Марин Ботунски

И друг път съм писал: Лиана Даскалова е един от най-нежните цветове в българската поезия.
Ще спомена само някои заглавия на нейни книги, като “Обичам този град”, “И нарисува нейната усмивка”, “Тракийка”, “Душа на открито”, “Пръстени”, детските - “Будилниче - приспивниче”, “Шарена картичка за милата внучка”, “Черното коте с дългите мустаци”, “Ключ на бащината къща”, ще спомена първото стихотворение “Две есенни рози”, отпечатано в сп. “Българска реч”… От тук ли започва всичко? От надареното и отзивчиво сърце, от непрестанния стремеж на Лиана Даскалова да разширява хоризонта на живота, да прецежда от мъката лек и от делника красота за нас? От умението й да докосва неуловимото, да улавя най-тънките трепети на душата?
Лиана Даскалова има грижа и болка за света, грижа и любов за Отечеството, грижа и възпев за дружбата между хората и народите. Тя познава издълбоко душевността на българката и затова стихотворенията й за жената, за любовта, за майчинството са художествено уплътнени, искрени.
Лиана Даскалова бе вярна съпруга и духовна спътница на големия български писател Стоян Ц. Даскалов.
Моята стая е изпълнена с нейните писма, телеграми, покани, с телефонните разговори между нас, с невероятната й чистота, нежност и такт. Дели ни разстояние, делят ни години - пък нищо не ни разделя.
Вече осем години София се изживява като мащеха, която не забелязва този нежен цвят на българската поезия. И няма да е Лиана Даскалова първата, която нашето българско недовиждане, пренебрежителност и студенина към талантливите деца на Родината ще нарани… Преди да започне студенината, поетесата я беше предвидила:

И не мога да привикна
с модата: във всичко лед.
Лед в уиски, лед в усмивки,
лед в изискан словоред.
Веят ветрове арктически
край плещи и рамене.
И душевно, и физически
зъзна. Студ. Студенина.

Зъзне пролетното и жизнено пламъче, докато се мъчи да освети и най-делничните ъгли на българската духовна къща. Зъзне, но го боли не за себе си, боли го за нас. Боли го за пропуснатата, а възможна радост в живота на българина, на човека въобще.
Времето ще отпрати самодоволните глупаци. Но раните от тях?
Единственото противодействие, единственият мехлем за ранявания и раним автор, е читателската благодарност. А Лиана Даскалова има своите влюбени в книгите и поетическия й свят читатели. И колкото животът ни открехва по-широко вратите си за истинските, неподправените стойности, колкото повече израства духовно човекът, толкова повече ще се множат читателите на Лиана Даскалова.
В стихотворението “Моята Родина” тя изповядва:

Моята Родина е само
                          от светлина,
само от любов - като сърцето ми…

А българинът, макар и късно, макар и трудно, винаги отвръща на любовта с любов.
В края на 1997 г., малко преди Коледа, Лиана Даскалова издаде стихосбирката “Последна зима”. И отново ни изненада - докато други пишат спомени и мемоари за събития и хора, тя посвещава на своя покоен съпруг, писателят Стоян Даскалов, стихотворен сборник. През болката и страданието, през това непонятно и страшно “отвъд”, през непреодолимата самота тя търси образа му “до забрава. Без забрава.”

Протягайки ръка между звезди и земна твърд,
аз знам,
оттук натам как ще те пресъздам,
за да те имам в тоя свят, да оцелея
до Двайсет и девети ред в Централната алея…

“Последна зима” е завършен художествен резултат на човешката обич и преклонение, постижение на поет, чиято ръка е подкрепяна от Божия дар и в чието сърце не само красотата на природата, на цветята и дърветата, на взаимоотношенията, на вещите, докосвани от любимия човек, но и злобата, “камъните, дето хвърляха по теб”, грубостта и непремерените постъпки на хората, са прецедени и спасени, за да изградят впечатляващ духовен паметник. За да се изпълни казаното :

…хоризонтът
със своето острие
ще отреже земното -
а ще ми даде небе…

Любящата хората Лиана Даскалова е разкрила и осветила за нас и най-потайните, най-закътани и съкровени кътчета на душата си. От което “Последна зима” се е превърнала в книга не само за Стоян Ц. Даскалов, и не толкова за него, а за човешката любов и преданост, преданост и обич не само до живот, но и след смъртта.

1998 г.

—————————–

ИЗ “ДНЕВНИК, 2003″

Възстановяваме издаването на литературно - художественият алманах “Околчица”. За Ботевите дни трябва да е готова книжката. Събрани са материалите, подредени са, подготвя се оформлението.
На 6 май заминах за София, трябваше да взема подборка стихове от Константин Павлов (отбелязваме неговата 70 - годишнина), казал съм, че ще пристигна у тях към 16.30 часа. Ще отида и до Лиана Даскалова - тя ми се обажда четири-пет пъти през миналата седмица, продала е апартамента на “Шейново”, премества се в друг, по-малък в Лозенец. Тъжно й е - това беше тяхното “гнездо” със Стоян Ц. Даскалов. Подари на Врачанската библиотека “Хр. Ботев” книги на Даскалов, ръкописи, дневници, писателския стол.
Пътувах със сина и дъщерята, пристигнахме към три часа следобед в София. Реших да отидем първо у Лиана Даскалова. Намираме улицата “Димитър хаджи Коцев”. На номер 27 - току що завършено, кокетно малко блокче. Звъним . Чува се гласът на Лиана: “Марине, качвайте се на третия етаж, асансьорът не работи.” Лиана ни посреща с патерица и бастун в коридора - “секнала” се при пренасянето. Току са нанесени нещата - подредена е библиотеката, мебелите - всичко друго още е в кашони. Някъде по-надолу, по същата улица, живее нейният син.
Не може да прежали “Шейново”, там е спомена за един бляскав и усилен писателски живот. Трудно свиква със самотата. Но тук, в този блок живее Георги Струмски, жена му е “много отзивчив, прекрасен човек”.
И изведнъж Лиана Даскалова изважда от една папка две стихотворения и казва: “Това е за “Околчица”. Искате ли да ви ги прочета. И се оживи, и грейна. Още като чух стихотворението “Градът на поета” реших, че ще се пренарежда книжното тяло - с това стихотворение ще започне тази книжка. Ето го и стихотворението:

ГРАДЪТ НА ПОЕТА

Когато си тръгвах,
цялата вечерна поезия на този град се пробуждаше.
Гълъбите трисрично гукаха в “анапест”
върху раменете на поета,
Кулата на Мешчиите бе обвила в пашкул
                     самото време,
и часовникът точеше своя звън в тънка копринена нишка.
Една много млада луна
със смях провря иззад Вола боса петичка
и зачака облак да й нахлузи пантофка…

Реката, наречена Лева, затъгува още по-самотно
по близначката си, сигурно кръстена Десна,
залутана по гурбет кой знае где по света…

Архиереят в своя палат
коленичил, зашепна вечерната си молитва.
В рими, естествено,
тъй като всичко в този град
          носи божествения печат
                             на Поета.
Градът е целият една нежна прегръдка -
                                влюбените се срещат.
Многоетажните кошери светват с медни килийки -
пчелите - майки са прибрали жужащата челяд
                                 от детските градини.

Едно циганче, сплело разкошните си къдри със здрача,
                  върти порцеланените си очи
                  и талантливо ме подкупва:
- Майчице, како, дай лев, пък Бог
                  ша ти праща късмет!
В тоя миг в болницата се ражда момченце -
                  то ще да е поет!
От върховете като стада
прииждат със мрака нощните лесове…
И застават пред градските порти.
От механите повява юнашка песен…

Господи, с кой акъл щях да си тръгна преди
                                        да видя звезди
                  как обсипват свода небесен!

(Из “Ранни дългове” - книга първа, 2003 г.)