Милко Ралчев

След смъртта си, сравнително ранна, мадам Анна де Ноай ни оставя едно наследство от около осем тома стихове и други няколко проза. Онова, обаче, което прави тази жена интересна и което запазва образа й ярък и младенчески в съзнанието на съвременния френски четец е нейната поезия.

В тази поезия се открива навсякъде едно трептящо сърце, което още от първия ден на своето влизане в живота, е пило от неговото причастие - едно сърце, което знае да се вслушва във всеки глас на този живот.

И поезията на де Ноай може да се нарече „поезия на сърцето”, „cardiaca”. Това нейно сърце, за което тя навсякъде ни говори и ние, наистина, чуваме навсякъде в поезията й, е центърът на нейното творчество.

Защото и самата природа, и самият живот имат сърце, също такова като човешкото, и всичко представя един чувствителен обект, който има трепети изживявания на едно човешко сърце. В оня висш смисъл, в който обикновено се разбира, сърцето, - одухотвореността, спиритуалността е двигателят на всяка поетическа проява на темперамента на поетесата.

Това, обаче, не е спиритуализма на едно интелектуално същество, което живее чрез поезията и чрез изкуството и което слага в тях повече съзнание, отколкото чувство. Под спиритуализъм тук трябва да разбираме единство между форма и съдържание, между субект и обект.

Сякаш и практически тя живее този живот, или, по-добре тя дава непрекъснато художествена форма на своето съществувание; - самото нейно съществувание в една художествена форма. От тук можем да вземем и заглавието на първата й сбирка „Неизброимото сърце” - „La coeur innombrable” и като дефиниция на цялата й поезия, - едно сърце, което е толкова пъти, колкото пъти то се съприкосновава с поезията.

Това уеднаквяване с природата, изобщо, създава на тази поезия мъдрост и дълбочина на преживяването, така характерни за мадам де Ноай. Те я представят като една от най-добрите представителки на френската поезия. И всичките й книги стихове, от „Неизброимото сърце” до „Вечните сили” (”Les Forses eternelles”) са една такава прослава и песен на природата.

Това сливане на живота на нейния дух с живота на природата, това единство между двете природи - човешката и божията, - се корени повече в търсене на върховния израз на това единство, отколкото като някакво орално задоволство. А това създава на поезията на Ноай класически характер.

Тя живее в една атмосфера, пълна с цветя, животни, дървета, митологически същества, и с реминисценции от античността. И целият ход на тази поезия, цялото нейно движение, така туптящо от класицизъм, невъзмутимо от никаква дисхармонична нотка, ненарушавано от никакъв вик, н крясък, прилича на едно бавно спущане към дълбочините на живота, прилича на песен или на плач, който се обръща на песен, - и в тях се откроява равномерен, но затова пък солиден пулс.

Ноай е достигнала до върховния момент на своето страдание, което й праща животът, - и този момент на страдание я прави да съзерцава света през светлината на един свят, богат с преживелици и мъка.

Но това спокойствие не й позволява да излезе от вън от условността на един традиционен стих, който да й създаде неочаквани ефекти и обрати на речта. Нищо от модернизма на съвременната френска поезия у де Ноай.

На места стихът й страда от монотонност, формата му е еднообразна, дори понякога застаряла. Ала в тази опростеност на формата трепти дълбочина и вдъхновение. Тази простота отговаря твърде много на простотата на нейния свят, на нейния духовен живот.

А и не може да бъде друга поезията на една душа, която непрестанно съзерцава смъртта. Идеята за смъртта като край на нашето физическо съществуване прозира навсякъде и на всеки миг се очаква в живота.

Оня, който е влязъл в живота, трябва да очаква, да бъде готов всеки миг да получи причастието на смъртта. Смъртта живее в сърцето на поетесата, тя е в природата й, в живота й, както и в любовта й. Тя е „Сянката на дните”, тя е онова „Заслепение”, което ни кара да блаженстваме и да се ужасяваме. Ето образите, които писателката вижда във всяка проява на живота.

И тази смърт, макар и желана, е мъчителна за нея; тя е източник на страдание - ала на едно страдание, сюблимирано в мъката на една изпълнена с любов душа, сюблимирана чрез любовта.

„Поема на любовта” е вече моментът на това най-висше отделяне от земното. Смъртта и тук съществува, ала тя е приела вида на любовта, но вече с друг дъх, оросен не от мъката на смъртта, придобита благодарение на дълго съзерцание, а страданието на една отдайност, която ни говори повече за живота.

Любовта е може би най-истинската струна в сърцето на поетесата. В нея ние виждаме жената, женското сърце, - такова, каквото обикновено всеки мъж го бленува: - със своето откровено страдание, с предаността си, с отдайността си, и с чувството на примирение и дълг към мъжа.

В това мълчание и в това примирение трепти, наистина, много болка, но то е болката на живота - болка, която донася щастие и радост. И негли тъкмо за това, Мадам де Ноай счита това свое страдание като някакво особено състояние на гордост и като един висш момент на духа. Това е милостта, която живота й определя.

Любовната лирика на Ноай заема едно от видните места в поезията й. Както навсякъде, така и тук, не ни се открива една странна или екстравагантна преживелица на любовта, както към това се стремят някои поетеси, които мислят, че за да бъдат истински творци, трябва да надхвърлят себе си и да се откажат от своята женска природа, и забравят, че са жени и че чувстват като всички жени на този свят.

Светът на любовта, в който живее Мадам де Ноай е прост и праволинеен, без приключения и повици на плътта, но може би тъкмо за това толкова богат със звуци и настроения, с преживелица и зрелост. И тази мъдра любов е тиха поема на любовта, духовна всекидневност, в която се топи и разраства това сърце, така влюбено и така страдащо.

Така поетесата де Ноай живее в едно непрестанно вдъхновение, което затопля поезията и храни духа й. Това вдъхновение й определя място не само във френската поезия, а сред поетите на Европа, редом с една Сибилла Алерамо, Анни Виванти, с Ахматова, с която има нещо много близко и много сродно, с Цветаева.

Тя, безспорно, ще стои начело в европейския Парнас като вдъхновена поетеса на любовта и на природата.

сп. „Листопад”, година ХІVV, кн. 3., май 1933