Панко Анчев

1.

Различава ли се националното мислене едно от друго и по какво? Този въпрос ме занимава винаги, когато изучавам особеностите на българската литература, нейната история и съвременното й състояние, както и когато наблюдавам начина на мислене на българските литературоведи, историографи, философи и изобщо - мислителите. Колкото и през Модерната епоха и особено след Просвещението да се унифицират нациите, особеностите им са все още живи и се проявяват в начина им на живот, в устройството на обществото, в техния ежедневен бит, изкуствата и културата им. И, разбира се, в начина им на мислене, проявяващо се в езика и чрез езика, на който говорят и общуват.

В своя бит човек обикновено мисли за онова, което вижда и което оформя бита му и влияе върху ежедневието му. Преодоляването на пречките, които животът поставя пред него, използването или не на възможностите за устройването на бита и за изкарване на прехраната, контактите с други хора, които са него него или идват от близо и далеч, неговите пътешествия са все фактори, които го карат да мисли в някакви рамки и насоки, с понятия, които сам извежда от заобикалящия го свят или заимства отвън. Съпътстващите го обстоятелствата, или тези, за които са му разказвали неговите родители или е получил от родовите предания, правят това мислене или прекалено конкретно, или твърде абстрактно - зависи каква е съдбата на конкретния човек или на народа, към който принадлежи, на средата, от която произхожда, влиза или принадлежи по кръвно родство или духовни връзки.

Тези белези обаче не се „изолират” лесно, понеже разтворени в множество подробности. А и защото националното своеобразие не е материален знак, а комплекс от свойства, действащи именно в целостта на системата. Поотделно те могат да бъдат описвани по някакъв начин, но не и експонирани като главни или второстепенни. Националното не е веднъж завинаги консервиран комплекс с едни и същи непроменящи се белези и свойства. То всякога е изпълнено с духа и смисъла на времето, както и с наставленията и определенията, които дава обществено-икономическата система. Различните епохи променят начина на мислене, понеже променят начина на живот. Затова трябва да конкретизираме характеристиките си на националното мислене и да уточняваме за каква епоха става дума.

Националното мислене е своеобразна колективна дейност, но не е  механичен сбор от мисленето на всички членове на нацията. То се доминира от тези, които най-често и най-пълно го изразяват и направляват. Т. е. от националния и обществения елит. В ежедневието хората не мислят по един същ начин, защото са различни, а и животът на всеки един се различава от общия, който наричаме колективен живот на  нацията и обществото. Когато си част от този колективен живот, когато си израснал в него и си формирал личността си в неговия опит, традиции и колективна памет, ти  поемаш в себе си особеностите му чрез изкуството и културата, образованието и най-вече чрез езика. Колективният опит пренася в индивидуалния реалиите на бита, обособява ценности и нравственост, на които личността е подвластна и под чието влияние сама ги утвърждава и пренася върху други индивиди и личности и така да ги съхранява във времето. Цялата нация се възползва от традицията и затова всеки един неин член малко или много се служи с нея и мисли, както би трябвало да мислят всички. Но все пак неколцина и то най-умните, даровитите и възприемчивите, най-способните успяват не просто да придобият този начин, но и да го индивидуализират спрямо себе си и да го направят личен. В тях е събрана и концентрирана енергията на националното мислене и чрез тях тази енергия разсъждава за света. Когато говоря за национален тип мислене, имам предвид рационалното или философското мислене, изразявано с понятия и категории, а не художественото - не това на твореца. Трудно е тези два типа мислене да се разделят и изолират един от друг, защото в много култури, при липсата на големи философи, именно художественото мислене характеризира националното. И обратно, в култури, където философията е на високо равнище, рационалното мислене влияе върху художественото, насочва го, придава му особено съдържание и определя кръга от теми и проблеми, които да разглежда. Различните нации размишляват по различен начин и различни са изразните средства на тяхното мислене.

Националното мислене се определя от кръга проблеми, които занимават националния ум. Тези проблеми се раждат от условията и средата, в които съществуват нацията и обществото. По това, с какво се е занимавал и в момента се занимава този ум, съдим за неговата настройка и способност да намира важното, да го анализира, оценява и разрешава. Важно е обаче доколко и как се възприема контекстът, в който това „важно” се проявява и как домашния контекст се влияе или отхвърля външния. Задълбоченият ум размишлява задълбочено, не прибързва с изводите и внимателно и точно формулира съжденията си.

Всяка нация е изправена пред специфични проблеми, тъй както специфични са условията и традициите, в които съществува. Колкото повече тези „специфични” проблеми, условия и традиции се отнасят и до други нации и до целия човешки свят, толкова наблюденията и изводите на националния ум ще засягат съдбата, миналото и бъдещето на целия свят. Затова сред условията, за които говоря, най-важното е къде във времето се намира самата нация, т.е. кога преживява закономерностите в развитието на човечеството и на обществено-икономическата система. Колкото е по-напред нейната позиция, толкова опитът й ще бъде необходим и валиден за вървящите след нея. И колкото е по-назад, толкова повече опитът на движещите се пред нея ще определя  нейната съдба, обема и мащаба на мисленето й. Когато повтаряш пътя, който вече е извървян от някого другиго, ти повтаряш и откритията, анализите и заключенията на умовете, до които преди твоя други са достигали. Затова не е редно да определяме едни нации за по-умни и по-способни от други.

Националният ум мисли за националните проблеми, изхожда от реалностите, в които съществува нацията и разгадава нейното бъдеще. Възможно е отделни нейни мислители да не се чувстват част от устройството и нагласите на това мислене, а и да не са реално, ако са се подготвяли или работят в друга среда и се занимават с нейните особености и проблеми. Но такива случаи обикновено са малко. Все пак те принадлежат на родната си култура, макар по род и кръв да са малко или много от друг национален свят. Нагласата им е по-друга; тя е променена (понякога и радикално) и малко са основанията да ги възприемаме за представители на етноса, от който са произлезли физически. По-интересни са случаите на влияние на една национална мисловна система върху отделни мислители, които остават там, от където произхождат родово. При изучаването на влиянията се вижда как чуждото мислене и резултатите от него се наслагват върху националното, как повлияната култура приспособява чуждия опит и се ползва от него. Трансформира се както чуждото, така и собственото, за да се получи нещо ново. Това ново може да стане интегрална част от националното мислене, но може и да не съумее да се включи в него. Възможно е дори да го наранява по някакъв начин и да му пречи по-нататък в историята. Тогава говорим не за влияния, а за привнасяния. И двата случая са познати и често срещани. Те свидетелстват за развитието на националното мислене, при което то не никога не остава затворено в себе си и не е неприкосновено от ставащото в света.

2.

Атанас Далчев е един от най-големите български поети на ХХ век. Неговото творчество изразява сложните и противоречиви процеси в развитието на българската нация след Освобождението. То свидетелства за окончателното преодоляване на символизма и за утвърждаването на реализма в литературата между двете световни войни. Атанас Далчев оказа силно влияние върху поколението писатели от 70-те години. Но той не е само поет. Високо е значението на неговите литературно-критически статии, но особено на неговите есета и афоризми, които той нарича „фрагменти”.

Есеистичната и литературно-критическата проза на Атанас Далчев е показателна за равнище на българското национално мислене, на българския ум и на философията ни след Втората световна война. Подобна проза пишат малцина български писатели. Тя не е типична за българската литература и за българското естетическо съзнание, затова появата на автори и книги от такъв род се посрещат с огромен интерес и предизвикват спорове и размишления. Така бе и с фрагментите на Атанас Далчев. Далчев е учил в философия. Философското университетско образование е формирало ума му като рационален, способен да мисли с понятия, а не само с образи. Това, според думите му в един от фрагментите, означава, че е способен да мисли абстрактно и да формулира съжденията си с точни и ясни думи. Такъв е Атанас Далчев и в стихотворенията си, но в есеистичната си проза е още по-енергичен и философски действен.

Може да се каже, както е впрочем при всички поети, пишещи есета и фрагменти, че тази проза е съставена от ненаписани стихотворения - особено е видно това във фрагментите. Там е изведена обикновено една тема, която би могла да бъде разработена и развита в мерена реч. Или че тази проза е коментар към поезията, нейна критическа дисекция. Не са малко конкретните есета, посветени на проблемите на поетическото изкуство или на историята на българската литература, на проблемите на художественото възприятие, на четенето като изкуство. Но тези коментари и размишления са повече от това, което изглеждат на пръв поглед. Те почти винаги излизат от някакъв конкретен повод, изследват литературоведски проблем, но винаги засягат важни страни от живота, уточняват човешкото поведение и му придават нравствен смисъл и го оценяват като етически проблем.

Далчев влиза в темата на размишленията си по различен начин и дори в различни жанрове - макар той сам да е означил жанра си като фрагмент. Да, фрагмент може да се нарече краткото есе, възможна част от по-мащабно разсъждение или описание, с повече сюжетни и тематични линии. Но тук авторът просто подхвърля една тема, дава повод да се вгледаме в това, което той е забелязал случайно или не, но винаги някак между другото. Темата е подхваната и веднага след това той се прехвърля на друга в следващия си „фрагмент”. Той после може да се върне към нея на друго място и по друг повод. Друг път писателят ще изрече афоризъм, в който е синтезирал резултата от богат опит - негов и на обществото. Афоризмът е съждение, а не доказване на истината. Той е самото доказателство, чието  извеждане с аргументи и факти не е показано. Или е показано на друго място, което добрият читател сам ще намери. Изобщо жанровото разнообразие при Далчев е много голямо - от афоризма през импресията та до кратката статия-есе. И тук той изхожда от уроците на Мишел Монтен, чиито „Опити” са различни жанрови образования, позволяващи му да постига желаното внушение и даващи различни възможности за развиване на темата. Атанас Далчев е усвоил отлично уроците на великия учител!

3.

Големият поет размишлява най-често за литературата. В своите есета и статии той мотивира теоретично проявените в стихотворенията му принципи на литературното творчество. Атанас Далчев извежда тези принципи от своята лична практика, но и от наблюденията, които има върху класическите образци на най-значимите майстори на поезията и прозата в българската литература. Но аз още тук искам да подчертая, че тези размишления на Атанас Далчев не бива да бъдат разглеждани единствено като литературно-теоретични, свързани тясно с проблемите, които един писател има да разрешава в работа си върху текста. Те, разбира се, впечатляват с познаването на чисто формалните страни от тази работа - особено що се отнася до римата и ритъма, до композиционното изграждане на стихотворението или до прецизността в намирането на точната дума, която най-сполучливо и пълно ще изрази идеята и чувство. И тези фрагменти могат идеално да служат като курс по творческо писане. Всеки поет би намерил тук необходимите уроци, които да му помогнат по-бързо и лесно да усвои майсторството в изкуството на словото.

Принципите на литературното майсторство не са абсолютни и не могат да се отнасят до всеки отделен случай. Уроците на големите писатели са винаги полезни, но към тях трябва да ги възприемаме с известна доза условност и да се отнасяме към тях  критично и като продукт на своето време и като на негови изразители. А не като всеобщи. Или когато ги прилагаме, да не ги абсолютизираме неудържимо. Ако излезем от все пак тесните рамки на литературоведското наблюдение и конкретните разсъждения, примерно, за римата и ритъма в българската поезия и в отделни български поети, ще видим реалния им и дълбок смисъл у Атанас Далчев. И ето: размишлявайки за ритъма и римата в поезията, Атанас Далчев навлиза в проблема за свободата и рамките, в които тази свобода се проявява.  Възможността да вършиш неща без абсолютно никакви ограничения и задръжки не съществува; тя е илюзия. При това много вредна и опасна и който повярва в нея, може да изпадне в безизходни заблуждения и да си навреди. Но рамките, в които си свободен, и степента на ограниченията, които са ти наложени, за да си истински свободен, се избират и осъзнават самостоятелно с разум и усет за тях. Освен, разбира се, законовите рамки, които обществото налага видимо и наказва този, който ги пристъпва.   

Литературата е въплъщение на истинската свобода, каквато е дал Бог на човека, когато го е създал. Това е свободният избор, а не неограниченото действие и безграничното разпростиране. Нейните правила са неписани и всяка нормотворческа дейност е обречена на провал. Самата литература не признава и отхвърля каквото и да било човешко законодателство, регламентиращо майсторството и художествения резултат. Но рамки, а те са вече и правила, съществуват, за да насочват твореца и му подсказват докъде се простират „правата” му на автор и са част от опита и традициите. Никой не може да пренебрегва това. Да не говорим, че писателят се съобразява и със законите на езика, за да бъде разбран от тези, които го четат. Умението и талантът на писателя са в способността да си служи с езика такъв, какъвто е и да изобразява и изразява чрез неговите възможности и значения живота и хората в него.

Българската поезия е силаботоническа и основаваща се обикновено върху ритъма и римата. В нея са поставени външни ограничения, вътре в които свободата е безгранична. Най-свободни са поетите, които в тези рамки са способни да намерят най-силните и изразителни думи и да изградят стихотворението си като едно внушително цяло от смисъл и чувства. Те именно са „законодателите”. Истинският поет знае колко близо или далеч от възпиращата го граница и неговата цел не е да я премине, а да преодолее съпротивата на думите и ги вмести в стиха, да намери най-точното им място и им даде простор на значенията и звученето им.

От тази гледна точка и Атанас Далчев разсъждава за свободния стих. През 60-те години свободният стих се превърна в главна тема на дискусиите за новия път в литературата. Тогавашните млади поети заговориха за свободата в обществото чрез апология на свободния стих. Този начин на прокламиране на идеи, целящи реформирането на обществото, имаше смисъл и той даде тласък на съществени обществено-естетически преобразования в българското общество и в тогавашния литературен процес. Но големият поет прояви повече разум от нетърпеливите си млади колеги и подходи към литературоведския проблем с разбирането за свободата като право и възможност на избор в рамките на определени граници и правила. Той видя в шума около свободния стих „криза в поезията”. Неспособността да бъде обяснен този свободен стих „показва, че той е дълбока необходимост, а не логическо построение”. Т. е. функцията му не е да участва в революции, а да дава повече възможности на поета да изразява себе си и света. С него не бива да се разрушава поезията, а трябва да послужи тя да бъде по-жива и годна да изразява настъпилите обективни изменения в живота на хората. Атанас Далчев смята, че „той (спорът - б. м.) е една законна реакция срещу склерозирането на нашия стих, безплодното стихотворно майсторство и механичното повтаряне на едни и същи теми”. С други думи, срещу опорочаването на свободата и нейното радикализиране. Всеки път, когато това стане (а това става по различен начин), и литературата започне да се съмнява и да търси начин да се избави от това си състояние, т. е. когато преживява криза (а кризата показва, подчертава Атанас Далчев, нейната жизненост), е необходимо трезво и точно да се оценяват реалностите и да не се изпада в уклони и заблуди. Абсолютизирането на поетическите средства може да изкриви представата за поезията и поета и да обърка читателя. Подобни случаи обаче са плодотворни, защото „както високата температура показва жизнеността на организма, тъй и кризата в поезията е признак на живот”.

Римата е рамка, в която поетът преживява своята свобода. Но римата не може да е самоцел и единствен критерий за естетическа валидност.

4.

Сам творец на езика, Атанас Далчев обича да разсъждава за неговата изразителност, сила, чистота и обществена функция, както и за отношението на нацията и обществото към него.

„Истинското културно отношение към езика обаче започва от този момент, когато словото не се взима за съобщително средство, за проста разменна монета, а за нещо ценно само по себе си, когато за нас не е вече все едно как се изразяваме и как произнасяме ” (под.м. - П. А.). Езикът е абсолютна ценност, дадена ни от Бога също както животът и свободата. Ако така разбираме езика, ще ни е лесно да бъдем не просто негови пазители, но и ще го усъвършенстваме и обогатяваме, а няма да го загрозяваме и измъчваме. „Култът към езика е вече мерило за култура”, подчертава поетът. Значението на неговите думи се откроява по-ярко на фона на днешната пустош на българския език и на нашето немарливо отношение към него. Поругаването  с просташко говорене и писане и разрушаването на синтаксиса са белези на подивяване и лишаване от нравственост. То е още едно проявление на атеистичното буржоазно разбиране на свободата като право да вършиш каквото си искаш, да пренебрегваш установените правила и ценности и да издевателстваш над миналото, традициите и нацията. Това се дължи на дълбоката нравствена криза в обществото. Днес липсва срам от грозното и непочтеното, от неморалното отношение към човека, от липсата на уважение към достойнството и благородството на личността. Подивялото съзнание е готово да отрече всичко и да го представи като проява на свободна воля. Хората общуват, като се забавляват, а не като говорят. Културата на забавлението е истинската култура на глупостта, а не култ към красотата и нравствеността. Затова и езикът погрознява, разрушава се и се унищожава.

В нашето време езикът наистина се разрушава безмилостно и безумно. Днес дори литературата не е негова хранителка и творец. Тя не го брани и не го развива, а заедно с всички го обрича на изчезване. Литературата престава да бъде изкуство на словото, а използва езика само като носител на съобщения. На нея вече й е чуждо умението да се търси благозвучие и красота на словото. Думите й са или бледи и неутрални, или цинични. Тя може да говори нещо, да информира, но не показва богата чувствителност и дълбок ум, не открива нови душевни богатства и не отваря нови светове.

Писателят по своето призвание и длъжност, дадена му от Бога, е творец на езика и е натоварен с отговорност пази чистотата и красотата на словото. Езикът не е само средство, с което се използва за съобщения и обикновено общуване, а душата на народа. Тази душа живее в литературата и в мисленето и говоренето на хората. Езикът не е единствено думите или звуците, нито единствено изреченията, които съставяме с тях, а нещо много по-голямо и значимо. Той е цялата история, духът, характерът и мисленето на нацията. Без език тя е безжизнена, както е безжизнено тялото без душа. По състоянието на езика можем да съдим за състоянието на нацията и обществото, за техния възход или упадък, за наличието или липсата на жизнени сили в нея. И както езикът формира нацията, така и нацията влияе върху годността на езика да бъде неин изразител.

Ние казваме за големия писател, че има тънко чувство за словото. То е тънко, защото писателят пристъпва към думите със страх, много внимателно, боязливо, с почит и удивление търси тези, които най-фино да изразят мислите му. Дори самият Далчев споделя, че винаги е страдал от липса на думи. „У мене мисълта се ражда гола. Като някои сиромаси-родители аз нямам дори с какво да повия рожбата си.” „Липсата на думи” е страхопочитание пред думата и езика, най-дълбокото преклонение пред словото. Ако един автор няма такова отношение към езика, той не може да бъде писател.

Днешната епоха е лишена от такова страхопочитание и не зачита езика, не го уважава и не го приема като „абсолютна стойност”. Тя тласка света към пълно уеднаквяване и премахване на своеобразията, а това без заличаване скалата на ценностите не би могло да стане. Затова и се проповядва както премахване на каквито и да било ценностни канони, така и пренебрегване на националните различия и съзнания. Езикът крепи нацията, само ако отношението към него е като към висша ценност, а не като към обикновено средство за общуване, което може да бъде заменено с друго - дори и с чужд език. „Език и народ са едно и също нещо”, казва Далчев в есето си „Буква и слово” и изплаква, че „у нас грижи за езика не съществуват”. Ние не се срамуваме от лошото говорене, от обедняването на езика, от неговото огрубяване и профаниране, от налагането на неинтелигентни форми и конструкции, нямащи нищо общо с езиковите норми на българския език, но затова са повлияни силно и дори заимствани от английския и то по не най-добрия начин. Езикът,  разбира се, не може да бъде изолиран от влияния - особено днес, когато общуването е толкова засилено и облекчено.

Далчев много говори и за езика на писателя. Добрият писател притежава свой собствен език, който го отличава от другите писатели. Бележките на Атанас Далчев за езика на Йовков, Ботев, Яворов, Кирил Христов са показателни за това как литературата борави със словото и колко е важно писателят да има съзнание за необходимостта да обогатява и усъвършенства родния си език, да го пази от посегателствата на простотията и неграмотността. В една културна нация, отбелязва Атанас Далчев, човека „по неговия начин на говорене го посрещат и изпращат навсякъде”.

5.

Една от темите, които занимават мислителя Атанас Далчев, е старостта, промяната и променяемостта у човека и природата. Времето налага промяна у всичко, с нея се измерва времето. Нищо не е завинаги едно и също, а променяйки се, се разрушава и приближава към смъртта. Това е основна тема и в стихотворенията му. Времето и движението вътре в аз-а е проблемът, който личността се мъчи постоянно да разрешава. Но решението е винаги относително, изпълнено с тъга по невъзможността да се задържи времето и се съхрани вечно животът на земята. Това е атеистично и езическо отношение към времето. Християнинът знае, че вечният живот започва след смъртта и че земното съществуване е подготовка за истинското битие. Атанас Далчев размишлява философски, като наблюдава и описва външните изменения и преживяванията на човека, който наблюдава тези изменения и ги преживява върху и в себе си.

Пътуването е не просто движение в пространството, но и преминаване през различните възрасти на живота, установяване на промените в природата и урбанистиката, в хората, които населяват земята. Всяко повторно посещение на познато място е сблъсък с времето, оставило отпечатъците си върху материалния свят, отнело някогашни или добавило сегашни хора и така осъществило закона на съществуването. Понякога гледката е приятна и стопля сърцето, защото е заличила дълбоки рани и е внесла радост и увереност в бита; но често е мъчителна, когато съвпада с вътрешното състояние на наблюдаващия и му напомня, че и за него скоро ще удари камбаната и той ще трябва да се раздели с всичко, което притежава.

Размишленията за промяната и променяемостта са самонапомняне за преходността. Ние не можем да се представим какво означава едно нещо или един човек да остане вечно едно и също или един и същ. Много ни се иска това да се случи с нас и тези около нас, но знаем, че е невъзможно. И въпреки това го искаме. Толкова го искаме, че се съмняваме дали наистина съществува живот след смъртта и дали този живот е вечен - и в празника на Рая, и в зноя на ада. Вечността за нас е само по-дълго време. Затова и казваме „вечно ще помня” или „никога няма да забравя”. Ала как и къде ще помня вечно, когато съм преходен.

В един фрагмент Атанас Далчев пише: „Ние преживяваме нещата най-болезнено при промяна. По-силно, отколкото студовете през зимата, ние чувстваме първия есенен полъх, който сваля листата от дърветата”. Човек действително придобива по-остра чувствителност на границата между състоянията, понеже тогава още не е излязъл от състоянието, в което е, и му е нужно усилие, за да го направи. Усилието е мъчително, защото е раздяла със собствената си природа, със същността си. Далчев пише това по повод удивлението на Андре Жид, че Монтен говори за старост още на четиридесет години. На четиридесет години човек започва да чувства и осъзнава настъпването на нов етап в живота си, да усеща известна немощ и трудности. Великият философ изпитва болка и не вярва, че е старостта е толкова близо - дори вече го е обсебила. Самият Далчев вижда в старостта „опровержение” на безсмъртието: „Това постепенно чезнене на душата, както и на тялото, не оставя като че никаква надежда за друг живот. Какво продължение може да очаква човек другаде, когато вижда, че тук свършва всичко?” Рационалното мислене е напълно обсебено от плътта и свързва човешкия живот единствено с живота на тялото. Умре ли тялото и излезе ли душата от него, всичко свършва. Дори и когато знае, че душата отива „някъде” и да е безсмъртна. Но щом тялото го няма, няма го и човекът. В стихотворението „Метафизичен сонет” поетът е изразил това още по-пряко:

Напразно ти кълнеш жестоката съдба
и бедното тело осмиваш със злорадство:
душа, ти свойта мощ и своето богатство
на него, тленното, уви, дължиш все пак.

…

Ти властвуваш в света чрез тези сетива
и хранена от тях, растеш и бързо крепнеш,
докато тялото за теб покорно крее.

Какво ще му дадеш в награда за това?
Когато отлетиш във блясък и във слава,
неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!

В стихотворението, разбира се, има ирония, подчертаваща несправедливостите на живота, заради които едни страдат физически, вършат „черната работа”, мъчат се, а други се радват на славата. Тялото отива в земята, за да бъде „изядено от червеите”, да изгние и се превърне в пръст, а душата го напуска високомерна и неблагодарна.

Изобщо, Атанас Далчев измерва напредването на човешката възраст с измененията на тялото, но и със загубите, които човек претърпява в живота си. И това пак е свързано с това съчетание и съотношение на душата с тялото. Остарявайки, казва поетът, губиш не само „зъбите, косата, блясъка на очите, но и всички сили и богатства на душата”. Изчезват, продължава Далчев, „способностите, спомените, чувствата, желанията дори. Едно подир друго падат прерязани въжетата, които са го свързали със земята, и освободен почти, духът потрепва от собствената си лекота”.

Старият човек се деформира, отпада физически, губи интерес към живота, придобива първични инстинкти, отчуждава се от света и рухва под физическата си немощ. „Старостта, пише Далчев, - тази безобразна възраст, когато космите падат от главата и почват да растат по ушите.” Или заключението в краткото есе „Лакомството на старите хора”: „А какво друго, казвам, би правил? Всички удоволствия са му отказани. Той не е в състояние да тича подир момичетата, на кино заспива. Остава му да яде, докато може.”

Чувството за времето у Далчев е остро и болезнено. То определя и общия тон на неговата поезия и есеистика. Движението, развитието, промените го занимават постоянно.

6.

Атанас Далчев е сред малцината български писатели, притежаващи критически и литературно-исторически умения и нагласа на изследовател. „Едно е да умееш да правиш нещо, друго е да мислиш вярно върху него. В известен смисъл дори второто изключва първото: не случайно всички почти истински критици са били повече или по-малко несполучили поети и художници.” (подч. м. - П. А.)

Трудът на критика и критическите умения или начина на мислене у философа са далеч по-слабо изследвани от труда на писателя и художника. Творческият процес у „рационално” мислещите в изкуството, литературата и науката е също толкова сложен, мъчителен и интересен, колкото е той у създаващите изкуство. Така е, защото различните дейности изискват различни начини на мислене и изразяване. Много е трудно, а за мнозина направо невъзможно, да се съвместяват рационалното и художественото мислене и изразяване. Анализът изисква способност за разчленяване на явленията и точно описание на елементите им. Не са достатъчни първите впечатления, добити от едно гледане и дори от продължително замисляне. Необходимо е „друго” гледане и виждане, което да открива причините и закономерностите, да разпознава частите от тялото и техните връзки помежду им и с окръжаващия ги свят.

Критикът е „рационален писател”. Той трябва да е „вътре” в литературата, не само като я познава, но и в нейното създаване, в „правенето” й. Не е достатъчно да умее да разпознава средствата, с които си служи авторът, но чувството му за тези средства трябва да е живо -  да ги разбира и оценява все едно че сам ги употребява; да знае защо така е писал авторът, а не механично да констатира и произволно да оценява написаното на автора. Лесно се усеща критическата немощ, проявявана в анализа и оценките. Ако критикът сам не е писател и не възприема критиката като литература, ако за него критическият анализ е „наука”, ще се оплита като пате в кълчища в своя „научен” обективизъм и никога няма да достигне до същността на литературата като изкуство. Критиката и критикът са мерило за културата: „За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката. Голяма поезия имат и примитивните народи”. Защото критиката е способността на нацията и обществото да се самонаблюдават, самоизразяват и оценяват. Тя не е спонтанен израз на душевни вълнения, а трезв поглед и сложна работа на ума.  

Дали ще се анализира литературна творба или самия живот, няма особено значение. Притежаващият „съдна способност” ще открива винаги важното, същественото, смисъла, същността. В частта той ще вижда цялото, а в цялото - съставящите я части, и ще открива взаимодействието и сцеплението им. Такава способност литературата, а и нацията като цяло, придобиват в по-късен стадии на развитие, когато са вече зрели и изпълнени с богат и плодотворен опит. Трудно е да се определи кога именно настъпва то и какви са предпоставките за него. Обикновено ние го установяваме, когато вече е факт и ражда своите интелектуални плодове и големите си мислители. Може да се каже, че една култура и в частност литература тръгва по този път, когато у тях се зароди съзнанието за вечност; когато излезе от емпиричното и започне да мисли за себе си като за истинско национално съзнание. Когато литературата е настроена да бъде съвест на народа, негов духовен водач, тя е надмогнала битовата си ограниченост и тясната си зависимост от властта и може да гледа напред и във вечността. Затова и Атанас Далчев определя зрелостта на литературата тогава, когато „в нея се роди един истински критик, в когото тя се самопознава“. Интелектуалната зрелост на една нация настъпва тогава, когато нейната философия се е превърнала в нейно самопознание.

Нациите, които късно навлязоха в модерната епоха и за да се утвърдят в нея, трябваше да преминат през национално-освободителни революции, поради характера на своето „ускорено” обществено-политическо, икономическо и културно развитие бяха принудени да привнасят отвън буржоазно-демократичните идеи за обществено устройство. Тези идеи навлизаха в тях чрез литературата и философията, чрез обществено-политическите учения и икономическите теории. Беше много по-лесно да се заемат тези идеи, отколкото да се разработват отново вътре в нацията. Пък и не беше необходимо, защото пътят на нациите в модерната епоха е един и същ и всяка преминава по него в различно време, условия и скорост. Но винаги се движи неотклонно, следвайки правилата и закономерностите, които са създадени, осъзнати, осмислени и формулирани вече от други. Това бе сериозна пречка за самостоятелно проявление и развитие на философията, а от там и на естетиката и критиката, на самобитното мислене. Философията в тези страни е повече подражание или популяризиране на популярни философски системи. Тя е далеч от съзнанието да бъде изразителка на нацията. Затова и българският философ е учен и популяризатор, публицист, преподавател, а не мислител! И затова истинската българска философия е литературата.

7.

Българският ум се самоосъзнава като изразител и самопознаващ нацията още през Възраждането чрез публицистиката на Г. С. Раковски, П. Р. Славейков и Христо Ботев. След Освобождението обаче той се отдава повече на констатации за етническия ни произход и психологията на националния характер. Но психологията не е съзнанието и самопознанието в цялост. Затова и наблюденията бяха предимно към отделни жестове на нацията, в някои знаци на нейната способност да се приспособява и реагира на промените в живота, на желанието й да бъде едновременно самобитна и да е част от „модерния свят”, виждан главно в Европа. Българският ум търси аргументите за нашето причастие към модерния свят и за правото ни да бъдем независими, свободни и да имаме своя национална държава. Все едно е дали се призовава към незабавна революция или се проповядва просвещение и знания, за да бъдем издигнати за свободата, в това доказване е цялата енергия на българския ум. Достойни сме за свободата си, ако сме като „другите” - образовани и културни.

Вглеждането в миналото и традициите е привличане на историческото право в подкрепа на каузата на национално-освободителната революция. Тази първоначална цел определи по-нататък нагласите на българското мислене и работата на българския ум през ХХ и ХХІ век. Българската нация се формира върху „славното минало”, върху онези факти от историята, доказващи че и нашата средновековна държава е била силна и могъща; че традициите ни са вековни, а културата ни - доминираща в славянския свят. Това би следвало да означава, че в свободната държава е възможен подобен възход и че мястото на България в Европа трябва да е достойно за нейното минало величие. По тази причина трябва да пазим българското, да знаем цената му и го пренасяме в бъдещето. Долу-горе в такава опростена схема работи българският ум, когато се мъчи да изрази съдържанието и проявленията на националните ни достойнства.

Това продължава до втората половина на 20-те години на ХХ век, когато в социологията и философията започва да се налага името на Иван Хаджийски. Малко преди това Симеон Радев с книгата си „Строителите на съвременна България” и Боян Пенев с неговата знаменита статия „Нашата интелигенция” отвориха нов път за българското мислене и изучаването на българския национален характер. Те се помъчиха да опишат най-напред този характер - макар и непълно, само скициращо, видимите му страни. Но опитите им бяха впечатляващи и действително положиха началото на една плодотворна линия в работата на българския ум. Симеон Радев и Боян Пенев успяха да преминат през видимото и проникнаха в причините за състоянието на нацията и обществото, за неспособността на държавата да разреши острите социално-политически и нравствени проблеми. Иван Хаджийски с книгата си „Авторитет, достойнство и маска” е този, който намери опорите на новото мислене и приложи методите за неговата успяваща енергия. По-късно той описа българския характер, като свърза състоянието и промените в него с обществено-политическите условия, в които се е развивал и продължава да се развива. „Оптимистична теория за българския народ”, „Бит и душевност на българския народ”, „Психология на Априлското въстание” и други са успешните му опити да опише този характер и да проникне в причините, които са го създали, формирали и развивали. Особеностите на този характер в модерната епоха се определят в най-голяма степен от социалното разслоение в нацията и доминирането на дребния собственик, който има особено отношение към живота и към собственото си оцеляване. Този именно дребен собственик придаде същност на национално-освободителната революция и на решенията, които по-късно българите трябваше да разрешават. За Иван Хаджийски националният характер не е константна величина и не може да се говори за него „изобщо”, като за нещо веднъж завинаги дадено и неподлежащо на промени.

Линията на Иван Хаджийски продължиха през 60-те години на ХХ век мислители от ранга на Цветан Стоянов и Тончо Жечев, които тласнаха силно напред българското мислене. Те поставиха българския свят в контекста на световното, но и го съотнесоха с „котловинното”. Т.е. националното не е само за себе си, а произлиза от частите, които го съставят и които вливат в него жизнени сокове и го поддържат животворно.

Атанас Далчев е по-широк и, бих казал, космополитен мислител, който наблюдава националния характер чрез литературата, но изхождайки от една богата и поставена в европейски контекст култура. Далчев може да гледа на българското едновременно като българин и като „европеец”. Това придава особен мащаб на неговото мислене и говорене.

Сред фрагментите си Далчев има един, непубликуван приживе, който е твърде радикален като начин на разсъждение и установяване на националните особености. Този фрагмент дори е озаглавен, което се случва рядко в този дял от творчеството на великия поет - „Опасен недъг”: „Онова, от което страдаме най-много и може един ден да загинем, е липсата на национален егоизъм. И този недъг е опасен, тъкмо защото се смята за добродетел”. Проблемът, който поставя Атанас Далчев, е преди всичко философски и изисква размишление. Никой преди него не е формулирал така причината за нашето национално състояние и произтичащата от него заплаха.

Какво означава „национален егоизъм” и защо липсата му в нашата ( а очевидно не само в нашата!) нация е гибелна заплаха за нейното съществуване?

Една нация е егоистична, когато пренебрегва не само интересите, но и достойнството на другите, отнема им политическата или икономическата свобода, използва националните им богатства за свои нужди, без да се съобразява с техните, диктува поведението им и се разправя жестоко с неподчиняващите се. Такива нации са колонизаторите на Африка, Азия и Южна Америка; такива се тези, които днес определят световния ред и завладяват всички останали. Националният егоизъм е черта на националния характер, придобит в модерната епоха. Това е буржоазна черта, придобита в епохата на капитализма, а не е изконна, не е наследена от миналото и традициите. Благодарение на нея западноевропейските нации и техните държави установиха световното господство и днес заедно със САЩ са най-силни и най-високо развити.

Ф. М. Достоевски вижда най-голямо достойнство на Русия в това, че напълно й липсва национален егоизъм. Благодарение на нейната безкористност Бог й е възложил мисионерската роля да спаси заедно със славянството човечеството. Защото народът е като човека и също като човека трябва да се подчинява на Божиите заповеди и да живее съобразно тях. Как ще обичаш другите, когато си егоист? Как ще му помагаш? Как ще се лишаваш, за да дадеш на бедния и нуждаещия се? Но това, което православната етика не позволява, го разрешава протестантската, както е забелязал Макс Вебер.

Модерната епоха настъпва със зараждането на капитализма, т.е. от началото на Ренесанса -  ХІІІ - ХІV век. Това време не отминава и нас. Именно през втората половина на ХІV век по българските земи се появяват първите кълнове на новите икономически отношения. Изменения настъпват и в политическата система. Техният най-отчетлив израз е разделянето на българското царство на три. Трите нови царства са първообразите на бъдещите национални държави. Такива именно държави, макар и в зачатъчен вид, развиват национален егоизъм, чрез които встъпват на полето на капиталистическата конкуренция и установяването на новия световен ред. Османското нашествие прекъсва този процес по българските земи и българският свят се връща в средновековието, без да успее да формира и прояви в достатъчна степен буржоазните си качества. Нацията умира, още преди да се родила. Когато тя повторно бива зачената през втората половина на ХVІІІ век, ситуацията е вече различна.

Но егоизмът вече се е вселил в българската национална душа, обгърнал я е и е започнал да я разяжда. Той се проявява както в колективното поведение, така и в поведението на отделните личности, принудени да се отказват от досегашната си солидарност и всеотдайност, за да оцеляват в тежкия живот. Едни имат повече за сметка на малкото или нищото на другите. Новото разбиране за свободата е подтикнато също от егоизма. Секуларният човек няма друга опора в живота си освен себе си. И той разчита вече единствено на себе си. Нека си припомним, че колкото и да се надява и да призовава Русия и Европа да освободят България от поробителя, българската национално-освободителна революция поставя проблема за освобождението като наш собствен проблем, за да не се надяваме на чуждата помощ. Левски не случайно учеше, че този, който ще ни освободи, ще ни пороби отново. Страхът от ново робство „затвори” революцията в себе си, изолира я от останалия свят. Тя не се съобразяваше с реалностите и не включи българския национален егоизъм в общоевропейския от страх да не го изгуби.

Какво ако не проява на национален егоизъм е Балканската война, както и действията на страната ни по време на Първата и на Втората световна война? Самата идея за „догонващото развитие” е вече егоистична, защото съдържа в себе си и егоистичната амбиция да изпреварим другите и заемем по-предно място при разпределението на световните блага.

Малките и слаби нации почти винаги биват наказвани заради своя егоизъм. Именно егоизмът ги прави мегаломани, но амбицията им бъдат равни с великите е само един провинциален комплекс за малоценност. Да, комплексът за малоценност е чиста проба егоизъм и гордост.

Проявлението на егоизма става чрез политиката и международните отношения. Цялата история на националната ни държава е проявление на националния егоизъм. За нещастие, това проявление в повечето случаи е нелепо, погрешно и пагубно за нацията и държавата.  

Но ние бихме могли да погледнем от друг ъгъл въпросния проблем. Българската национална идея е оцеляването. Тази идея само за повърхностния изглежда унизителна и срамна. Всъщност нейното осъзнаване трябва да бъде християнско - като изпитание, дадено на българите, което трябва смирено да понесат. Ако те оцеляват смирено, а не егоистично, в отчаяние, бъдещето им ще е светло. Но въпросната национална идея се следва само инстинктивно, сляпо дори. Тя не е знаме, не е идеал, нито се обсъжда. Ние искаме да догоним напредналите, да значим нещо, да влияем на света, да сме силни и велики. Това е другото лице на идеята за оцеляване, което е далеч по-грозно и неприятно за гледане. То обаче претендира да е единственото.

В своята Втора реч в памет на Достоевски големият руски философ от края на ХІХ век Владимир Соловьов казва нещо много важно и значимо, което може би има отношение и към проблема, върху който тук размишлявам: „Достоевски никога не идеализираше народа и не му се покланяше като на кумир. Той вярваше в Русия и й предсказваше велико бъдеще, но главна предпоставка за това бъдеще в неговите очи беше именно слабостта на националния егоизъм и на чувството за изключителност в руския народ” (подч. м. - П. А., вж. „Владимир Соловьов. Съчинения в пет тома”, т. 3, стр. 25). Националният егоизъм е необходим до степента на своето осъзнаване като фактор и вътрешна сила за оцеляването на народа, а не за придобиване на някакво господстващо положение в света и за „добър материален живот”.

8.

Атанас Далчев се опита да поведе българското мислене по пътя на реализма и мъдростта на живота. Затова той говореше просто и умно, понякога дори парадоксално. Ала за нас това бяха парадокси, понеже не бяхме се замисляли за тях и не виждахме истинския им смисъл, преди Далчев да ни го открие. Той излезе от категориите и навлезе в реалностите. И потърси техния смисъл. Това го направи значим български мислител.