ПРОЛОГ КЪМ НЕЗАВЪРШЕНА ПИЕСА
превод: Красимир Симеонов
ПРОЛОГ КЪМ НЕЗАВЪРШЕНА ПИЕСА
На Андрей Бели
Най-опияняващата болка – безнадеждност;
най-строгата повест – любов.
В сърцето на Поета за горчивата нежност
с всеки стих се пролива кръв.
Жребият на поетите е бичове и разпятия.
Те са венчани за трънен венец.
Който се стреми към вашите обятия,
ще се разсъхне и ще падне – мъртвец.
Бъдете спокойни! Всичко тихо ще свърши.
Не бягайте! – няма да има стрелба.
Може би трябва леко да се отмести
самоувереният ход на съдбата.
В сърцето на Поета за горчивата нежност
като тъмно вино се лее кръвта…
Най-опияняващата болка – безнадеждност,
най-строгата повест – любовта!
12 декември 1907, Москва
ПРОЛОГ НЕОКОНЧЕННОЙ ПЬЕСЫ
Андрею Белому
Самая хмельная боль – Безнадежность,
Самая строгая повесть – Любовь.
В сердце Поэта за горькую нежность
С каждым стихом проливалась кровь.
Жребий поэтов – бичи и распятья.
Каждый венчался терновым венцом.
Тот, кто слагал вам стихи про объятья,
Их разомкнул и упал – мертвецом!
Будьте покойны! – всё тихо свершится.
Не уходите! – не будет стрельбы.
Должен, быть может, слегка уклониться
Слишком уверенный шаг Судьбы.
В сердце Поэта за горькую нежность
Темным вином изливается кровь…
Самая хмельная боль – Безнадежность,
Самая строгая повесть – Любовь!
12 декабря 1907, Москва
* * *
Пролетният шум не ще разнежи
строго строените стихове.
Аз обикнах адското стържене
на какафоническите* светове.
Между добре подредените гласни
дишам леко и свободно аз.
А сякаш от хаоса на съгласните
айсберги се блъскат в нас.
Мил ми е от оловните небеса
гърмът, подобен счупена стрела.
Обичам напевния и скимтящ
звън на електрическата пила.
Но са ми най-скъпи в живота
от цялата хармоническа красота
тръпката минала по кожата
и студената пот на страха.
Или сънят ми – някога единен –
да ме взривява и да се разлитам
като кал, разпръсната от мина
из чуждите сфери на дните.
24-27 март 1923, Saarow
* какафонически – нехармонични, от “какафония” /бел. прев./
* * *
Весенний лепет не разнежит
Сурово стиснутых стихов.
Я полюбил железный скрежет
Какофонических миров.
В зиянии разверстых гласных
Дышу легко и вольно я.
Мне чудится в толпе согласных –
Льдин взгроможденных толчея.
Мне мил – из оловянной тучи
Удар изломанной стрелы,
Люблю певучий и визгучий
Лязг электрической пилы.
И в этой жизни мне дороже
Всех гармонических красот –
Дрожь, побежавшая по коже,
Иль ужаса холодный пот,
Иль сон, где некогда единый, –
Взрываясь, разлетаюсья,
Как грязь, разбрызганная шиной
По чуждым сферам бытия.
24-27 март 1923, Saarow
* * *
До морето сме. Към сушата
вятърът лети гърмящ и плътен,
дъха ни улови и във ушите
се втурна с шумен тътен.
Смутена – теб те ужасява
на вълните органния хор.
Сърцето ти не иска да повярва
в такъв потресаващ простор.
От страх – под глупав предлог –
ти ме примамваш далече.
Уви, аз съм постоянно пред Бог,
както ти пред морето тази вечер.
Април 1916 – 22 юни 1919
* * *
Мы вышли к морю. Ветер к суше
Летит, гремучий и тугой,
Дыхание перехватил – и в уши
Ворвался шумною струей.
Ты смущена. Тебя пугает
Валов и звезд органный хор,
И сердце верить не дерзает
В сей потрясающий простор.
И в страхе, под пустым предлогом,
Меня ты увлекаешь прочь…
Увы, я в каждый миг пред Богом –
Как ты пред морем в эту ночь.
Апрель 1916 – 22 июня 1919
* * *
С грохот летяха покрай тихите станции
Влакове пълни с хора – тълпи.
И се мяркаха смътно оръжия, раници,
Алуминиеви чайници, конски глави.
1915
* * *
С грохотом летели мимо тихих станций
Поезда, наполненные толпами людей,
И мелькали смутно лица, ружья, ранцы,
Жестяные чайники, попоны лошадей.
1915
ТЪРСИ МЕ
Търси ме някъде сред пролетната светлина.
Там мах съм на невидими криле,
въздишка, слънчевото зайче на паркета,
но по-ефирен – те са още тук, аз вече не.
Вечни друже, между нас разлъка няма.
Чуй, аз съм тук. Докосват се до мен
живите ти, трепетни ръце от пламък,
протегнати в най-топлия ни ден.
Постой и затвори случайно уж очи –
усилие едно заради мен –
и с върховете на потрепващите пръсти
ще запаля, може би, искрица в теб.
20 декември 1917 – 3 януари 1918
ИЩИ МЕНЯ
Ищи меня в сквозном весеннем свете.
Я весь – как взмах неощутимых крыл,
Я звук, я вздох, я зайчик на паркете,
Я легче зайчика: он – вот, он есть, я был.
Но, вечный друг, меж нами нет разлуки!
Услышь, я здесь. Касаются меня
Твои живые, трепетные руки,
Простёртые в текучий пламень дня.
Помедли так. Закрой, как бы случайно,
Глаза. Ещё одно усилье для меня –
И на концах дрожащих пальцев, тайно,
Быть может, вспыхну кисточкой огня.
20 декабря 1917 – 3 января 1918
ОТНОВО
Отново плача. Есенна вечер.
Краят е може би близко сега.
На сърцето отново посмъртна дреха
надяна нечия ръка.
Колко тежко, колко болно, тъжно!
Отново ще поемат насреща ни дните.
Отново душата в мрачната бездна
ще съгледа червените пламъци.
И ще се чува дълго, дълго в мъглата
последният, най-скръбен плач.
Аз чакам, чакам, а към мене в мрака
приближава невидим палач.
16 април 1905
ВНОВЬ
Я плачу вновь. Осенний вечер.
И, может быть, – Печаль близка.
На сердце снова белый саван
Надела бледная рука.
Как тяжело, как больно, горько!
Опять пойдут навстречу дни…
Опять душа в бездонном мраке
Завидит красные огни.
И будет долго, долго слышен
Во мгле последний – скорбный плач.
Я жду, я жду. Ко мне во мраке
Идёт невидимый палач.
16 апреля 1905
МИШЛЕ
Мъничка, тихичка мишчица.
Веселичко, сиво зверче!
С очички отдавна следиш ти
сърцето не чака ли теб.
Здравей, търпеливке моя,
здравей, неизменна любов!
За твоите зъбки накрая
да приготвя сърце съм готов.
Заселвай се в него и конец,
тихичко, послушно зверче!
На изтощеното сърце венец,
ще бъдеш ти, гореща топчице!
8-10 февруари 1908, Москва
МЫШЬ
Маленькая, тихонькая мышь.
Серенький, веселенький зверок!
Глазками давно уже следишь,
В сердце не готов ли уголок.
Здравствуй, терпеливая моя,
Здравствуй, неизменная любовь!
Зубок изостренные края
Радостному сердцу приготовь.
В сердце поселяйся наконец,
Тихонький, послушливый зверок!
Сердцу истомленному венец –
Бархатный, горяченький комок.
8-10 февраля 1908, Москва
* * *
Вечерта ледено-пролетна
застина с безнадежден лик.
Припламна тихичко хвойната
с игличките си за миг.
Насипите, релсите, траверсите,
криволиците на железния път…
И аз – просветлен и горестен –
не мисля вече за Господ.
На моста усмихнат изгрявам.
Мечтая за свидното старо.
Влакът гърмящ приближава
да ме обвие с вятър и пара.
21-22 май 1907, Лидино
* * *
Вечер холодно-весенний
Застыл в безнадежном покое.
Вспыхнули тоньше, мгновенней
Колючки рассыпанной хвои.
Насыпи, рельсы и шпалы,
Извивы железной дороги…
Я, просветленный, усталый,
Не думаю больше о Боге.
На мост всхожу, улыбаясь,
Мечтаю о милом, о старом…
Поезд, гремя и качаясь,
Обдаст меня ветром и паром.
21-22 мая 1907, Лидино
