Бачо Киро Петров

Хубава пролет и сефалия
и аз бях много мераклия,
поисках да се разходя,
по Влашко да си походя,
но нямах пари за масраф,
без пари да ида бе ме страх -
вземам от поп Гавриила
за из пътя полвин лира
и от читалището 18 гроша -
прибрах, свързах ги у поша;
вземам си една торбица,
кривак и съдрана абица -
за път си бях вече готов.
Потеглих къде Свищов,
вървях самичък и пешак -
за един ден стигнах пак -
стигнах си рано во Свищов,
кондисах у приятел нов,
а именно в Драганов Алека -
много добър бе той человека,
той мене в къщата си прие,
за два деня нищо не ми взе,
два деня там преседях,
все от софрата му ядях.
Излязох и там на кавенето,
срещу конака там дето,
там събират младежите свищовски -
всички ме приеха твърде приятелски,
сладко се с мене разговаряха,
всички на мене почест правяха.
Аз любовта им като угадих,
на всичките тогаз обадих,
че имам намерение да ида,
Букурещ да си обида;
всичките това кат чуха,
те помежду си решиха:
„Туй - рекоха - тъй не става,
той никого там не познава,
той непознат ако отиде,
той нищо няма да види,
где да иде не ще да получи,
трябва чрез писмо да се препоручи.”
И тъй писмо те направиха,
за де да питам на мен разправиха.
И посред нощ, вечерта в сряда,
бачо ви Киро на вапора сяда
и дорде се с пътници сприказва -
и вапора на Гюргево излязва.
Тръгна си из пътя, без да се отбива,
на станцията право си отива,
купува си за обяд два хляба,
у колота отива, та сяда,
макар да нямаше пари горкия -
рубла и повече даде за кирия;
и тъй за скоро в Букурещ стига.
Тогази на рамо торбата си дига.
Ходих и всякъде се скитах,
из Букурещ всекиго аз питах:
„Где е тука българска бисерика?”
Не знаях друго влашки що да рика
и дълго време аз като се скитах
най-подиря лесно я изпитах;
портата й отворена беше
и владиката под сянка седеше,
под салкъма, там да е на двора,
и пред него двама-трима хора.
Аз кривака и торбицата сложих,
наближих и калпака си отложих.
„Добър ви ден” - едвам си продумах
и със поклон ръка му цалунах.
Той ми рече: „Момче, къде ходи,
за коя причина ти при нази доди?”
Рекох: „За нищо не додох, дядо владико,
мойто любопитство тука ме дотика,
да видя тука додох града Букурещ
и съм дошел, както видиш, пеш.”
И тъй дядо владика като разбра,
проводи ме при даскал Александра,
той е учител и църковен певец,
любопитен и твърде родолюбец.
Когато аз при него си влязвам,
свищовското писмо му показвам;
той го взема и като го прочита,
разбра ме що съм и без да ме пита:
„Твърде добре - рече - мога да походя -
имам време и тебе да разходя.
Ако си гладен, ела, похапни си
и постой тука, почини си.”
Гладен - ядох и похапнах,
починах, легнах и поспах.
Вечерта по десет сахатя
взеха да гърмят кочии из пътя,
гърмят, ала не се друскат,
а конете силно си препускат.
Тогаз учителя мене си повежда
и навсякъде из града развежда.
Вървяхме сахат и полвина,
излязохме в една градина -
как се казва и сега я не зная,
тя остава към север, на края,
из нея малко пообиколихме,
малко-много ний се задоволихме.
Оттам ний като излязохме,
повървяхме и в друга влязохме -
и тя беше хубава градина,
но Бачо ви Киро не знае и отде мина,
где остава и сега я не знай,
но мисли да е на западний край.
Върнахме се, в града влязохме -
тя се намира всред касабата,
при черковата, там, дето й сахата -
цяла нащ е пълно с хора там;
пред черковата голям шадраван.
В таз градина ний като додохме,
Михалча Сребров в нея найдохме,
след „добре дошли” той нази поведе,
в едно кавене двама ни заведе;
този вечер той ни там гощава,
за всичкото парите той дава.
И сутринта пак се поразходих,
из Букурещ малко си походих.
Подир два дни тръгнах си назад
към моя драгий вилаят -
взех си абата, потеглих пеш,
излязох накрай Букурещ,
минах през митрополията,
излязох там на станцията,
под една сянка си поседнах,
обърнах се, Букурещ погледнах -
Букурещ е чудесна направа,
в него чиляк зачуден остава:
светят кубета по черковите -
всичките са все с куршум покрити;
улците му прави, не са разкривени,
с дребно камъни са добре наредени;
по всички разколи и мегдани
има вода и чудни шадравани;
и макина има, що газ разпроважда,
и друга има, що вода изважда
от реката там, от Думбавица,
вода има във всяка улица;
всичкия газ, в града дето свети,
по улиците там, по фенерите,
всичкия той из едно място гори
и всичката вода из едно място върви.
И други неща има, но аз ги не зная,
за тях не мога нищо да разправя;
който иска, нека да отиде,
кат Бача си Кира самси да ги види -
толкоз видях - толкози разправям.
Ето, аз вече Букурещ оставям -
за железницата ази пари нямам:
торбата и абата на рамо си вземам,
потеглям из шосето пешак,
но как вървях, сам си знаях пак.
Калеврите си, за да н’ ги съдира,
Бачо ви Киро за добре намира,
изува ги, че по боси крака,
а тях горкия той ги носи в ръка,
в ръце ги носи да не ги съдира,
че за други нови пари не намира;
върви бос и весело пътува
и мъчно да му й - търпи, гайретува.
Вечерта замръкнах без другар,
но рекох си: и от туй няма зарар.
Из пътя аз като си вървях,
един сух мост напреде си съзрях;
стъмни се и вече се мръкна,
Бачо ви Киро под моста се вмъкна
и си легна горкия в този лам
Бачо ви Киро да нощува там.
По двата сахатя коля запръщяха
из пътя и хора завървяха.
Всички коли над мене минаха;
малко място кат ме изминаха,
запряха се, настрана се отбиват,
пуснаха колата там да си нощуват;
от малко кочани огън накладоха,
насядаха и хляб заядоха.
Аз тогази от моста излязвам,
при тях отидох, „добър вечер” казвам,
но те бяха власи, нищо не разбраха,
но пак твърде добри хора бяха,
влашки се нещо поразговориха,
при огъня място ми сториха,
питаха ме накъде отваждам -
не зная влашки, как да им обаждам?
Казах им: „По Букурещ се реях,”
но повечето мълчах и се греях.
Със ръце им казвам и обаждам:
„От Букурещ ида, на Гюргево отваждам.”
Отбраха: не зная влашки и ни ме питаха.
Със дълги кожухи те се позавиха,
всекий легна в колата, заспа си,
а Бачо ви Киро сламица посла си,
посла си отдолу той малко сламица,
легна и се зави с съдрана абица;
уморен горкия от път като беше,
макар да бе зима, но той сладко спеше.
Среднощ кога че превали
кервана си потегли на път да си върви
и Бачо ви Киро пътя си подкача,
пред колата върви, тича и прескача;
абата на рамо и кривака в ръка,
до Гюргево вървя все по боси крака.
Посред пладня на Гюргево отивам,
и Георги Киселова на конак се отбивам -
аз ги сварих обяда ядяха
и мен поканиха, добри хора бяха.
До вечерта из града като ходях,
един мой вехт приятел си видях,
името му беше Малкото Василче,
то в Гюргево беше младо бозаджийче;
макар туй момче боза да продава,
но Бачо ви Киро за други не го дава -
други много има във Влашко изродени,
сякаш че не са във Българско родени:
малко нещо хляб като намерят,
надуват се, кат паун се перят
и български не щат да хортуват -
но таквизи малко пари струват,
макар и да са търговци богати,
но те струват колко медени дукати -
от таквази една изрода богата
онуй бозаджийче струваше пет ката.
Вечерта ме то у тях заведе,
там Бачо ви Киро сладко се наеде,
толкози сладко то мене нагости -
приживе му казвам: „Бог нека го прости!”
Сутринта със мене дохожда,
до скелята мене изпровожда;
ръка си фанахме, „събогом” му казвам,
потеглям, во вапора влязвам.
Сутринта рано на Свищов си стигам;
торба и абата на рамо си дигам,
право към село си отивам,
в Алека Драганов се отбивам,
в къщата му аз като отваждам:
„Отивам си на село, на вам се обаждам -
сега право, рекох, от Букурещ ида,
поотбих се малко да ви видя.”
Те се всички много зарадваха:
„Що не постоиш?” - на мене казваха
и тозчас ми каве принесоха
и шише с ракия пълно донесоха:
„Пий - рекоха - колко щеш,
вземи си и за из път, ако щеш.”
Кавето и две ракии сръбнах,
побързах и си тръгнах,
„събогом” на всичките казвам,
тръгвам, от тях си излязвам:
фащам пътя си към село -
време бе добро и весело;
вървях самичък и пешак,
стигнах в село рано пак.
Вижте как ходих на Букурещ
с малко пари, но вървях все пеш,
похарчих до 57 гроша,
а останалите донесох у поша -
туй е икономията на Бача ти Кира,
нека се не смее, който от сиромашлък разбира!

Сборник „Възрожденски пътеписи”, БП, С., с. 354 - 363