Петко Недялков

БЕЛИЯТ КОРАБ

един креват ни беше космически кораб
една тераса ни беше космодрум
един земетръс ни беше стартер
една тента ни беше корабно платно
едно небе ни беше илюминатор
една луна и един юпитер ни бяха пътни знаци
един град беше нашия ерусалим
една завивка ни беше най-дългата любовна нощ
едно приятелство ни беше южно слънце
една песен ни беше родна котва
довиждане земя
от слънчев вятър са издути платната
и веригата се къса
марс е зад гърба ни
в далечината се мержелее нептун
с перчем от дим млечният път
се вие под нас

RECYCLE BIN

                                    на Заха

Прибежище последно - наедно си
със спомен орехов за светлина.
Нима тук няма повече въпроси,
нима това си - сянка и развалина?

Отдавна слънцето се прекатурна
зад Витоша и само звезден прах,
все още топъл в траурната урна
на хладното небе, мъжди над тях.

Ах… закачалки, боднати в небитието,
изваяни от крематориумен дим…
Това, което бе небе, не бе то -
за миг опразнен си като recycle bin.

КЪПАНЕ С КЕНТАВРИ

В поредното си салто смъртоносно
подскача слънцето над залива в Пирея.
…И глъч - жените северни се реят,
наметнати с вълните къдрокоси.

Но изведнъж: мъжествен поздрав -
сред прахоляка хергеле се е задало -
и вдига пара потното му тяло,
пухтят димящите му тъмни ноздри.

В морето се изсипват на фурия,
разпенват се опашки, шии, гриви
и святка чилест цвят игриво,
а пръските о гърбовете им се бият.

Разголено е всичко: във водата
гърди, бедра и рамене се люшкат
и тръпнат женските им гушки
в омая сладостна на страст чудата.

А залезът смирен, макар за малко,
на мрака нагъл позволява да се гаври:
конете са превърнати в кентаври
а пък жените северни - в русалки.

В ДЪЛБОКОТО

Началото на нова авантюра,
когато лудостта започва
съмнения да попритуря
и губиш твърдата си почва.

Но виж - събира си багажа
усещането, че добре се справяш,
по-малко ти се себеуважаваш
и трудно следваш всяка права.

Дълбоко е, но плаваш някак,
докога ли? И ведно с ръцете,
спасителното чудо без да чака
като весло втвърдява се сърцето.

Надолу, докъдето поглед стига,
сивеят гърбовете на делфини,
но котвата на твоята верига
е хвърлена в ултрамарина,

нагоре! В ужасяваща бездна,
където, раковина спукана надула,
в усмивката на паст беззвездна
озъбва се смъртта като акула.