Драгни Драгнев

През 1978 г., по време на една среща, на която присъствах, писателят Петър Славински съобщи, че лично се е познавал с Йордан Йовков. В 1937 г. Славински бил секретар в Софийската община и Йовков отишъл при него за услуга - да му осигури няколко удостоверения за покупка на жилище. „Йовков ме нарече „колега” и това ме поласка - разказа той. - Две години по-рано беше публикувана моята първа книга „Фрина”, драма в стихове за древните атиняни, а под печат бе и втората ми драма в стихове „Клеомен”. Тогава казах на Йовков, че не мога да се меря с него, по-скоро съм се учил от него, но със сюжети, взети наготово от древногръцката история. Казах, че му завиждам, защото с драмата си „Албена” е намерил наш, български сюжет от живата наша действителност.”
Мисля, че разказът „Сенебирските братя”, например, представя как българското село преминава от феодално към буржоазно обществено устройство, каза още на тази среща Петър Славински. Това е тъй нареченият период на първоначалното натрупване на капитала. От съдбата на чорбаджията Никола Ючормански взема мотиви Йовков, за да създаде този разказ. По вършитба край село Одърци, което се намира над Батовската долина, работниците на вършачката седнали да обядват и да отдъхват на сянка. Като ги видял, Ючормански им креснал, че се туткат, и тозчас наредил да пуснат локомобила. Качил се той на батозата да го видят и да се засрамят от него. Започнал да подава снопите, но барабанът на вършачката захапал ръката му и я откъснал от рамото. В разказа „Сенебирските братя” тъй умира и героят на Йовков Павли.
Както изтъква Славински, творбите на Йовков са конкретно свързани с един отдавна отминал живот. Те обаче остават завинаги в съзнанието и сърцата на хората. Според него онова, което предопределя живота на тези творби и в нашата съвременност, е способността на писателя да намира в неговата действителност хора и да ги претворява. Това е и дарбата му да втъче във всяка своя творба хубостта на човешката личност. Той умее да предава духовната красота на човека непреднамерено, автентично и правдиво. Красотата блика като чист извор еднакво и от душата на автора, и от сърцето на неговия герой. Йовков разказва винаги за такива човешки отношения, постъпки и преживелици, които облагородяват героите на книгите му, и онези, които четат тези книги.
През годините за Петър Славински най-топло и авторитетно говори и пише добричкият публицист и писател Йордан Дачев. Определя го като „слънчева частица от духовния климат на Добруджа”. Не зная друг толкова умело и точно да е отбелязал литературното и общественото му дело. Аз мога да прибавя само няколко щриха към словесния портрет на Петър Славински.
Той пръв оглави създаденото преди 33 години Сдружение на писателите в Добрич. Събра млади творци от града и региона под крилото си, привлече поети и белетристи от столицата да обогатят литературните процеси. След Дора Габе, нашата романтична наставница, той беше най-опитният и най-зрелият писател по онова време, преди три-четири десетилетия. Огромно по размах и идеи творчество беше излязло изпод перото му и най-много за живота на този наш страдалчески Добруджански край. Дори единствен между събратята си можеше да каже, че го познава като пръстите на ръката си.
Слушал съм Петър Славински да разправя, че по време на Първата световна война пътувал няколко месеца през Добруджа с биволска кола, заедно с майка си, която била мобилизирана като санитарен персонал да извършва ваксинации срещу петнист тиф по селата. По-късно, в продължение на 40 години, от 1951 г. насам, живее и работи в Шабла и Балчик. Пристига, за да види с очите си, да преживее и да обрисува като писател изпълнението на приетия от правителството на Вълко Червенков „План за преобразяване на Добруджа”. Отива при нефтотърсачите в Тюленово и в научните лаборатории край Генерал Тошево. Крачи по Йовковите места в красенските села. Изучава пътя на прелетните птици през Добруджа с вещината на орнитолог. Кръстосва с велосипед друмищата сред кооперативните поля. Търси корените на живота в древната българска земя между Дунав и морето.
В погледа на писателя полягат хиляди декари полезащитни пояси, километри далекопроводи, водопроводи и шосета, израстват в труда много хора. Тогава се раждат и книгите му с очерци за преобразователите на Добруджанския край, в които е извисен пълномощникът на Министерския съвет Михаил Андреев. Раждат се и романите под общо заглавие „Краят на господарите”, пиесите „Победени дълбини” и „Русаля”, както и другите романи „Птици долитат при нас”, „Далечини далечни”, „Пролет в крайморския дом” и др.
Навсякъде в живота и творчеството на Петър Славински су наслагват картини от Добруджа - с миналото, осеяно с борби и надежди, с новото време и вярата в победата на социализма, със спомена за Йовков и нагласата у потомците на неговите герои. Тези картини, мисли и чувства съпровождат писателя до последния му ден, отразяват се у хората, които разгръщаот книгите и споделят идеите му… Той обичаше по-младите творци от Добруджанския край, дружеше с тях като равен, с еднакво достойнство, а на неколцина поставяше опорни точки в литературните занятия. Беше винаги с бодър дух, усмихнат и топъл човек, все угрижен за нещо и обхванат от милосърдие. През 1981 г. Славински подари на Етнографската къща в Добрич една час от богатството си - нумизматична колекция и старинни народни накити, наследени от неговия род. Даде на музея архив със свои ръкописи, писма и документи. Без умора работеше той за напредъка на младите писатели, които го заобикаляха, радваше се на успехите им. Като предсказание и завещание остават до днес думите му: “Добруджа ще отгледа свои летописци. Добруджа не е загубила нищо от своето поетично очарование - тази претворявана по волята на човека плодородна земя.”