КАРТИНИ ОТ ЕДНА ИЗЛОЖБА
КАРТИНИ ОТ ЕДНА ИЗЛОЖБА
1.
Във залата на чуждестранното изкуство
е тихо като в храм. Мълчат картините.
Потрепват само тук - очи, там - устни,
забулени от мрака на годините.
Пейзажите разкриват светли страници
от албума богат на вековете:
небето все така е синьо и без граници
и все тъй снежнобели върховете…
Гори Батак. В зарята ослепителна
човекът-звяр разколебан изглежда.
А женските тела са възхитителни
дори с кръвта, която се изцежда.
Портретите мълчат. Във всеки образ - тайни,
заключени в забравата на времето.
Животът може би на тез лица незнайни
е бил роман злочест или поема…
Момичето във синьо там - във синя вечер
пламтяло е в прегръдката прощална.
Стоят и досега слова недоизречени,
замръзнали на устните печални.
2.
И тъй нататък. Случки поучителни
се крият може би навред в таблата.
Но става вече душно и мъчително
във тази зала толкова позната.
Излез навън. Градините ухаят,
животът без условности те вика.
Стигни далеч и потъни в безкрая
сред живата природа разнолика.
МИНИАТЮРА
Във този объркан, изкуствен,
безизразен свят,
несъвършени и пусти
са нашите мисли дори.
Само голямото чувство
ни прави добри.
ЕСЕНТА
Присъства тихо есента -
Славейковата мрачна есен.
Не можем да я срещнем пак
“с най-мила за сърцето песен”.
Че съхнат сочните треви
тъй рано и така невесело.
И в нашите стъпки не звъни
камбаната на нови песни.
О, тъй е тъжна есента,
когато няма път нагоре.
И сякаш цялата Земя
за нас е вече дом затворен.
А само топъл благослов
към туй, което се не връща,
ще се превърне ли във нов
копнеж по бялата ни къща?
***
Където и да съм -
сред простор и лъчи
или в мрачно хотелско поднебие -
ти си с мен. И след сън,
щом отворя очи,
сутрин първата мисъл
за тебе е.
ТЕБ ДЪЛГО ТЕ НЯМА
Теб дълго те няма. Аз дълго оставам сама
и няма кой с дъх да постопли лицето ми.
И няма кой радост да палне в сърцето ми,
ръка да протегне, когато се връщам дома.
Теб дълго те няма. И птиците тъжно мълчат.
Дърветата клоните свеждат в съчувствие нямо.
А моята болка расте, като облак голяма,
и чуждите стъпки зловещо отекват в нощта.
Но дните ще минат - макар и години да са.
Знам: твоите стъпки ще литнат към мен като вятър.
И в бялата утрин ще греят в усмивки цветята,
ще греят и хиляди малки звезди от роса.
Тогава, потънала в светлия сън, като тях ще пламтя.
Тогава аз всичко в едничкия миг ще простя.
МОМЧЕТО ПОРАСНА
Искам от тебе, море,
шепа вода, глътка любов,
за моя ден…
Недялко Йорданов
Отдавна момчето не говори с морето
на своя момчешки език.
Морето остана във спомена летен,
сред детството някъде скрит.
Момчето порасна далеч от морето,
потъна в широкия свят.
Но в нощите му не престава да свети
звездата от морския бряг.
И вечер, кога заблестят светлините
на градския “лунен пейзаж”,
морето се връща с шума на вълните
и с детския ласкав мираж.
Ех, няма ги вече игрите чудесни
с вълшебства на морския свят.
В живота суров и недраг, и нелесен
надеждици само трептят.
Аз въпреки всичко не спирам да искам
за дните си глътка любов:
от чужди и свои, далечни и близки,
от хората в моя живот.
Готов съм за тяхната обич в замяна
аз всичко човешко да дам.
ЗЛАТНАТА ТРОХА ЛЮБОВ
Пак вали. Ти пак си до прозореца
и навярно спомняш нещо. Сън.
Може би за цъфналите в розово
праскови в градините навън.
За студените дъждовни дни в гората
и за онзи стар планински дом,
в който грабваше те вечер самотата
и люлееше те в своето гнездо.
Но когато утрото звънливо
те събуждаше със сноп лъчи,
слушаше как нейде закачливо
нейният детински глас звучи…
И така редуваха се дните:
мрачни, светли - слънчеви дори.
И през тази пролет дъждовита
твойта обич светла се роди.
Пак вали. Ти пак си там, където
споменът отвежда те сега.
Като тънка струя дим в небето
се промъква леко в теб тъга.
По онези дни на топла радост,
на детинските мечти и смях.
По онези вечери-балади
с причудливата луна във тях.
Но от всичко туй какво остана -
само “златната троха” любов
и една открита малка рана,
дето не зарасна цял живот.
ПРОЩАЛНО
В една утрин жестока и кървава
тръгна ти сам-сама срещу вятъра.
Ах, защо бяха толкова пъргави
твойте стъпки, понесли съдбата ти?
Един миг. Един ден. Една вечност.
И топи се олово във погледа.
И въртят се във кръг безконечен
на сърцето ми мислите огнени.
Ти не спря. Не извика. Погълна те
на незнайното малката бездна.
И угаснаха в миг като мълния
светлините - завинаги - звездните.
ОПТИМИСТИЧНО
Когато ти напусна този свят,
аз бях далеч. Не казах “сбогом”.
Затуй и неизменно ти живя
във спомена непревъзмогнат.
Годините напразно - пласт до пласт -
затрупваха те със забрава.
А ти - тъй както есенни листа -
се връщаше във пролетна дъбрава.
И ний вървяхме пак един до друг,
развеселени в твойта виртуалност.
Какво сега за теб е “там” и “тук”,
когато всичко е парадоксално.
Загубих те. Обаче не съвсем.
Живеем в два различни свята.
И за да бъдем заедно, поне
единият живее на земята.
НОВОГОДИШНО ПОЖЕЛАНИЕ
Не ми подавай никога ръка
за “добър ден” или “довиждане”.
Не сме “познати”. Този ритуал
голямото ни чувство ще обижда.
Не чакай аз да те целуна пръв.
От мен не искай етикетни роли.
Спасявай ме от ледения дъх
на устни неразтворени.
Когато идваш, само ми носи
в очите си една добра искрица
от онзи пламък, който извиси
сърцата ни до полета на птиците.
ПАСТОРАЛНО
Ще разтвориш забързана малкия плик,
долетял в утринта като птица.
И сърцето ти, спряло да бие за миг,
ще погледне през твойте зеници…
А от думите прости на белия лист
ще те лъхне познатия мирис
на тревите, които среднощ окосих,
за постеля на двама пастири.
Тези двама пастири - Луната и аз -
спят сред билките, в сребърна люлка,
и щурчетата пеят им с трепетен глас,
и танцуват им малки светулки.
Тук, в зеления скут на планинския склон
чакам твоето ново завръщане.
И каквото да бъде - добро или зло -
любовта ми остава все същата.
ПОДАРЪК
Всичката нежност, с години събирана,
скътана нейде, дълбоко у мен,
всичката радост със мъка намирана
в дните на бури и вятър студен;
малкото обич, надвила омразата,
хорския гняв победила едвам -
всичко, което остана запазено,
искам на тебе да дам.
ПИСМО
Започнах с думи и слова различни,
за да ти кажа нещо неизказано,
а толкоз пусто и така привично
накрая всичко се оказа.
Зачерквах, почвах пак. Затуй листата
на нотна партитура заприличаха.
Единствен незачеркнат ред остана,
във който пишеше, че те обичам.
НОЩ
Ти знаеш ли какво е тук, без теб
сега, във тази дълга нощ нечакана?
Във стаята заспал е кротко мрака,
в прозореца е слязло къс небе.
Все съща е нощта и същите - звездите.
И месецът, и тишината - все една.
А всичко ми е много чуждо и не знам
дали сега не са излишни светлините.
Притихналият град си взема „лека нощ”
със птиците и малките щурчета.
Тъй странно тих е тази вечер той
и странни и смълчани са дърветата.
Да ти разкажа ли какво е тук без теб
сега, във тази нощ нечакана?
Във стаята заспал е кротко мрака
като очите на дете.
***
Понякога се питам и не знам
дали от тебе не поисках много.
Но любовта не везна
за малко и за повече -
и нейното едничко
деление е - всичко.
ПОСЛЕСЛОВ
На Иван Кръстев
Във кръговрата - пролети и есени
летяха тъй стремително годините,
че ми останаха недоизпети песни
и нежност, неизказана завинаги.
