Ефрем Каранфилов

Тези стихове на известния български писател са писани, когато той е ученик в смесената гимназия в Кюстендил и са публикувани на страниците на сп. „Българска реч” през 1933-1934 г. По-късно той се насочва към белетристиката.

Редакцията

—————————–

СЪН

                    На Ц. К.

Когато луната изгрее
Над сънно-сини планини
И с злато и блясък залее
Урви, поля и равнини;

Когато заспива земята
Във тих и величествен сън,
И мълком се молят листата,
Заспали покорно навън,

Когато над схлупени хижи
Повява зефирът едвам
И речния залив целува,
От лунния блясък залян -

Тогава, загледан в простора,
Във чудните светли звезди,
Във някаква странна умора,
Аз се превръщам в лъчи.

И мълком се тихо издигам
Далече, далеч от света,
Над черни гори се понасям
Към светлата бяла луна.

И тамо се сливам с безкрая,
Със цялото синьо небе,
Разтопен от лунна омая,
Зареян във звездно море.

МОЩ

Аз само нощем излизам
сред сънните бели мъгли;
И в унес с звездите говоря,
окъпан във лунни зари.

Скръбта си на борите казвам,
на меките, нежни треви; -
на птичките аз доверявам
разбитите свои мечти.

И птички, и бори разбират
пророчески черната жал;
в луната се тайнствено скрива
моята велика печал.

С мълчан’е неземно облъхнат -
спокойствие диря в нощта,
че черни ме скърби разядат,
самичък, далеч от света.

Но… бурите в мене живеят, -
спокойствие в мен не цари;
и в тихия полъх зефирен
дочувам как нейде гърми.

Аз в трясъци силни съм раждан
и в скърби човешки люлян,
Земята е малка за мене,
за моя живот неживян.

Покоят - защита е слаба,
за силния, който страдай;
във бури и трясъци само
мощният мощно ридай…