Методологически проблеми на теорията на Георгий Д. Гачев за ускореното развитие на литературата

Панко  Анчев

1.

В книгата „60 дни в размисъл. Самозараждането на жанра” Георги Д. Гачев казва за себе си: „Аз съм симфонист. Моят жанр е това, за което Малер казваше: „за мене да напиша симфония означава със всичките средства на оркестъра да построя мирозданието”. Това самопризнание се отнася в най-пълна мяра за една от най-важните книги на автора, превърнала се във важен етап за литературознанието (поне за българското!) от втората половина на ХХ век - „Ускорено развитие на литературата”, в която са формулирани главните принципи на теорията за ускореното развитие на литература и културата. Тази теория е разработена от Георги Гачев върху материал от историята на българската литература от началото на ХІХ век, но без съмнение е валидна за всички литератури - и големите, и малките, и традиционните, и новите, европейските, и всички останали по света.

Литературоведските теории, особено тези, които осмислят и подреждат историческото развитие на литературата, наистина са нещо като ново мироздание. Тe събират и обясняват смисъла на литературата, логиката на живота й и силите, които я поддържат и изпълват със съдържание. Тук наистина е целият й живот, нейното „мироздание”. За да изградиш подобна теория, е необходимо да познаваш литературата като живо тяло и дух, които живеят в постоянно променяща се среда и сами се променят заедно с нея, като запазват функциите на организъм, способен да се саморазвива и възпроизвежда. Литературата се променя постоянно, но винаги е една и съща, именно защото се саморазвива и възпроизвежда, а не застива в едно-единствено състояние.

Литературата е обществена дейност, но тя не е просто една от функциите или елементите на обществото, народа и нацията, а изразител на общественото съзнание, най-достоверният свидетел на ставащото. И само като такава може да бъде разбрана и изучена. Изучавайки я, ние всъщност изучаваме историята на обществата, движението на идеите в тях, закономерностите в историческото развитие, националните особености и общите тенденции в историята на човечеството. Литературоведската теория събира и подрежда всичко това, за да улови и изтегли нишките на общото и частното и очертае картината на мирозданието. Защото в литературата, разглеждана като изразителка на общественото съзнание, се представя истинският образ на света, цялата негова история и съвременно състояние. И тя е толкова по-значима, колкото по-верен и точен е образът на пресъздавания от нея свят.

Теоретическото разглеждане на литературната история е начин да се обхване преди всичко общото, закономерното, същността и смисъла, като на частното се погледне като на елемент и особеност, потвърждаваща общото и цялото, защото са включени в тях. Умението да се отделя едното от другото и точно да се обозначават, е най-важният знак на литературоведския талант. Това умение „ликвидира непримиримото върху почвата на формалната логика противоречие между теорията и историята на литературата”. И отваря пътя към истинското познание, към модела на света и своеобразието на националното развитие.

Днешният човек страда от фрагментарното мислене. Той е изгубил някогашната си универсалност и затова и философските теории и системи са ограничени и лишени от пълнота и цялост. Те обясняват тази фрагментарност, но губят от погледа си мирозданието, цялото, универсума. Затова и знаем малко за себе си, за народите и родовете си, за собствените си литератури. Ала никоя теория, още повече литературоведската, не бива да се възприема като неодушевена рамка, вътре в която вкарваме литературно-историческия материал и автоматично виждаме всичко, което ни е потребно. Тази теория е истинска и жива, ако е способна да понесе опита на новото време и да се изпълни с новото съдържание, което този опит й дава. И по това прилича на музикална симфония.

2.

Буржоазната епоха е време на ускорено развитие нациите и държавите по пътя на капитализма, а също и на всеобщо уеднаквяване на икономиката и на всички области на обществения живот. Тя роди нациите, за да ги използва като опора в преодоляването на средновековно-феодалната разпокъсаност и за да формира чрез тях широта и обем на пазара на стоки и услуги, а след това и в духовната сфера. Бяха създадени технически и икономически стандарти, задължителни за всички и улесняващи високата скорост и ефективност на материалното производство, а по-късно, в епохата на глобализацията - и в правото, морала, културата и духовността, което все повече води до всеобщо изравняване и заличаване на различията. Капитализмът налага такъв начин на обществено устройство и на обществен живот, в който всичко да се извършва бързо, лесно, евтино и да е достъпно за колкото се може повече хора. При създадените средства за информация и общуване пречещите различия бързо се елиминират и напълно отстраняват. А такива са националните особености и традиции, различните равнища на обществено-икономическо развитие, не еднаквата степен на обуржоазеност на нациите и обществата. Дори националните езици са пречка в това общуване и така се породи необходимостта от универсален, разбираем и достъпен за цялото човечество език. Виждаме как бързо и уверено се върви по този път и колко настъпателна е глобализацията в днешния свят.

Нацията е нов за историята обществен субект, обединяващ чрез единно съзнание родствени по кръв народи. Тези народи се осъзнават в единство, основано на произход, език, територия, история, култура и се отделят от останалите, за да се слеят помежду си в едно ново цяло. За да постигнат тази цел, те пренебрегват дребните различия и противоречия, като намират заедно полезния компромис и заживяват от тук насетне неразделно. Първите нации, а това са тези от Западна Европа, налагат модел на национално битие и съзнание, който в много отношения става задължителен за всички идващи след тях - особено за по-малките и обособяващи се в условията на политически зависимости от другите народи и нации. И тези нови нации, за да получат да имат свой език, територия, държава и култура, трябва по някакъв начин да наподобят модела, да му се подчинят, като се лишат от голяма част от несходствата, които ги отдалечават от него и им пречат да го наложат върху себе си и да следват неговите повели. Когато си закъснял в своя път, длъжен си да преодолееш времето и бързо да достигнеш вървящите пред тебе. Но ти ги достигаш не механично, а „идеално”, т. е. като начин на мислене, обществено устройство, култура. И разбира се в икономиката.

Средновековието не е бивало изправено пред подобна цел и не е разрешавало проблем за изравняване, догонване и унифициране. Християнските народи са едновременно „едно в Христос”, но и различни, понеже Господ ги е създал такива. Другите религии по подобен начин събират народите и ги сближават верски, културно и мисловно, като също съхраняват своеобразията им. През Средновековието не съществува онова егоистично „аз” както на човека, така и на народите, което да се осъзнава като изключителна ценност. Хората тогава не са равни „по право”; те изобщо не са равни помежду си, тъй като са на различни стъпала в обществената йерархия и принадлежат на различни социални съсловия. Същото важи и за народите и държавите, взаимодействието между които е пасивно. Всеки живее вътре в себе си и според установените традиции. На никого и през ум не му минава „да догонва” другия, да се изравнява с него, за да му бъде подобен или еднакъв, както това става през Модерната епоха. Тогава на тях това не е било нужно и те не са мислили за него.

Никоя друга обществено-политическа и икономическа система преди буржоазно-капиталистическата не налага еднаквостта като задължително условие за бързо и ефективно икономическо, социално и културно развитие. Капитализмът е е вселенска система, която не търпи различни модели и форми; законите в нея са задължителни и нарушаването им е пагубно. Бавното движение те изхвърля от пазара и те прави негоден за активна и резултатна стопанска дейност. То те умъртвява.

Ако използваме терминологията на Лев Гумильов, Ренесансът придава на нациите особена, аз ще я нарека „буржоазна” пасионарност. Те придобиват вътрешна напрегнатост и енергия, вливаща нов живот. Благодарение на тази „буржоазна пасионарност” народите излизат от Средновековието и се включват в Модерната епоха, за да се приобщят към модерния свят, извън който им е невъзможно да съществуват. Буржоазната пасионарност е готовност и годност за ускорен ход в историята. Тя е и съзнание за необходимостта от такъв ход. То се изразява от националната култура и литература.

И още: ускореното развитие е форма на буржоазната революция. И преди да отчитаме резултатите от това развитие, е необходимо да видим какво се разрушава, какво „събличат” от себе си народите, превръщащи се в нации, за да „се облекат в модерност” (ако перифразираме известната мисъл на св. ап. Павел за събличането на ветхия човек и обличането „в Христос” на новия ).

3.

Ние все още сме с невярна представа за християнското средновековие - особено за православното, което пренебрегваме заради римо-католическото и му приписваме качествата, които западният свят наложи като представа за времето между античността и модерната епоха. Православното средновековие не „мрачна епоха”, а е свят на универсализма и стремежа към пълнота и цялост. Православният средновековен ум работи с категориите и представите на християнското учение, въплътено в Св. Предание, Св. Писание и трудовете на св. отци на Църквата. Истината е една и тя е абсолютна - цел е на всеки християнин и е видяна, разчетена и осъзната като най-високата цел на човека в неговия земен път към спасението. Тази цел изисква личност, способна и готова да преодолее раздвоението и конфликтите в душата си, потискаща егоизма, гордостта и страстите, които пречат да бъде постигнато единството на цялото. Светът се е разпаднал след грехопадението на първия човек, но неговата пълнота е отново постижими и трябва да бъде постигната най-напред от всеки един поотделно, и чрез личното спасение да стане възможно спасението света. Понеже човек е грешен, той знае, че животът му на земята е само прелюдия и подготовка за друг, вечен живот и това му дава сили да не е недоволен от мястото си в човешкия свят, но и да не страда от амбицията да бъде над другия и да не смята, че светът длъжен да му се подчинява. Това е религиозното съзнание. То е в състояние да обеме безначалието и безкрая на Бога и да борави свободна с абстракциите на християнското учение. Именно чрез християнството средновековния човек преодолява ограничението и немощта на своя немощен ум, за да мисли мащабно и в пълнотата на цялото.

За да отвори пътя на капитализма и на буржоазната обществено-политическа система, Ренесансът трябваше да разбие този свят, да разруши неговия универсализъм, да промени човешкото мислене, като го върне върху плоскостта на частното и подробностите. Буржоазното мислене е силно само върху тази плоскост. Поради това и още в началото Ренесансът разколеба системата от християнските ценности, дискредитира Църквата, постави под съмнение целия християнски начин на мислене и обяви епохата, в която той е бил доминиращ, за мрачна. И на тях бе противопоставена силата на човешкия разум, на човешкото изобщо и бе даден невиждан преди простор пред човешките възможности. Християнският универсализъм бе заменен с буржоазен. Това е революционна промяна в начина на мислене и световъзприемане.

Настъпва нова епоха, в която се изгражда нов свят, който в голяма степен е коренно различен от предходния в своята разпокъсаност и греховност. Разбира се, традициите се съхраняват и историята не започва рязко от начало.

Различните народи са в различно състояние и в различни моменти пристъпват „прага” на Модерната епоха, т. е. тяхното „обуржоазяване” започва в различно време и протича с различна скорост. Това предопределя огромното разнообразие в начините на унифициране и изравняване на народите и културите със западноевропейските. Но в „мига”, в който започне възраждането им, историята тръгва с ускорена скорост и процесите започват да текат удивително бързо. Георгий Д. Гачев показва как това става в една малка литература като българската от втората половина на ХVІІІ век.

Българската обществена, икономическа и културна реалност след втората половина на ХVІІІ век се формира в условията на чужда политическа власт и система, която в общи линии по-бавно се придвижва към капитализма от българската и пречи по българските земи да се утвърждава новият ред и да навлизат идеите на модерността. Както посочва и Георги Д. Гачев, тази зависимост е двойна. От една страна е османската политическа власт, а от друга - духовната власт на Константинополската патриаршия. Политическата власт спъва икономическото и политическото развитие, а духовната - развитието в духовната сфера и особено на създаването на единен български книжовен език и утвърждаването на национално самосъзнание на българите по всички традиционно български територии в Османската империя. Тъй като богослужението е изключително на гръцки, Църквата не стимулира писането на книги на български език; дори тези, които ги има все още, се унищожават масово и постоянно. Затова и първата българска национална идея, формулирана и прокламирана от преп. Паисий Хилендарски през 1762 г. в неговата „История славяноболгарская”, е възстановяване на българската държава, ликвидирана от османските турци в края на ХІV век, и на самостоятелната Българска църква чрез нейното излизане изпод зависимостта на константинополския патриарх. Тук сякаш има едно твърде съществено различие от западноевропейския ренесанс. Ренесансът в Европа отхвърли властта на църквата, като я отдели от държава и секуларизира обществото. Българското възраждане започна с борба за българска църква и със засилване ролята на българското духовенство в политическия и обществения живот. Но противоречието е само привидно, тъй като тази борба е с предимно светски характер и е политическа  по същество, а не църковно-канонична или догматична. По същия начин, по който европейските хуманисти подиграваха и дискредитираха католическите духовници, в България се разобличават и осмиват гръцките. На тях им се приписват същите пороци и грехове, каквито протестантите в Европа приписваха на папския клир. Желанието на българите да имат своя независима църква е политическо, секуларно, дори  атеистично, защото чрез Църквата се цели постигане преди всичко на политическата независимост. За идеолозите на българската национално-освободителна революция независимата църква е първообразът на независимата българска държава.

Разпадът на религиозното съзнание е последван от преобразования в общественото устройство. Досегашният бит започва да става непригоден в новите условия на капиталистическото производство. Стоково-паричното стопанство измества все по-бързо феодалните порядки на затвореното производство. Търговецът и занаятчията се превръщат във водещите фигури на българското общество. Първи търговецът и занаятчията разбират колко изостанал е народът, колко далеч е той от европейския начин на живот и производство, от европейското образование и култура. В първата четвърт на ХІХ век е ясно, че движението на българската история трябва да се ускори. Съзнанието за тази необходимост завладява все повече хора и е точният знак за извършените дълбоки промени не само в бита, но и в културата. В книгата си Георгий Д. Гачев посочва и проникновено анализира литературните съответствия на обществените процеси.

4.

Ускореното развитие не е физическо движение, а сложен процес на обществени преобразования. Този процес е обективен, но той е преди всичко процес на осъзнаване неговата неизбежност и необходимост. Анализът на Георги Д. Гачев показва, че той е бил не само одобряван от формиращата се буржоазна класа и от интелигенцията, но е и стимулиран съзнателно от тях. Това показва, че процесът не е стихиен, а целенасочен и в някаква степен управляван. И още: постоянно анализиран и оценяван от идеолозите и ръководителите на национално-освободителната буржоазна революция. Всъщност, самото това „ускорено развитие” е просто другото име на буржоазната революция.

Литературата изразява тази революция и я преживява чрез същностните си вътрешни преобразования. Най-напред тя променя функцията си и от богослужебна става светска; от литература, която се пише, за да се чете на глас в храма, се превръща в израз на личното писателско съзнание, което се обръща към личното читателско съзнание. Творчеството е свободно дело на свободния гражданин, а не монашеско послушание. Затова и постепенно се формира и съзнанието за авторството като дело на отделната личност, която има права над него. Средновековният писател пишеше не от себе си и не заради себе си. Възраждането ражда новия писател, който пише по вдъхновение и за собствена изява. Промяната обаче не идва внезапно. Тя се осъществява продължително - повече от половин век е необходим, за да се промени окончателно българската литература и утвърди новото й естетическо съзнание. Очевидно този срок е различен за различните литератури и е в зависимост от общото състояние на нацията и от скоростта, с която тя се обуржоазява.

Модерната епоха създава нови условия за развитие и функциониране на литературата. Нараства ролята на външните влияния и взаимодействия с другите литератури. Националната литература вече е включена в цялостния литературен процес, обхващащ било литературите на сродните и близките литератури (напр. славянските, балканските, скандинавските), било тези на народите, които са изравнени чрез еднаквата или близката степен в развитието на техните нации - например, европейските. Този контекст прави литературите свободни и автономни в тяхното развитие, но и подвластни на собствените си традиции и закономерности, зависими от процесите в т. нар. „световна литература”. Външното влияние е вторично средство за ускоряване на развитието. Чрез него литературите се сравняват и изравняват, разменят своя опит и придобиват чуждия. Но срещу чуждото традицията винаги организира съпротива, която приспособява привнесеното и придобитото към националната почва. Тази съпротива е свидетелство за живителните сили на националната литература и благодарение на нея влиянието е благотворно, а не разрушително.

Скъсването с миналото е болезнено. То предизвиква рани върху душата и тялото на нацията и се преживява като неутешима драма. Затова и традицията се съпротивлява и търси начини да облекчи страданията и забави промяната. Тук действа, както точно посочва Георгий Д. Гачев, „законът за съотношението между чуждите влияния и органичното развитие на нацията”. Защото колкото и ускорено да е развитието и колкото огромен и неудържим да е процесът на уеднаквяване, всяка нация върви по своя път, следва своите установени от традицията и историята закони и правила, живее собствения си, а не някакъв чужд живот. Животът на малката нация е винаги под заплахата от натиска на големите. Затова и тя постоянно произвежда някакви „антитела” срещу външните влияния, за да ги неутрализира и приведе към своите особености и потребности. Такова „антитяло” през Възраждането (а и доста по-късно, чак през 60-те и 70-те години на ХХ век) за българската литература и култура са историята и фолклорът.

Според В. Г. Белински „Плодът на народната националност е историята”. Историята необходимата памет, която националният ум носи в себе си, за да се идентифицира и да поражда съзнанието за самобитност и историческа мисия и отговорност пред историята. Историята е онова убежище, което спасява народа и нацията от посегателствата над тях, и е източник на обществена енергия и сила. Не е случайно, че българското възраждане започва с „История славяноболгарская” от преп. Паисий Хилендарски. Тази книга на атонския монах е показателна за особеностите на самото възраждане. То възражда не античността, а Средновековието, от което българите през втората половина на ХVІІІ век вече излизат. Но се възражда не изобщо средновековието, а конкретно българското, т.е. времето, през което българите са имали своя самостоятелна държава и тя е била истинско страшилище за всемогъщата Византийска империя. Историята или по-точно „историческото право” се използва като аргумент за необходимостта и възможността да бъде възстановена българската държава.  

Фолклорът е другото убежище; то е постоянното завръщане на нацията „при народа”. Завръщането „при народа” не е само желание и отчаян опит, познат ни от историята на руското дворянство да се самообнови и получи свежи нравствени и духовни сили в битката си с модерната епоха, за да запази господстващото си положение и възпре надигащата се буржоазна революция, но и реакция на нацията срещу задаващата се тенденция на уеднаквяване и национално обезличаване, за която тук постоянно става дума. Фолклорът е културата на нисшите социални слоеве през Средновековието. Той е средата, в която тези слоеве се самоизразяват, забавляват се, протестират, но преди всичко - в която се обединяват и солидаризират. Но не е пълноценна форма на обществено съзнание, не е народностно съзнание, а само „духовен бит”, естетика и паралелно съществуваща култура. Това е така, докато се оформи напълно буржоазното обществено съзнание и окончателно се създаде нацията. От там насетне фолклорът е вече своеобразен музей на „народната култура”, резерват, където се съхраняват някои от традициите - особено тези от архаичния селски бит, т. е. отпреди установяването на буржоазните порядки. Точно тогава обаче той придобива особена функция и значение за националната култура като нейна енергия и сила в съпротивата й срещу постоянно дебнещите я опасности. Когато литературата и културата засилят интереса си към фолклора и историята, значи навлизат в нова фаза на ускореното си развитие. 

Ускореното развитие по теорията на Георгий Д. Гачев е явление от Възраждането насам, но срещащо се и в зрелостта на капитализма и особено през времето на „реалния социализъм” у всички нации от т. нар. „съветски блок” (най-вече у народите на СССР). То е свързано винаги с утвърждаването на цял комплекс от качества, които нацията е на път да придобие. Т. е. знак е за някакво повторно възраждане или довършване на започнати отдавна, но не приключили процеси на национално самоосъзнаване, на приключване обуржоазяването на съответния национален свят.

5.

Вече уточнихме, а и Георгий Д. Гачев непрекъснато повтаря, че ускореното развитие на литературата и културата е догонване, стремеж на „изоставащата” култура да достигне степента на развитост на „напредналите” и се приобщи към образците, които са създали. Културата и литературата не са състезание, в което постиженията се измерват с метър или хронометър, нито победителите се подреждат по реда на пристигането им на финала. Ускореното развитие е излизане от Средновековието и навлизане в Модерната епоха с всички присъщи на този сложен и труден процес действия и резултати. То е смяна на парадигмата, по която съществува една култура и включване в нова, непозната преди в историята система на взаимодействие между културите и литературите в света.

Този процес означава преди всичко формиране и утвърждаване на нова културна среда, нов тип творец, ново обществено съзнание, нови жанрове и дори изкуства, каквито предишната култура не е притежавала поради особеностите й и поради потребностите на общественото съзнание, което е изразявала. Друг е въпросът дали е станала по-добра, по-висока и възвишена. Във всеки случай тя е различна, а е различна, защото времето е друго и друго е общественото и националното съзнание, заради което съществува и функционира. Затова и квалификации от рода на „изостанала” или „напреднала” култура или литература трябва да се възприемат условно, само като отправна точка за разсъждения върху състоянието на съответната национална култура и за нейните особености и различия спрямо тези, с които се сравнява или просто с което заедно изгражда една обща „световна култура”.

Разсъждавайки по този начин, ние няма да достигнем за заключението, че, след като изминава пътя на развитие, по който се движи ускорено, българската литература (а въз основа на нея Г. Д. Гачев изгради въпросната си теория) е догонила „напредналите” и се е изравнила с тях. Тя е придобила много от чертите, които те са притежавали и притежават, опознала е и е осмислила техния исторически опит, разгърнала е потенциала си чрез усвояването на нейните стилови направления, школи, жанрове и изкуства; изгубила е много от онова, което е притежавала в епохата на Средновековието, но винаги се е придържала към традициите си и е съхранявала националното си своеобразие. Същото е станало с всички култури.

Теорията на Георгий Д. Гачев дава ключ към тайните на националните култури, към сложния и специфичен техен код на развитие. Тя постоянно доказва своята жизнеспособност. Затова трябва внимателно и упорито да бъде изучавана и прилагана и по възможност така, както го правеше самият Георгий Д. Гачев - един от най-великите умове на нашето време - внимателно, проникновено и с отлично познаване на фактите, с ум и мъдрост.