайнственост „вещица”, която живее далеч от хората-зверове, далече от селото и града - в гората, в къщичка на кокоши крака. Беден, но волен живот! При птичките, при дърветата, при пулса на земята!

Същата Олеся, която лекува рани с билкови настойки , препъва с поглед любимия, Олеся „ с нейното младо тяло, „израсло в простора на стария бор също така стройно и също така могъщо, както растат младите елички”, с нейния езически възторг от естеството! Това дете на природата с волна и неподправена красота. Когато бият Олеся до смърт, моето тяло ме боли, моите рани кървят.

Макар че „перебродските момета” в своята тъпота и завист към недостижимата й красота издират лицето й, готови да го намажат с катран, спасилата се от линча Олеся ме въздига и аз тържествувам. Но тя се прощава и с любовта и завинаги изчезва, за да се превърне от жертва на невежеството, на помешчическата глупост, в незабравим символ на красотата, поезията и волния човек, неподчинен на нищо, освен на природата!

Затова държа далеч от нея Нина Зиненко, практичната красавица, лекомислено оплела в мрежите си заводския инженер Андрей Бобров /„Молох”/, но без да й мигне окото станала съпруга на едно нищожество, параван за връзката й с милионера Квашин, представител на монополната промишленост, в чиито ръце са металургични дружества, десетки хиляди работници и гигантски печалби.

Докато следя с погнуса превитата от раболепие заводска администрация при посрещането на Квашин, освещаването на новата доменна пещ, разточителния пикник с ядене, пиене и лекомислени танци, не забравям доменните пещи с убийствения труд на работниците, където едно невнимание би коствало живота на работника. Та нали Бобров ще изрече: „Ето го Молох*, който иска топла човешка кръв!”

Оялата се гмеж от еснафи се разбягва, както бягат плъхове от потъващ кораб, когато късно вечерта започва стихиен работнически бунт. Очите ми намират ония страници, в които тътне бунтът: „Мълчаливо се движи към завода огромна черна тълпа работници, въоръжени с камъни. Като исполински огън гори запаленият от въстаналите склад за дървен материал”. Сцената удивително напомня февруарските събития в България през 2013 година, зимата на нашето недоволство.

Когато чета Куприн, откривам страстната му защита на безсмъртната руска поезия, недостъпна за бедните еснафи-критици. Щом не са виждали, значи черна мълния не съществува /намек за „Песня о буревестнике”, за „бездарието” на М. Горки. Нашепвам един стих от тази песен: „Лети буревестник, на черна мълния подобен!”/ Но героят на Куприн Турченко, лесничеят, е виждал черната мълния, той е очевидец: „Видях пламналото от мълнии небе на изток, чиято светлина не погасваше, а непрекъснато ту се разливаше, ту се сгъстяваше и изневиделица върху това разлюляно от синкави блескавици небе с поразителна яснота светна мигновена, ослепително черна мълния”.

Именно Куприн знае, че има такава мълния, тя е неговият дързък символ, по горкиевски, той мечтае за нея: „Къде е тя! Ах! Кога най-сетне ще засвятка?” /„Черната мълния”/ И пак се пренасям в днешния ден, напомнящ вонящо човешко тресавище от разказите и повестите на Куприн.

Когато чета Куприн се радвам на Езоповия език /„Кучешко щастие”/, наблюдавам как съжителстват гротеската с поезията, комедията с трагедията, сатирата с лириката, образованото руско общество - с народа. А между тях - бездната.

И разбирам, че каквото и да е написал в емиграция, писателят с цялата си душа е обичал Русия и точно затова се е завърнал в нея /1937 г/., смаян от настъпилите промени, за да признае през сълзи: „Дори цветята на родината миришат по-другояче, ароматът им е по-силен, по-сладък от аромата на задграничните цветя” /„Моята Москва”/.

Обичам Куприн…

май, 2013 г.
——————————————
*аllez - фр. напред, марш
*Молох - древно кърваво божество, което иска безкрайни човешки жертви