Никола Инджов

При първия прочит на “Автограф за всички” в моето читателско съзнание бе възникнала бегла асоциация с подобна класическа българска книга - “На острова на блажените” от Пенчо Славейков. Тя пък от своя страна навремето ме бе насочила към гениалния португалец Фернандо Песоа, издал една-единствена стихосбирка под истинското си име, но публикувал отделни творби на португалски, испански и френски, подписани с множество хетероними - вид псевдоними. В тази взаимовръзка навярно могат да се направят още немалко констатации, защото в основата на експеримента като прекрасен художествен похват е положена литературната мистификация.

Ето и Вълко Марашев със своята необичайна антология, предизвикана “от моите литературни приятелства, срещи, разговори и автографи от различни години” - както пише самият той в краткото предисловие към изданието от 1996 г. Днес тази своеобразна Вълкомарашева Книга на книгите изглежда още по-свежа, защото времето е прибавило към някои предпочитани и препрочитани поети безсмъртно присъствие в българската литература.

Така или иначе, съчетанието на авторски стихове със заглавията на чужди книги поражда обич към изящната словесност, а не отблъсква. Подлагайки във втората част и себе си на същата симбиоза, Вълко Марашев се очертава в една създадена от самия него йерархия по най-добрия начин - той не е нито първи, нито последен в класацията, той просто е равен на себе си!

Всъщност, това е истинската съдба на твореца във всяко изкуство.