Драгни Драгнев

Чувал съм, че съвсем малък Данчо, искам да кажа, Йордан Кръчмаров, пее народни песни заедно със сестра си и така неусетно се сближава с поезията. После сам взема молива и прописва стихове, води си и дневник, за да спори със себе си. Неумели и грапави са първите му опити, но по-късно, когато служи във флота, мислите му се избистрят и изопват, имат вече криле. Появява се във военноморския вестник и начаса го признават за поет със самороден талант. След това работи като миньор край село Оброчище и превръща умората си в стих. Десетина години е отчетник в растениевъдна бригада в родното село Гурково, Балчишко, а накрая - културномасовик в Добрич. Пише денем и нощем до забрава.
Литературният критик и историк Светлозар Игов казва, че поетът Йордан Кръчмаров е пасторален като натюрел. Обяснението на тази фраза, според мен, е, че дарбата му е идилична и поезията му рисува живота на човека, близък до природата. Добре, но Игов представя образа на поета, видян отвън и отдалеч, с поглед към неговите сюжети и лирични картини. В повечето стихотворения от цикъла „Риза за Христос”, например, природата я има буквално (земя, море, поле, небе, рева, ветрове, камъни и т.н.). Тя е в движение, неудържима и стихийна, а душата й е неделима от душата на поета. Нещо друго - тя е обожествена, с магическа сила и власт над хората. В разговор с нея поетът извлича късчета красота и болка, чува ласките и ударите, прониква в извивките на могъщата й утроба. Тогава я отрупва с въпроси за битието и нравите ни, увлича я в своите тревоги и страдания, търси съчувствието й. В дивата омая на близостта с природата поетът се издига до гласа на щурчето (”най-хубавата земна песен”), което „под сянката на камък сълзите си укрива, погребало се живо под коренче любов”.
В съприкосновението си с природата лирическият герой на Йордан Кръчмаров често се обръща към Бога и пасторалът на поета отново се преобразява. В тези мотиви все по-често звучат въпросите „Какво съм аз?”, „Защо живея?”, „Къде се намирам във Вселената?”, „Грешен ли съм?”, „Как да постъпя?” и т.н. За един прокуден от фалшивия блясък на времето отговори няма и той търси убежище сред простолюдието, при изворите на живота, до неговите исконни и вечни истини. Йордан Кръчмаров винаги изрича мъката си за нещо изгубено, иска да го върне с обич и доброта, да възкреси светлината му, да му прелее кръвта и диханието си. Лирическият герой е готов на саможертва, чувства се обречен на смъртта, която е навсякъде, докато дишаме и се радваме на живота. Тази обреченост и усещането за предопределеността на съдбата съпровождат дните на поета и пронизват творчеството му от край до край. Доказателство, че той е мъченик на своя талант, както Йовков, и непрекъснато се сражава за добротата.
Сърцето на Йордан Кръчмаров замлъкна малко преди да навърши 38 години. През 1986-а, на връщане от една среща с ученици от Първа гимназия в Добрич, тежък инфаркт го събаря на улицата. Гробът му е в село Гурково, където е и люлката му. Днес мисля без колебание, че стихотворенията му са уроци по хуманизъм, в които блика изворът на висока нравственост и звучи вечната песен и преобразяващата сила на любовта. У него има носталгия, но той живя с въпросите и загадките на обикновените хора , с грижите на ближните си, мечтата да ги направи по-добри. Мисленето в творбите му улови истинската същност на чувството, съчетано с романтична образност и с вечните идеали за свобода и човешко достойнство. Стихотворението „Кози след дъжд” например е едно от най-добрите. В него поетът приземява божественото и небесното, но извисява обикновения човек от народа, вместен между приказката и реалността… Стихотворението „Нощен залив” е посветено на писателя Ивайло Петров. На пръв поглед то е в жанра на пейзажната лирика, но в сърцевината си внушава мисълта, че всичко човешко е малко и нищожно и най-простите неща - доброта, нежност, търпимост, грижовност към живота - губят значение и ни напускат…
Днес, 27 години след кончината на Йордан Кръчмаров, поезията му легна като радост и мъка в сърцата на добруджанци, в спомените на близките и приятелите му, в кръгозора на нашата духовност. Той живя просто и скромно, с най-земните и най-обикновените неща, но напълни и пренареди дните ни с мъдрост и човеколюбие. Неговият кратък живот ни остави повече сияние и красота, отколкото тъга.