Петър Василев

Импресии

В Хасково, през следващите две години… но пак ли да се надвесвам над онова, което съм описал вече в мемоарната си книга „От сетната метафора взривен?” Тя е посветена изцяло на поета Иван Николов, с когото бяхме попаднали заедно в Института за прогимназиални учители. Но можех ли да не придърпвам и към себе си чергата, щом се сдушихме така яко, че ни възприемаха почти като сиамски близнаци? И все пак онова ужасно притеснение след третия ни семестър си беше само мое. Толкова нагледно си представях как баща ми се опитва да се измъкне от зачестилите агитаторски набези и уговорки, че направо не ми се връщаше на село през ваканцията. Но и любопитството ми беше толкова изострено вече, че още от прага запитах какво е станало. Какво да стане, отвърна, като нямаше никакъв умут за откачване? И като ми мина през акъла, че могат да ви изключат отвсякъде, кандисах!

…………….

Да се зарадва ли човек или да ревне? А изумлението е бързало вече да ме настигне само след няколко години, когато нямаше как да не повярвам на ушите си: Тя, тази работа хич не била лоша, изрече на един дъх баща ми. Хем не се блъскаш самичък по кайраците като грешен дявол, хем и ние да се усетим като хора между хората…

…и съзирам от площада
как по своему блажен,
приближава се баща ми
към върха на своя ден

и със пламък искрометен -
не за скърби и беда -
от фуражката му свети
малка
алена звезда…

Светеше… Наистина светеше оная звездичка от фуражката на училищния прислужник бай Васил Трендафилов, а озаряваше по-скоро наякналото самочувствие на колективния селскостопански труженик. И нито една врачка не се намери да надникне отвъд пределите на това озарение. А и самата пророчица от Петрич нито веднъж не намекна, че все някога може да го изненада не опустошителната стихия на градушките, с които беше свикнал, а на едни много по-страшни ликвидационни съвети, примерно. Но… млъкни, сърце!

…………….

Как няма да се усетя като човек между човеците, щом успях да си заделя от стипендията в Института не само за един приличен лоден, но и за шарена вратовръзка с игличка даже? А когато и съответната диплома за редовен прогимназиален учител се оказа в ръцете ми, кой като мене: съвсем наперено вече потропах на същата оная началническа врата, „за да изкарвам прехраната”. Само че, побърза да ме предупреди все същият Страти Георгиев, сега ще поемеш училището в Черничино - преподавай си по специалността, но и директор ще бъдеш. И гледай да не се прехласваш до такава степен, че да закуца и едното, и другото… виждам как си се засилил към „Родопска борба”, искал да каже.

…………….

Много добре си знаех, че прехласването едва ли ще ме навестява толкова често, че да си изтърва хляба. Но още с първата си заплата, за всеки случай, побързах да си купя на старо една пишеща машинка. И без това при черниченци царевицата не се нуждаеше и от моята опалена върлина, а към сръчното им умение да ти изпипат каквато си искаш каца или хвойново буренце, можех само да прибавя явната си възхита - и нищо повече. То хубаво. Но мигар си мисли някой, че е много по-лесно и по-приятно да бърчиш чело над машинката, отколкото да заседнеш в селската кръчма на свечеряване и да изостриш ухо за какви ли не черниченски истории? На всичкото отгоре, от време на време, от крайната маса току ще се изправи тромавата осанка на Гошката и продраното му гърло ще изфъфли: „Да живей славната република, ха!”

…………….

Е, можех ли, още в самото начало, да не дръпна за ръкава бай Илчо хоремагчията и да не узная що за човек е Гошката? Погледнеш към лицето му - и виждаш една настръхнала четина по целите скули, очите - трескави, а пръстите му изобщо не са за гледане - не пръсти, а същински кебапчета; къде ли се е разкрасил така хубаво? Тя, неговата, не е за разправяне, отвърна шепнешком моят потаен осведомител. Чепат човек, ама и устат човек: да вземе, че да напсува някакъв големец - и хайде в Белене. Камъни чукал, него са го чукали, виж на какво е замязал. И само тази република му е в устата, откакто се върна.

…………….

Хиляди нашенски дяволи! Те ли ми попречиха да дръпна за ръкава самия Гошка или направо да приседна на неговата маса, че да го разпитам надълго и нашироко за това митично селище ли някакво, остров ли, та белким проумея от малко малко тази явна ирония в неговото кръчмарско провикване; усет ли нямах за по-дълбоките пластове на нещата, какво ли нямах? То се подразбира, че едва ли препатилият черниченски каторжник щеше да си открехне душата пред някакъв си любопитен даскал, но нали е казано, че за опит пари не се дават? А се оказа, че Гошката си имал и доста съществени заслуги към ония съмишленици, които прескачали по тъмно през границата за някоя и друга диверсийка и често опирали до неговата гостоприемна воденица в затънтеното дере под селото. Та няма да чука камъни ли?

…………….

Никакво Белене не се чернееше по онова време пред моето светоусещане, никакво! Бих могъл да се упреквам наляво и надясно за вродено плиткоумие и непростимо късогледство. Но няма ли, в такъв случай, да останат оневинени самите житейски обстоятелства, които се бяха наговорили сякаш да ми осветляват „Славната република” по такъв начин, че и възторзите не се забавиха? Ами то, ако погледне човек, само на десетина-петнадесет километра на северозапад от Черничино се беше извисила вече могъщата стена на язовир „Студен кладенец”, а моята Хухла се оказа толкова притеснена от какви ли не инженери и хидролози, че дори и в нашата все още недоизмазана къща трябваше да се приготви стая за квартиранти. И докато цялата тази миролюбива армия „щурмуваше” с окомери и сонди настръхналите скатове от двете страни на Шейтан кюприя, за да подсигури терена за следващата язовирна стена, до старото ни училище издигнаха толкова внушителна нова постройка за прииждащите ученици отвсякъде, че то, горкото, заприлича почти на детска играчка. Да не говорим за това, че бяхме изпреварили съседите си оттатък Арда по нетърпеливото изхвърляне на газените ламби…

…………….

Каква беше тази моя 1959 година, какво беше това чудо? Не си спомням за никаква ритуална баница с късмети по Коледа, но още през януари ми се падна път до София и участие в курса за млади поети и писатели от цялата страна. А кой ти го дава това десетдневно чиракуване при най-големите майстори на перото, ако не си забелязан вече? И още по дългия път на връщане с някаква необикновена трескавост се заоглеждах около себе си и в самия себе си, за да напипам някоя по-съществена тема, пък да видим какво ли ще се пръкне.

…………….

Имах го вече в главата си това дълго, предълго стихотворение, но ми се стори толкова необуздано, че ми трябваше малко по-свободно време, за да му пипна юздите. При това усещах, че съм попаднал на здрава почва: точно за нея, за Свободата, се надпреварваха да ми преповтарят какви ли не внушителни заслуги и радиото, и вестниците, и разпалените агитки. Аз ли пък да нямам какво да добавя, щом „Септември я доведе на колата,/в която ние возехме два коша,/натъпкани със мъка и тютюн”?

…………….

Колко му е да се самонавие човек до премала, когато е все още на двадесет и две години, а вече си мисли, че е загърбил де що беди и нещастия бродят по земята? Ето, още не съм успял да поставя последната точка на тази своя възторжена „Свобода”, а вече се залавям за „Бригадирът и летният дъжд”, понеже съм го видял, с някакво си трето око навярно, как „вървеше из нивите сам… и до костите мокър.”

А небето - зловещ барабан -
се раздираше, с трясъци пълно,
и в една гръмогласна стрелба
го замерваше с мълнии.

Той вървеше спокойно
дори
някак весело махаше шапката,
сякаш хващаше с нея пари,
а не капките…

…………….

Чувам как наперено всеизвестният френски сърцеведец ни прехвърля, през цяло столетие и нещо, своето стъписващо твърдение „Мадам Бовари - това съм аз!” А кой ли е бил този мой селскостопански труженик „с грубата длан,/с потъмнелите хлътнали бузи”, който можеше да се опиянява от дъждовната музика, понеже беше „толкова чист в свойте мисли и пориви”? Честно казано, така и не успях да го срещна по никое българско време. Но трябва ли да се хокам, че съм поискал да го има?

…………….

Натраках на машинката и двете стихотворения и се замислих закъде ли да ги засиля. На „Родопска борба” щях да свърша хубава работа, в това бях почти сигурен. Но как да се престраши човек за „Литературен фронт” примерно: току виж, че им притъмнее от този бял стих в дългата ода, пък и само от него ли…
…………….

Изненадата беше толкова зашеметяваща, че в първия момент не повярвах на очите си. А и самата пощенска бланка ми заприлича на подхвърлено листче, върху което нечия небрежна десница беше надраскала: „четохме стиховете тч празник на масата тч поздравления и нови сполуки тч стрелков джагаров божилов тч”. Ами сега?

…………….

Шарен свят… Наистина шарен свят! „Точно десет години подир победата/аз помолих за чужди дрехи” - гласеше едно от моите стихотворни откровения в противовес на Атанас Мочуровото „Чужди дрехи не съм обличал”. А точно петнадесет години от същата тази победа вече можех да изповядвам съвсем чистосърдечно и приповдигнато своята възхвала на новото, което ме заобикаляше отвсякъде. И „Литературен фронт” побърза да ме извади на показ върху две от първите си септемврийски страници, сякаш само това са чакали.
…………….

Но и снимката ми дочакаха подир втората телеграма. И отново не можех да повярвам на очите си: да те поставят редом с такива силни автори; конкурс „на тема из антифашистката борба и социалистическото строителство” сме спечелили. За най-добър разказ - Веселин Андреев, а наградата от 5 000 лева за най-добро стихотворение се поделяла „между: Христо Фотев, млад поет, на комсомолска работа в мина „Черно море” - за стихотворението му „Изпълкомът заседава” и Петър Василев, млад поет, учител в с. Черничино, Кърджалийски окръг - за стихотворението му „Свобода” и „Бригадирът и летният дъжд”. Туй то! Барабар Петко с мъжете!

…………….

Сладка работа е да получаваш поздравления откъде ли не, дума да не става! Но ето го едничкото, което съм запазил до ден-днешен: „Честито! Само че защо така си се снимал, бе мюсюлманино! Как забрави руската връзка! Нали тя беше твоя талисман?” Разбира се, че само той можеше да го направи по този закачливо-шеговит начин: само моето „сиамско близначе” от учителския институт, което си нямаше никакъв сърдечен порок и поради тази причина го бяха призовали в Старозагорското поделение 55110-Р, само Иван Николов. И само той можеше да бъде толкова акуратен „Четвъртък, 26. XI. 1959 год.”

…………….

Не случайно е казано, че много хубаво не е за хубаво! Тъкмо си бях подхванал новата учебна година - и ето ти ги внезапните изкушения подир стихотворната шумотевица: от Ивайловград ме задърпаха към общинския комитет на Комсомола, а от Кърджали - за журналист в окръжния вестник. При първата покана изобщо не се замислих - не ставам, казах, за тази работа, дори едно изказване не бих могъл да натъкмя като хората. Но за вестника се разбрахме, че тази крачка е доста отговорна и ако все пак трябва да я направя, нека бъде малко по-нататък. Имах си вече нещо наум и даже бях започнал да се подготвям за приемните изпити в Университета. По този повод се наложи да чуя и една от поредните мъдрости на моя хазяин бай Ангел Кирчев: „Слушай какво ще ти кажа, айол: колкото е по-учен един човек, толкова е по-прост!” И ми даде сума ти убедителни примери. Но кой да вземе, че да се позамисли - вместо да прихне ухилен - какви превратности могат да настъпят, ако човек поживее малко по-дълго!

…………….

И ето ме, росен-пресен, точно на първа пролет през лето господне хиляда деветстотин и шестдесето, в зелената барака на вестник „Нов живот”. Тя е сгушена до стабилната двуетажна сграда на Кърджалийската община и може да предостави самостоятелна стая за главния редактор и неговия заместник. Но в нея се задържа само трудноподвижният Симеон Петров, понеже е наследил от своето борбено антифашистко минало едно доста сериозно окуцяване и с двата крака, та по цял ден седи, облакътен на бюрото, и пали цигара от цигара, докато изчете всичките ни писания за поредния брой. А Нешо Павлов е живата ни връзка с окръжното партийно и държавно ръководство и почти не се задържа в редакцията. Цялата останала дружина от зав.-отдели, редактори и литературни сътрудници сме се напъхали в другата стая, но никакво притеснение не се усеща при тази трескава надпревара да тичаме из града и по целия окръг на лов за интересни случки и събития.

…………….

Признавам си първото леко стъписване, когато разбрах, че започвам като литературен сътрудник към отдел „Партиен живот”, където, естествено, никаква литература не е предвидено да вирее. Виж заседания, събрания и конференции - колкото си искаш и не искаш: сядай някъде на последните редове, слушай, записвай си в тефтерчето и му мисли как ще ги отразяваш по най-бързия начин. А може и да не слушаш чак толкова внимателно, понеже нещата се повтарят до втръсване, а мислите и без това се отплесват накъдето им хрумне, особено ако си имаш усещането, че си заловен вече на едно хоро, от което няма пущане, щом не искаш да ти се присмеят. Но как да избие човек из главата си онова стъписващо твърдение, че понякога и дилетантите можели да напишат стойностно стихотворение? Това ти го внушава - черно на бяло - не кой да е, а всеизвестният Ефрем Каранфилов и ще бъде доста самонадеяно, ако си помислиш, че в никакъв случай не може да се отнася и до твоя милост. Тогава? Има все пак известна утеха в думите на още по-известния Антон Павлович, че „в литературата малките чинове са също така необходими, както и в армията”. Но толкова ли бързо ще трябва да прибегнем към нея?

…………….

От толкова шетане из целия окръг все по-рядко ми се отваряше пътя към село. Но имах начини да узная, че нещата отиват на добре, а и баща ми научаваше с какво се занимавам, та се беше отказал вече от старото си пророкуване какво няма да излезе от мене. Но и похвали не можех да очаквам поради неговата вродена сдържаност. Веднъж дори съумя да ме постави натясно с една съвсем простичка равносметка: Аз на твоите години, каза, имах вече два вола, една кола и 15 декара ниви. Ти какво имаш? Ха сега, де! С никакво мънкане не можах да се съпоставя на неговите мерки и теглилки. Но тутакси усетих ония ситни тръпчици по кожата, които ми подшушнаха, че от тази трънка ще изскочи заек; нека само да почакаме известно време. И заекът наистина изскочи, само че превъплътен в ей-такава една „Реплика”?

Аз нямам нищо - ти знаеш.
Нищичко нямам,
нищичко!
Само безбройни, безкрайни
пътища и кръстопътища.

Един повреден транзистор,
един оръфан бележник
и двеста длани - в дланите,
и триста съдби - в сърцето.

Нищо ли нямам, нищо ли?
…
И аз се чудя и тръпна,
и аз - беднякът - те питам:
Как си живеел, кажи ми,
с два вола,
само с два вола!

…………….

Трябва ли да уверявам някого, че бях доволен от своя отговор, макар че ми се искаше да прозвучи къде-къде по-силно като художествен изказ? Но подобни неща се харесваха, изглежда, щом дори и Веселин Ханчев, при когото се озовах в редакцията на „Пламък” и с огромно притеснение му подадох почти цял цикъл, отдели точно него и ми изрече само две думи: „Това задържам”.

…………….

Така бяхме моделирани по онова време: поне с триста съдби в сърцето и пак да ни се струва, че са малко. Но когато ги поставях - тези чужди съдби - на един кантар с двата бащини вола, не ми оставаше нищо друго, освен да погледна отвисоко към техния някогашен притежател; намерил с какво да ми се хвали! А ето че и в момента - на стари години вече - отново се чудя и тръпна, само че на себе си сe чудя и целия изтръпвам, като си припомня с каква наивна лековатост си бяхме запретнали ръкавите да натъкмяваме човека съвсем по новому, напук на неговата извечна Божия направа.

…………….

Ами това неотразимо чувство за дълг - то пък откъде се беше пръкнало и с каква ли мая бе замесено, та придобиваше такива необуздани размери? Дълг, та дълг - и винаги неизпълнен, дявол да го вземе! Но хайде да му намериш малко по-конкретен израз, де! И ето ги - изведнъж - същите ситни-ситни тръпчици по кожата - в Джебел ме побиха, на отчетно-изборна конференция, и то само от една едничка дума: транзитници. Тя се беше изнизала из устата на партийния секретар и трябваше да обясни тревожната заплаха за цялата им обществено-политическа дейност - от тях идвала заплахата, от ония турски граждани, които подхвърляли вредна литература, докато преминавали транзит през нашите градове и села на път за Западна Германия. Хубаво, казах си като в просъница, това го разбрахме вече. Но нали и самите ние, поотделно или вкупом, сме си истински транзитници по отношение на времето, което си тече все така безначално и безкрайно. Тогава?
…………….

Знаех си вече, че стихотворението ми е в кърпа вързано. Но и влакът щеше да ми потрябва изглежда, щом така услужливо помага на толкова много транзитници. И без това се бях превърнал в един от най-редовните му пасажери от Кърджали до София и обратно, понеже, въпреки личната ми възхвала, новият живот така и не успяваше да ми осигури необходимата финансова подкрепа, та бях попаднал вече в Софийския университет, но само като окаян задочник… А през какви ли не гари и гарички профучаваше опушеното чудовище и какви ли не епизоди се случваха из неговите купета. Тъкмо поради тази причина би могла да прозвучи съвсем правдоподобно ей такава една история: „Веднъж, когато влакът потегли в ранина, докоснах своя лакът до лакът на жена. Преляла помежду ни, една вълна от плам помете всички думи и аз останах ням… Жената с дъх на цвете гореше може би да си протегнем двете десници и съдби, но влакът я стовари сред писък страховит и точно тази гара преминах аз транзит…” Туй то: съвсем банална измислица или действителна случка - това няма никакво значение. Но точно тя ми трябваше, за да подсиля своето натрапчиво опасение, че е възможно да премина „навсякъде транзит: транзит край тиха жалба, край изгрев, край бреза; транзит край натежала от щастие сълза и да изчезна с влака от своя кратък век - докоснал само с лакът дълга си на човек”. Край. И нито дума в повече. Само дето не можех да предположа, че ще започна да прехвърлям това „джебелско” стихотворение почти от книжка в книжка, понеже… ето на - все същото опасение продължава да ме стряска.

…………….

Неделен стихотворец… Хубава работа! Хем за упреци плаче, хем за бодлива ирония. Но щом си се обрекъл на този ненаситен вестник „Нов живот”, какво друго ти остава, освен да се вкопчиш в неделите, когато дори и Господ решава да си почине? Не, няма срещу кого да роптаеш, ами се понапъни малко, пък да видим какво си имал да ни кажеш… неделен стихотворецо!

…………….

Разгеле…За добро ли, за зло ли вече бяхме навлезли в златната ера на осребрените творчески помощи и без много-много да му мисля побързах да си взема тримесечен неплатен отпуск от редакцията, щом окръжният съвет за култура нямаше да ме остави на празна ясла през това време. И тутакси усетих накъде ще потръгнат нещата, а и първите думи не се забавиха:

Пак на път моя ден ме изпраща…
И ме бодва сърцето край Бодка:
съвземи се
и трезво се виж:
стига с тази нехайна походка -
по могили, човече, вървиш!
Знам си аз за сърцето отдушник
и над стръмни била устремен,
към Жълтуша летя,
към Жълтуша,
а Жълтуша лети срещу мен…

Точно такова окриляващо чувство на взаимно притегляне ме беше овладяло вече. А иначе самата Жълтуша се беше разположила още от незапомнени времена върху няколко насечени хълма между Бял извор и рудник „Еньовче”. Но и в сърцето ми се разположи така осезателно, че не пропущах и най-малката възможност да хукна към нея с оръфанато си журналистическо тефтерче. А сега - по време на неплатения отпуск - се заричах да се докосна до нещо съвсем дълбоко и съкровено, бродейки из нейните „стръмни улички и тесни, гърбави и криви”. И ме изведоха тези улички до първия герой на социалистическия труд от родопския минен басейн Али Мурадов, който се наричаше вече Алекси Христов и се радваше на всеобща почит подир своите рекордни подвизи; при Христо Сакалиев ме отведоха само няколко седмици преди да го „бутне в гроба” неуморимата силикоза, след като бе оставил повече от тридесет комина „все под нея, под земята, къртена и рита”; при Шинка Желева ме отведоха - при лъчезарната детска учителка, която се заплиташе „чак до гуша в селските проблеми - все едни невзрачни ужким, а пък тъй големи”…Бродех като хипнотизиран из тесните улички и сърцето ми се свиваше, когато долавях….

…с колко кървава мъка,
напластена от сеч и борба,
това жилаво селище мъкне
букаите на свойта съдба.
И отмахнало всички резета,
уж излезе на път ведролик,
а помашката своя несрета
не забравя дори и за миг…

Точно такава я усещах тази моя многострадална Жълтуша по онова време. А само след няколко години се появиха ония приповдигнати патриотични празници, които бяха поръчани наистина, но дори и слепите можеха да видят, че ведроликото е надделяло вече и че никакво възвръщане към старите заблуди не е възможно. А що се отнася до моето лично ликуване, то се пораждаше и от поетичното прозрение, с което бях изпреварил самите празници, позовавайки се и на мъжката сила на ония жълтушенци, които бяха натръшнати от силикозата като тежки трупи, все ми се струваше, че „така крепят земята в трудните минути и навярно нищо свято няма да се срути”… Няма да се срути ли? Сгромоляса се даже!

…………….

И ето ме отново на път към Жълтуша… Вече се бяха отприщили всички бентове на разрухата и бяха отшумели ония нарочно подкладени и гръмко оповестени митинги из Гоцеделчевско, подир които един от партийните ни велможи побърза да сътвори нещо, за което не беше се досетил дори и печално известният доктор Васил Радославов. Да поставиш знак за равенство между българите-мохамедани и българските турци, в един и същи кюп да ги напъхаш, с един и същи аршин да им измериш болките - това безумие все още не беше се случвало. И никой не разбра дали нашият Пилат Понтийски не си изми самодоволно ръцете след оня злокобен декемврийски пленум, но дори и в Жълтуша се намерил някой да възкликне: „За нас основният закон е Шериатът и децата ни ще учат на турски език”… Да казвам ли защо така припряно се бях запътил към селото?

…………….

Нищо хубаво и свято няма да се срути ли? Още от височините на Диамандово забелязах огромния железобетонен скелет под самата Жълтуша, който така и не свари да се превърне в разкошна сграда с обещаните цехове за близо стотина подготвени шивачки и плетачки. Но за сметка на това вече се падало по едно питейно заведение на седем-осем семейни кесии, а те пък, от своя страна, съвсем изтъняли без предишните миньорски заплати. И още по-лошо имало обаче, дето изобщо не е за приказване: що разправии пламнали по къщите и що заплахи към младите да останат без наследство, ако си запазят българските имена; даже и на едно погребение не можело да се разчита вече, ако не си послушал ходжата, преди да се случи най-страшното. А държавата си подвила опашката и пет пари не давала, че те се пържат на огъня…

…………….

Много добре си спомням, че вече ме втрисаше, когато се прибрах в гостната стая на кметството. Твърде дълго бях прескачал по стръмните улички, които се бяха превърнали в шуртящи вади от обилното топене на снежните преспи, а в кафенето направо измръзнах, докато споделях въздишките на моите стари достове и съпреживявах техните парливи болки. По едно време споменахме за вълка - и той се вмъкна в кошарата, ръкувахме се с Камен Буров като отколешни познати, макар че се бяхме виждали само веднъж и то съвсем случайно. Тогава той ме уверяваше, че не били турци, но и българи не били. А сега, казах, съм пристигнал нарочно, за да разбера държиш ли си на думите и до къде си стигнал с твоя помашки етнос - нали за него ми разправяше в Хасково? Пак можел да повтори същото, дори имал вече и важни документи за тази работа, но нямало как да ми ги покаже в момента. Е, хубаво, казах, дръж си документите, щом ги имаш, а за мене е по-добре да се оттегля, преди да сте ме изгонили от селото… И да ме пита човек за какво ли се бях домъкнал наистина, сякаш някой се беше сетил да ме покани или пък някой ме беше изпратил нарочно, поемайки съответните разноски. Не, на своя глава си бях загърбил личните несгоди, за да се натоваря с допълнителните терзания от чуждото бреме. И уж хубаво си бях постелил и затрупал с де що завивки намерих из гардеробите, а дори и прочутите родопски халища не можеха да ми затоплят тялото, а душата ми направо стенеше, предусещайки, че тепърва ни предстои да видим най-страшното притуряне на планината…

…………….

Нямаш право на лека походка: по могили, човече, вървиш!

…………….

Всъщност тази планина толкова често се притуряше, че ела да видиш на какво е заприличала душата на нейните обитатели: на лунен пейзаж е заприличала, на драматичните разтрози между Припек и Лебеда, където само веднъж ми се наложи да попадна, но цял живот не успявам да ги забравя. И родната си къща не мога да забравя естествено - турската къща. И опасенията на баща ми - най-трайните, не бих могъл да забравя: ти знаеш ли, че някоя вечер може да замръкнете, без да осъмнете? Не, само товае не знаех и не исках да зная. Нали ги виждам, казах му: хора като хора, дай им тютюн да сеят, дай им гости да посрещат, дай им да ти помогнат, ако си закъсал някъде - и ще видиш, че по-добри от тях няма. Може, отвърна препатилият наследник на моя посечен дядо Димитър, може и да са най-кротките даже, но дано не стане някакво разбъркване, че калъчът само това чака…

…………….

А разбъркания все пак се случваха, дявол да го вземе! И най-голямата беда не идваше откъм подхвърлените книжки на транзитниците, не. Много по-опасни се оказваха с нищо необоснованите слухове за предстоящо събиране на багажа. А ухото не можеше да не им повярва, щом и спогодби на изселване се сключваха от време на време. При подобни случаи беше най-добре човек да не попада на кърджалийската гара. Но моя милост нарочно се врязваше в най-гъстата навалица, защото не само че не можеше да укроти журналистическото си любопитство, но и държеше на всяка цена да съпреживее жестоката драма и на заминаващите, и на изпращачите, които избухваха в неудържими писъци и едва разтрогваха отчаяните си прегръдки. И ако някой ме попиташе дали и друг път съм изпадал в подобна покруса, сигурно щях да си припомня за ония, с нищо несравними задушници на селското ни гробище…

…………….

Нямам услужлива памет за точното време на отделните събития, но лесно може да се провери кога беше пламнала оная необуздана паника, която обхвана не само преобладаващата част от населението в окръга, но и всевъзможните местни ръководства. Тогава се наложи да бъдат завардени с милиционерски постове всички изходни пътища, понеже към турското консулство в Пловдив напираха да се промъкнат с молби за изселване дори и хора, които не можеха да попаднат в категорията на разделените семейства. И това се проточи толкова дълго, че имаше мегдан и за взаимни упреци и за какви ли не тревожни изводи. Не липсваха дори и злъчните подмятания към тази глупава наша държава, дето се престараваше да подготвя, от техникум в техникум, най-сигурните екипажи на комшийските танкове; как да не я удостоиш с едно анадолско аферим! И все пак в най-деликатното положение се беше оказало обезсърченото партийно ръководство: хем да не можеш да потулиш личния си провал, хем да нямаш сила да го преглътнеш. Но точно в един от върховните моменти на плачевната равносметка - о, чудо на чудесата! - нещата придобиваха съвсем друго измерение. Да, другарки и другари, прозвуча от високата трибуна така добре познатата категоричност в изказа на първия ни секретар, появиха се известни съмнения в ефикасността на нашата обществено-политическа работа. Но аз трябва да ви заявя най-отговорно, че тъкмо тези наши съграждани, които се изселиха, ще ускорят революционните процеси в съседна Турция; не може един човек, който е опитал от благата на социализма, да се примири с другата система, само това не е възможно. И огромната зала на кино „Орфей” едва не се продъни от гръмките ръкопляскания на все още омърлушените активисти на пооределия окръг…

…………….

Дали и аз съм бил в залата ли? А как иначе? Само дето не съм сигурен вече доколко и моите длани подсилиха възторга от тази неподозирана приумица. За всеки случай ще трябва да си призная, че много ми се искаше тъкмо така да бъде. И ако не съм изръкопляскал, то е било само по причина на мигновеното ми стъписване: „комай ни лъжат тези синковци”, тоест този наш Георги Петров или нарочно ни хвърля прах в очите, или самичък се е заслепил вече от някакво натрапчиво самовнушение. То пък се случи така, че много скоро ми бяха изяснени нещата по най-достоверния начин, понеже вече имах право да попадам в онова плажно кътче от „Златните пясъци”, което се ограждаше през лятото с дълго въженце специално за българските писатели. А там човек можеше да се окаже под един и същи чадър дори и с гостуващи знаменитости като Чингиз Айтматов примерно. Но моето нетърпение не ме остави на мира, докато не се присламчих до един достолепен турски писател, който беше пристигнал заедно с главния редактор на вестник „Нова светлина” Паруш Парушев, в качеството му на преводач навярно. Та им разказах на бърза ръка за въпросната наша дандания в Кърджали, като не пропуснах да подчертая, че първият ни секретар не е случаен ръководител, нито пък е толкова безотговорен, че да си хвърли думите на вятъра. Позамисли се човекът, поогледа ме с известно недоумение - и усетих как думите му се врязват не само в слуха ми сякаш: „Вижте какво ще ви кажа, драги господине, много пъти съм попадал в нашите затвори - и винаги са ме изтезавали, но най-жестоко ме смели един от вашите току-що пристигнали „революционери”… И нито пясъкът се разтвори, за да ме погълне целият, нито пък ми достигна куража да се засиля към най-тъмните глъбини на морето, което се плискаше ласкаво почти до самите ни глезени…

…………….

Такива работи - нашенски работи, по нашему направени, та хем да има очи за гледане и глави - за патене! Понякога, в навечерието на официалните празници, родната милиция и доброволните отрядници мобилизираха цялата си зоркост - и все пак по някое знаме с червен полумесец успяваше да се побие някъде, колкото да напомни, че има и потулени въгленчета на прикрито брожение, въпреки явните привилегии и всичките тези нескончаеми първи копки и прерязани ленти на възходящото замогване. Не мога да не спомена и за личното си огорчение, когато усетихме, че много наши съграждани, в това число и лично познати, едва не акламираха турската военна намеса в Кипър, без да прикриват дори и готовността си за лично участие, ако имаше такава възможност… И все пак, и въпреки всичко! „Хората пущат корени” - такова беше заглавието на един от чудесните очерци в окръжния ни вестник, под който бихме се съгласили на драго сърце да се подпишем всички, без да оспорваме авторството на нашия колега и мой заклет приятел Сюлейман Юсуфов. Хората наистина се вкореняваха по родните си места не само като полагаха все по-здрави основи на новите си къщи, но и духом се вкореняваха в новите обществени условия, които им предоставяха възможности за очакван напредък. И това беше така очевидно и така обнадеждаващо, че бързахме най-спокойно да прехвърляме дребните несполуки и временните провали за сметка на тъй наречената „малка правда” и в грешките на растежа. А в случая имахме пред себе си една от ония подмолни драми, за които не се предвиждаше оптимистична развръзка. Ще пущаш корени, а? От едната държава все ще ти подхвърлят уж тихомълком, че границата може лесно да се отвори, та да си го имаш като едно наум, а другата е толкова загрижена за тебе, че се престарава и с разни приказки за приобщаване. Хайде холан: ще ме приобщаваш ли или ще ме преобръщаш?

…………….

Ах, това прословуто „приобщаване на населението от турски произход към българския народ в борбата за социализъм и комунизъм!”. Да се чуди човек в коя ли скудоумна глава се беше пръкнало като начинание, за което трябваше не само да говорим непрекъснато, но и да го изписваме до премала, та да няма никакво съмнение колко яко сме си запретнали ръкавите. И постигнахме много по-добри резултати, само че обратни, в приобщаването, отколкото внедрените подстрекатели, ако изобщо ги имаше, хубаво си наплашихме хората! А за оня процес - за най-злополучния, все още никой не се досещаше…

…………….

Или, може би, е имало вече и кой да се досети. Но едва ли е предполагал каква „буря страшна” ще се разрази над главите ни, когато се зададе този „облак тъмен” откъм най-високите партийно-правителствени хребети. За всеки случай нашето опасение - моето и на моя отколешен приятел Наджи Ферхадов - беше превърнато на „пух и прах” от тежката дума на самия секретар на ЦК Стоян Михайлов и то не къде да е, а в кулоарите на Народното събрание. Точно там, през една от почивките по време на писателския конгрес, се престрашихме да го запитаме дали е вярно, че се пристъпва към поголовна замяна на имената. Нищо подобно нямало обаче, защото се отнасяло само до смесените бракове и то по съвсем доброволен начин. Е, слава на Бога, помислих си, и на Аллаха слава! Само че…

…………….

Така хубаво се бях напъхал в леглото, че едва не запратих по дявола проклетата слушалка, когато ме сепна внезапното позвъняване. Но тутакси успях да се ококоря: Наджито е на телефона! Страшно се бил затъжил за неговото Ардино, но го спрели още преди Кърджали - и хайде обратно, с обратния влак. Заради името, каза. Та ми се обаждал от хасковската гара, мога ли да си представя на какво дередже е в момента? Я тръгвай по-бързо насам, отвърнах, пък ще видим кой какво може или не може да си представи. И едва го дочаках вкъщи с пламналото предчувствие, че за някои неща не само няма да имам точна представа, но и думите ми едва ли ще бъдат намясто.

…………….

По-млад е Наджи с няколко години и сигурно си спомня повече подробности от този наш заплетен, та чак завързан разговор все около кошмарната дивотия, все около нея. И без това ми бяха проглушили вече ушите с какви ли не случаи и случки от развихреното преименуване, та си мислех, че съм извадил невероятен късмет, щом го изпреварих с преместването си в Хасково; как иначе щях да се откопча от всеобщата мобилизация на възродителите, може ли да ми каже някой от доскорошните колеги? Или партийните началници щяха да ме коронясат само като страничен наблюдател? А каква утеха бих могъл да измисля сега за моя среднощен гостенин, който се гънеше в истинска треска, но не толкова от декемврийската виелица естествено, не! И много добре си спомням, че в един момент, подир дългото взиране към главоломните превратности в съдбата на тези наши препатили земляци, изрекох, че може би тъкмо сегашното зло ще се окаже за тяхно добро най-после: стига с това дърпане ту насам, ту нататък, стига с това жестоко заиграване, сякаш са разменна монета между двете държави!

…………….

Колко ли пъти след това се видяхме с Наджи, не бих могъл да пресметна. Но дори и в Полша, където ни бяха изпратили по писателска линия за цели десет дена, нито веднъж не ми се обърна езика да го припозная като Алексей Брезин. А на Сюлейман Юсуфов, на когото бях „завещал” партийното секретарство в редакцията, така и не успях да науча новото име. И аз не мога да го запомня, беше се измъкнал съвсем деликатно при една случайна среща, преди да го повлече и него Голямата екскурзия. И цялото му лице пламна, сякаш поемаше за своя сметка осъщественото чуждо насилие и върху него.

…………….

Голямата екскурзия! Или най-жестоката ирония на съдбата по наше време? Да беше гръм, не би разцепил сърцата ни наполовина - щях да възкликна съвсем спонтанно още докато продължаваше да се точи причудливият керван под жестоката жега на юни и юли. Много лесно ми беше, от една страна, да си изпълня определената норма за спасяване на изоставената реколта по нивите - хем ръката ми си припомни старата сръчност, с която бе низала някога накатранените тютюневи листа, хем и поредната книжка на литературния алманах беше натъкмена вече. Но как се тръгва с такава пламнала глава по задръстените пътища на моето Кърджали и на моето Стремци, и на моето Черноочене - та чак до Капитан Андреево, само аз си зная. Но иначе успях да се възползвам от всеобщата суматоха, за да нагазя с няколко крачки дори в чуждата територия, та и оттам да видя какво неописуемо чудо се извършваше.

…………….

Нека да си говори кой каквото иска и каквото знае за въпросното събитие. И нека политическите демагози си тананикат изтърканата песничка за тъй наречения възродителен процес, като я пригаждат към твърде неустойчивата политическа конюнктура. А моя милост ще си припомни как изплака на един дъх цялата си покруса без абсолютно никакво съмнение, че „нашата земица мила отново плаща”, с тази „екскурзия”, поредния си „кръвен данък”.

…ще го плати, ще го изстрада.
И в чест на древното си име,
през всички кръгове на ада,
ако е нужно, ще премине -
обаче няма да въпие
за страшен съд и за разплата…

Но кой ще заплати сълзата
и кой позора ще измие?

юли, 1989

…………….

Ето каква рана разчовъркахме като се залових с тази главоболна тема! А бях едва по първите си кърджалийски възпоминания… По могили, човече, вървиш!

…………….

На третата година от постъпването ми в редакцията ме подсетиха за едно съдебно встъпване, за което се досещах, че няма да ме отмине, но все ми се искаше да не идва толкова скоро. Що се отнасяше до молбата и съответните мотиви, работата беше съвсем проста: сядаш и ги стъкмяваш за пет минути. Но много повече време ми беше необходимо, за да изкажа вътрешната си съпротива: не се усещам достатъчно зрял, за да поема такава отговорност. И с цялата си наивност им изповядах, че напоследък се прехласвам по този невероятен Николай Островски, който - освен личния си пример за това как се каляваше стоманата - ни беше оставил и следното писмо, примерно: „Мамо, продай шинела и ако ти дадат нещо за него, купи си каквото ти е нужно… на мене нищо не ми трябва, аз съм комунист!” Ето го, казах, мерилото, а толкова нашенски мераклии напират към червената книжчица, защото всичко им трябва; с такива ли да се надпреварвам? Но и Нешо Павлов си имаше своите доводи: за узряването, отвърна, ние сме преценили вече, а иначе - за нагаждачите - знаеш, че нашата партия винаги се е борила и ще се бори с тях, но и ние трябва да й помагаме, нали така?

…………….

Е, щом е така, моля: ще помагам естествено, мога ли да не помагам, пък нека „в днешната ни работа и моят дял да натежи, както се бях зарекъл вече в една своя изповед пред Апостола, напук на ироничните усмивчици още по онова време. А последиците от това встъпване в партийните редици не се оказаха чак толкова патетични, както ще се види, надявам се, малко по-нататък….

…………….

Но какво друго може да направи човек, след като си приключи задочните науки в Университета, освен да се ожени? А в моя случай това трябваше да стане почти незабавно, понеже не исках да изтърва едно от най-хубавите момичета в Кърджали. Така и постъпих през онази вразумителна шейсет и пета година - зарязах си ергенското разтакаване, а ръководството на вестника, от своя страна, ме повиши с една степен в служебната йерархия, та и с по-големи отговорности да ме натоварва. Но, както е казано, на чужд гръб и сто тояги са малко. И още на следващата година ме засилиха към Висшата партийна школа в София на двегодишен курс по журналистика, който така и не се повтори след това, та си потрошихме времето само петнадесетина завалии от провинциалните вестници. Лично за себе си мога да отметна, че комай единствената ми придобивка от това школуване беше една доста пространна поема, която завършва по следния начин:

Че днес,
когато оглушително
в сърцата, в мислите, в душите ни
дългът неистово тръби
и този век е с кръв белязан -

„Поэтом можешь ть? не бь?ть,
но гражданином обьязан!”

Ето, така се прикрепих самодоволно и доста самонадеяно към поетичната фаланга на знаменития Некрасов, без абсолютно никакви резерви по отношение на своята вътрешна нагласа. А заглавието на поемата - „Да бъда гражданин” - пренесох и върху корицата на третата си стихосбирка, за да няма, един вид, никакво увъртане оттук нататък.