ОТЧУЖДАВАНЕ
ОТЧУЖДАВАНЕ
Студени улици. Студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят.
Гнезда си свиваме под свои стрехи.
От болката на друг не ни боли.
И става тъй, че в новите си дрехи
не сме това, което сме били.
И често пъти като зимен вятър
един въпрос плющи над съвестта:
защо и добрината на сърцата
ще трябва да изхвърлим с бедността?
Нима законите ни, тъй човечни,
обсебиха от нас човечността,
освобождавайки ни от сърдечност,
от простодушие и топлота?
Въжето на войнишката ни дружба
полека се разнищва на влакна.
Ценим се повече по ранг и служба,
сдружаваме се по величина.
О, колко ме измъчва туй изкуство!
И се боя, че в тоя свят голям
на митинги и колективно чувство
бих могъл да остана страшно сам.
РОКЛЯ
Чудото се случи много рано.
Тя недоумяваше сама.
Просто се огледа във герана
и разбра, че вече е мома.
И сънува рокля с пеперуди…
Колко хубав беше тоя сън!
Но баща й рано я събуди,
че овцете чакаха навън.
Рокличка детето не получи.
Рокля и девойката не взе.
Младостта проплака като ручей
и опали босите нозе…
След години влезе в чужда къща.
В плитките й пламна есента.
А в сърцето все една и съща
тлееше моминската мечта.
Но тогава трябваше да вземе
за сина тетрадка и молив.
А за рокля все ще дойде време.
Нека само той да й е жив.
Колко пъти върза и развърза
възелчето с белите пари!
А на дните хукналият бързей
с вадички лицето й покри.
Колко пъти щъркелите горе
на комина свиваха гнезда…
Но синът изучи!
А наскоро
с рокля я зарадва от града.
Цяла от уплаха отмаляла
тя понечи да направи кръст.
И за първи път пред огледало
се изправи в целия си ръст.
Взря се в потъмнялото си чело.
В шията. В дълбоките бразди.
В оня бистър кладенец край село
тях ли беше виждала преди?
Кожа, почерняла като угар…
И по нея роклята цъфти
с тъжни, закъснели теменуги…
Боже, колко скъпо я плати.
Нещо я удари безпощадно.
Образът се люшна и разби.
Сякаш в кладенеца беше паднал
лист от разлюлените върби.
И си спомни неживяна младост.
И разбра през бликналата жал,
че денят на тая тиха радост
страшно много беше закъснял.
СТИЛ
Дали поради вътрешна нагласа,
или пък просто от морален дълг -
но всяка маса в хирургична маса
превръщаме, насядаме ли в кръг.
На нея връзваме поред онези,
които не присъствуват. С размах
ги режем и им слагаме протези,
за да прочистим гнилото у тях.
Това го правим все зарад човека.
Не искам да ме разберете зле.
…И през цигарения дим полека
потрепват ангелските ни криле.
ДАЛИ ЗАЩОТО…
Светът изглежда все по-млад.
Дали от туй, че остаряваме?
Или защото цвят по цвят
и свойта пролет му отдаваме.
Отдаваме му радостта
и бодростта на дните къси.
И като жадните листа -
чрез хлорофила на кръвта си
поемаме от тоя свят
умората и грозотата,
за да остане чист и млад
за бъдещето, за децата ни.
РОМАНС
По навик птицата на любовта
гнездо не свива под семеен покрив.
Тя предпочита дъжд да я намокри
навън, под кестеновите листа.
А в къщи, по традиции прастари,
сред глъч на дъщери и синове,
един до друг вървят
или другари,
или непримирими врагове.
РАЗБИРАНЕ
Речеш ли да ме приобщиш към себе си -
настръхвам, инстинктивно свил юмрук.
Аз не разбирам твоите потребности
да ни опълчваш срещу някой друг.
На жил-площта на своите амбиции
си настанил една нищожна част
от нашта справедливост - и се вричаш,
че тя говори само с твоя глас.
Аз знам, че само цялото е живо.
И пътищата, дето ги вървим
в държавата на нашта справедливост,
не водят към един-единствен Рим.
БИТИЕ
Денят започва с лекота.
И бързаме. За път сме жадни.
Познанието за света
е в ученическите чанти…
…Вървим към къщи с вечерта.
Приказваме с по-малко думи.
Познанието за света
е в припечелените суми.
ВНЕЗАПНО
Отдръпва се като видение
животът ми неизживян.
Отлагах срещи,
стълкновения,
от нерешителност, от свян -
додето
изумен и сребърен,
открих с връхлитаща тъга,
че съм отложил просто себе си.
Но за кога? Но за кога?
ЖЕНИТЕ НА УМРЕЛИТЕ ПОЕТИ
На В. Броневска
Готвачки. Музи на безсмъртни песни.
Благословени. И проклети.
Какво не бяха?! Земни и небесни.
Сега са само клети.
Мъжете си трагично надживели,
те още продължават
да мъкнат на ръце поизтънели
посмъртната им слава
като поднос - и да ни канят мълком
да бъдем съучастни…
С една Задушница, безкрайно дълга,
живеят те и гаснат.
И се поклащат в някаква омая
и се усмихват тихо…
Какво си спомнят? Ада или рая?
Не знае никой.
УТРО
Учудени, в зори се изчервиха
тополите и къщите отсреща.
В какво ги свари слънцето? Изглежда
в любовни сънища…
Дискретна, тиха,
зората замижа за две минути
и после здравец за по път изскуба.
Навярно този ден ще бъде хубав,
щом още се засрамва и се чуди…
МОМЧЕ
Когато тръгвах за града, край село
на хълма някакво момче остана -
каскета си пред равнината снело,
с коса - от лятната дъга огряна.
И то така си и остана горе.
Не ме сподири. Притесни се нещо,
че панталонките му много скоро
ще окъсеят и ще стане смешно.
А мен ме грабна веселият шемет
на нови пътища, на нови стрехи…
И все вървях. И винаги навреме
си сменях омаляващите дрехи.
А горе -
уловено за дъгата,
момчето се люлее върху хълма.
И се боя от оня миг, когато
тя ще се скъса и ще стане тъмно.
