СРЕЩА
Лежеше по гръб - отпуснат, неподвижен. Опита се да помръдне лявата си ръка, но не успя. Само усети тъпа тлееща болка в лакътната става и почувства ръката си огромна като стълб. Огромни чувстваше и краката си. Представяше си как изглеждат отдолу след толкова удари по тях и потреперваше. „Дори да оживея, сакат съм за цял живот!” - помисли си той. - Дори да оживея? Нима е невъзможно?”
Разбра, че е зле, много по-зле от вчера, и това го уплаши. Този унес от високата температура беше коварно нещо - не се знае какво ще ти се привиди и какво ще избълнуваш.
Опитваше се да не мисли за нищо, да се отпусне психически, да набере сили, но не успяваше. Всеки шум в коридора предизвикваше реакция у него. Напрягаше слуха си и с ужас очакваше вратата да се отвори и часовоят да го заведе при поручика от щаба.
Когато в коридора биваше тихо, арестуваният премисляше (за кой ли път) всички подробности около провала и все не можеше да отдели онзи момент, който се оказа фатален. Не можеше да си обясни как бяха стигнали до него. Беше уверен, че не буди съмнение, а то…
Всички, дори и малките деца, го познаваха като бай Манол Доброто. Проявяваше учудваща търпимост към лудориите на гимназистите. За това, разбира се, той имаше своя философия, свой „ъгъл на зрение”, както сам се изразяваше. Принуден да възпитава младостта в едно смутно време, в един овълчен свят, той се стараеше да постави рязко границата между доброто и злото, за да не позволи в душите на юношите да кълни покварата. При всеки урок отделяше по няколко минути на тази тема. Цитираше Бетовен: „Не признавам никаква друга форма на превъзходство, освен добротата!”
- Злото е - говореше на учениците си учителят - като нахален
човек. То се вре навсякъде, разбутва с лакти, тъпче с крака, надсмива се над човешкото в човека. Презирайте го, момчета (точно „момчета” казваше, независимо дали в класа има и момичета), гонете го далече от себе си!
От тези негови „проповеди” беше произлязъл и прякорът му. Всички го напичаха „Доброто”, но с някакво своеобразно чувство на уважение, без да влагат дори нюанс на подигравка. Минаваше за аполитичен човек. Просто, след него, искаше двете му деца да живеят човешки. И когато колегата му го свърза с тези, които сега бяха вече „своите”, той с учудване констатира, че идеята им се покрива напълно с неговия поглед върху живота и съвсем просто и естествено реши, мястото му е при тях…
…От две седмици седеше в класната стая, превърната набързо в килия, и не можеше да разбере кога, къде и от кого бе направена погрешната стъпка. Не знаеше кои други са арестувани и колко знаят тези, които ги разпитват. Държаха го изолиран, сам в стаята. В началото разпитите водеше командирът на дошлата в града ловна дружина. Той неумело носеше маската на доброжелател, който иска само да се поправи недоразумението, само че… трябва да му се каже… Не успя да постигне нищо и в присъствието на арестувания майорът се обади „нагоре” да изпратят поручика от щаба, „тъй като самият той не е специалист по разговорите, неговата специалност е откритото преследване”.
От четири дни „специалистът” беше тук.
Още при първия разпит, след като поседя неподвижно и послуша мълчаливо разпита на майора, той стана, прекоси бързо стаята, и измърморвайки нещо като: „Разглезили сте го, господин майор!” с рязък удар в челюстта повали арестувания на пода. „С такива така се разговаря! При мене той ще проговори!” - заключи тогава поручикът.
Учителят не можеше да разбере какво му беше направило впечатление в този млад, самоуверен офицер. Някакъв далечен образ с много познати черти се мъчеше да се покрие с образа на срещнат и все не успяваше. Това продължи и през следващите дни.
На всеки разпит арестуваният почти не слушаше поручика, взираше се напрегнато н главата и лицето на своя инквизитор, за да разбере откъде е чувството, че го познава. Въпреки отвращението и ужаса, които поручикът будеше у него, учителят чувстваше вътре в себе си, че с този човек го свързва нещо, което трябва да е било хубаво. Той вярваше на това свое чувство. Някъде в най-отдалеченото кътче на сърцето му живееше една мъничка топлинка, която го караше да се доверява на усета си. Струваше му се, че е гледал дълго това лице от педя разстояние. Като че ли е държал в ръцете си този човек, когато е бил малък, и е запомнил чертите му. Но това, разбира се, е глупост! Чертите на детето се изменят у мъжа, пък и… Не, не!
Вратата се отвори. В рамката и? се появи поручикът. Усмихна се.
- Ще говорим ли днес? - попита той.
Като не получи отговор, наведе се над лежащия и съсредоточено, със старанието на човек, зает с много важна и отговорна работа, заприготвя онова, което му е нужно. Приклекнал на коляно, той вдигна главата на учителя и запримчи на шията му гумен обръч така, че при дърпане примката да се стяга. Надяна края и? на свитото си коляно, за да са свободни ръцете му, настъпи китката на здравата му ръка и тихо рече:
- Е, да започваме! Когато решите да говорите, обадете ми се,
господин Добро!
За първи път това „Добро” прозвуча с ирония. Опъвайки с коляно примката, поручикът впи свити палци в трапчинките зад челюстите му, под ушите.
Болките бяха ужасни! Примката прекъсваше въздуха в гърдите, палците сякаш бяха огромни шипове, които всеки миг ще се срещнат някъде към гърлото. Учителят напрягаше волята си да издържи, но пред очите му ту се спускаха, ту се вдигаха размазани кръгове като облаци, от които изплуваше лицето на поручика. Усетил тялото на жертвата си да омеква в ръцете му, поручикът обърна глава към вратата да извика на войника „Приготви кофа с вода!” и тогава се откри високо подстриганият му врат. Учителят изведнъж разбра всичко.
…Беше мразовита януарски вечер. Учителите от гимназията се бяха събрали в един салон да отпразнуват Коледа. По едно време вратата рязко се отвори и в салона връхлетя човек.
- Хора, има ли тук лекар? Бързо, там умират…
Всички наскачаха.
Мъжете хукнаха след човека, който несвързано и бързо успя да им разкаже най-важното. Закъснял с колата. На върха, при заслона, с викове и плач, го спрели група младежи. Тръгнали на зимен излет, искали да се доберат до хижата на Висока поляна, но нямали водач; вечерта ги сварила насред път, извила снежна буря и те, изгубили ориентация, без да разберат, повече от пет часа обикаляли в кръг. Случайно пресекли пътя на височината и се добрали до заслона. Имало един мъртъв и двама в много тежко състояние. Докарал ги до лечебницата.
Когато слязоха в бялата стая на лечебницата, лекарят беше вече там.
- Бързо, бързо! Всичко е въпрос на минути! Разтривайте със спирт
кой където може! Към сърцето! Другият е долу - той вече няма нужда от помощ…
Момчето лежеше на кушетката с вкочанени ръце и крака. С мъка изправиха ръцете му, за да го съблекат. Не даваше никакви признаци на живот, пулс не се чувстваше. Уверенията на лекаря, че е живо, бяха единственото нещо, което го свързваше с живота. Беше около шестнадесетгодишен момък, слаб и висок, с остър нос.
Жените сипваха спирт, мъжете го разтриваха по тялото му. Сменяха се. Два часа вече разтриваха, а никакви признаци на живот. Доброто беше надкрачил момчето и разтриваше гръдния му кош. Взираше се в лицето му и с ужас виждаше полуоголените зъби; устните му се бяха свили и дръпнали назад. Не е ли това първият знак на смъртта? Тази мисъл минаваше през главата на учителя, но той не спираше да масажира полумъртвото тяло.
- Манолов, да те сменим, стига вече! - предлагаха колегите му.
- Оставете ме, мога още! - казваше кратко и продължаваше.
По някое време влезе отговорникът на групата. Беше млад мъж с напрегнато, прежълтяло от уплаха, лице. Той беше забравил за премръзналите, занимаваше го само собствената му участ. Тъпчеше в ъгъла на стаята, премяташе от ръка в ръка някакъв вързоп с горни дрехи и току простенваше:
- Боже мой, божичко, какво ще стане сега с мене!
Тогава учителят с неописуем гняв изкрещя:
- Марш навън, баба такава! Хората спасяват човек, а той дошъл да
хленчи като вдовица! Върви по дяволите, да става каквото ще!
Най-после, след четвъртия или петия час се чу задавен хлип и момчето пое първата глътка въздух.
- Ще живее! -с облекчение извика учителят, надигна се и го обърна
по корем.
- Продължавайте, продължавайте! - нареждаше лекарят. - Все още
не мога да бъда сигурен!
Когато дишането стана нормално, облякоха момчето и го пренесоха в затоплената стая.
Ризата на Манолов бе залепнала от пот. Той се отпусна на една табуретка и помоли за цигара.
- Бай Маноле, да не се наложи тебе да спасяваме! - рече Павката и
го загърна с палтото си.
Доброто само се усмихна.
- Животът победи, Павка! Хубаво е , нали?
Следващите дни той се интересуваше за „тяхното” момче, а то се стабилизираше бързо.
Един ден завари в учителската стая голямо оживление. Насред стаята стоеше момчето, а до него, разплакана, майката черпеше учителите с кутия бонбони.
- Ето го, този е джелатинът, дето ти претърка ребрата! - усмихнат
рече Павката и го помъкна към момчето. - Ако не беше той…
Майката, задавена от плач, сграбчи ръката му, а той смутено промълви:
- Успокойте се, госпожо. Ще му играем на сватбата… Добре, че
съдбата не е начертала на челото онова, дето е зад ухото му!
Когато се бореше за живота на момчето, учителят беше забелязал високо на врата, зад дясното ухо, бяло ръбато белегче във формата на правилен кръст. Майката разбра Манолов и, като прекара гальовно ръка по врата на сина си, отвърна:
- На седем месеца беше, когато се появи някаква гнойна буца.
Срязаха я. От нея е белегът…
…………………………….
Студената водна струя му върна съзнанието. Поручикът стоеше надвесен над него и го чакаше да се съвземе, за да започне отново.
Учителят отвори с мъка очи. Немощна, горчива усмивка се загатна на устните му и едва чуто проговори:
- Ела по-близо, господин поручик…
Когато онзи се наведе по-ниско до него, продължи:
- През целия си живот… съм се старал да върша… само добро. На
това учех и… учениците си. И макар да съм виждал… че не винаги и всички… са ме разбирали, не съжалявах… Преди петнадесетина години… спасявах от смърт едно… премръзнало момче. Бях горд с това… Сега съжалявам… Щях да играя на сватбата му… Защо не избра по-чист занаят, господин поручик?
И угасна…
