Панко Анчев

1.

Теми и сюжетите от времето на робството продължават да занимават българската литература дълго след Освобождението. А как иначе: отминалото време е все още близко, току-що преживяно, сякаш още не докрай изживяно; то носи в себе си причините и проблемите на новата действителност, нейните трудности, основания за срам и гордост. Затова и литературата продължава да се взира в него, да го описва и анализира, да го обглежда от всички страни и оценява. И зад голямата тема и мащабния сюжет все по-отчетливо се виждат различията в подходите, разбиранията, начина на мислене. Времето се променя, обществото е друго; други са и идеите. Животът се усложнява.

Епохите в българската история след Освобождението се сменят по-бързо отколкото можем да си представим. След разпада на Вазовото колективистично общество настъпва окончателното обуржоазяване на българския свят, а това означава, че окончателно е приключило Възраждането. Появила се е нова личност с нова чувствителност и с нов начин на мислене, адекватна на новото обществено съзнание. Тази личност се сблъсква с нова реалност, и понеже е разочарована от нея и не вижда спасение около себе си, търси опори в миналото. Миналото й е потребно, за да го противопостави на настоящето и за да види в него някакъв нравствен пример. Но личността в буржоазното общество не вижда никъде нравствен пример. Или по-точно не е в състояние да го открие извън себе си, понеже е възложила на себе си собствената си съдба и не разчита на никого другиго и на нищо друго. Този пример обаче не е в нея и не може да бъде в нея. В края на ХІХ век тя още не е в състояние да го разбере и затова си създава различни идеали и кумири, в които се самоолицетворява.  По тази причина тя подлага всичко на анализ и съмнение, търси повече основания за правота на съмненията и колебанията си, оправдава се с невъзможността да достигне до някаква пълна и точна истина. Така се създава идеалът „силната личност”, „свръхчовека” или просто странника, чудака, несретника, различния, който да въплъщава в живота, да му се възхищават и дават упование в ежедневната суета и сивота, да го залъгват с романтична любов.

Иван Вазов показа епохата на нашето възраждане като героична. Народът е сплотен, единен, целеустремен. В него няма пукнатини, конфликти, раздори. Енергията му е събрана, за да създава, да гради и се въздига в порива си към свободата, добротата и красотата. Това не е идеализация, а особено устройство на обществото, при което центростремителните сили надделяват над центробежните. Когато обществото е в такова състояние, конфликтите в него са потиснати, бързо разрешавани и отстранявани.

Възраждането и национално-освободителните борби винаги са представяни като героични, от висок ред. Никой или почти никой не си е позволявал да ги принизи и постави под съмнение. Но зад завесата на героичното, в потребността от високи примери за съвременността, дори и зад идеализацията на цялото време и на хората в него, не може да не се забележи как различният тип общество гледа на това време, какви проблеми открива в него и как ги тълкува и оценява. Епохата „Вазов” отминава и колективистичното общество бива заменено от индивидуалистичното. То има други измерения, други критерии и образци, друг начин на мислене. Животът се е променил, а с него и типът личност, който доминира в обществото. Светът е различен, неспокоен, разколебан, изпълнен със съмнения и разочарования, с конфликти, които не е в състояние никой да разреши.

За българския свят индивидуалистичното общество се установява окончателно през 90-те години на ХІХ  и първото десетилетие на ХХ век.

Тогава в литературата се утвърждава и ново поколение писатели, групирани главно около списание „Мисъл” - проводникът на новите европейски идеи на модернизма и индивидуализма. Сред тях важно е мястото на Петко Ю. Тодоров и то предимно като драматург.

2.

Тончо Жечев определя като най-ценна част от творчеството на Петко Ю. Тодоров неговите драми („той според мене е най-големият български драматург”, вж. Тончо Жечев. „Въведение в изучаването на новата българска литература”, С., 1990, стр. 252). Драматургията на Петко Ю. Тодоров е едно от най-ярките свидетелства за радикалните обществени изменения в българския свят след Освобождението. Тя е изразителка на новото обществено съзнание на индивидуалистичното българско общество от края на ХІХ и началото на ХХ век.

Петко Ю. Тодоров с право е известен преди всичко като автор на „Идилии”. Този негов сборник е издаден за първи път през 1908 г., но още с публикациите си в сп. „Мисъл” идилиите му предизвикват огромен интерес сред читатели и критика, подлагани са на литературоведски анализ, високо са оценявани като ново явление в българската литература. Аз на друго място ще се постарая да покажа какво ново внасят тези идилии и защо са ярко явление в модерната българска литература. Тук искам да анализирам особеностите на идеите и подходите на автора, проявени в драматургията му и най-вече в пиесите „Зидари”, „Змейова сватба” и „Първите”.

Първият вариант на драмата „Зидари” е написан през 1900 година, а първата й публикация е в сп. „Мисъл” през 1902 г., а първата й постановка е едва през 1908 г. на сцената Народния театър под режисурата на Йозеф Шмаха. Петко Ю. Тодоров работи много върху нея, редактира я няколко пъти, търси упорито нейната форма, изчиства я постоянно от всякакви белези на литературност и книжност, правя я по-приложима към сцената. Но по същество не променя основната й идея и нейния дух.

„Зидари” е типична творба на литературата, изразяваща индивидуалистичното общество и свидетелстваща за неговите особености и проявления. В едно „старопланинско село в дните на черното робство” се изгражда православен храм. Храмът се строи, за да събере вътре в себе си православните българи, да ги обедини в едно цяло. Тук трябва да се премахнат всички противоречия, дрязги, конфликти, омрази, за да се очисти народното тяло от злобата на деня. Строителството е проверка на това дали е възможно такова единение и доколко е силна както вярата, така и идеята за общност у българите. Но единението не се получава. Избухват стари вражди, припламват нови. Строежът се превръща в истинско бойно поле и средоточие на вражди и интриги, каквито преди не е имало.

Първата причина за неразбирателствата е любовното съперничество и ревността между младите зидари Дончо и Христо, борещи се за любовта на изгората си Рада. Двамата работят заедно, но враждата помежду им пречи на общото дело, изостря обстановката и разделя всички около тях. И двамата са силни и авторитетни, умели и почитани млади зидари. Но любовният триъгълник е само повърхността, видимото противоречие, битовият план. Той придава повече човешки характер на драматургичния конфликт. Неговата сила обаче е голяма и трудно удържима - въпреки усилията на по-възрастните. В такъв конфликт не може да има справедлив мир, а само прикрито спокойствие и съгласие за отказ от радикални действия. И в драмата „Зидари” мир не се сключва.

Човешкият егоизъм, гордостта, славолюбието и честолюбието надделяват над вярата. Но и самата вяра е някак външна, политическа, а не истинска; тя не предизвиква у никого християнско смирение и послушание. Дори и тези, които са силно вярващи (Драган, например) и призовават за смирение и усърдие в името на вярата, я изповядват повече политически и идеологически. Те говорят за единството като условие за отстояване на българското и възпиране на кърджалиите и беззаконията на османската власт. Строящата се църква за тях е „дупка” и не за нея са мечтали и са готови на саможертва. Изборът на мястото, където да бъде издигната, видът й, условията, които властта поставя, за да попречи да бъде построена, разделят мъжете в селото, настройват ги едни срещу други. Строежът е един своеобразен политически митинг, трибуна за политически речи и платформи, място на политически битки и за властово надмощие. Строителството на черква е „въстание” срещу поробителя, но не толкова за свобода, а за това чия да е властта и кой да стои начело. В такава борба надделява ожесточението, а не храбростта и чистотата на духа, не светлият порив и саможертвата в името на идеала (както беше в „Под игото” на Иван Вазов); надделява интригата, а не вярата.  

Петко Ю. Тодоров ни показва общество (типично индивидуалистично), което се е разделило на враждуващи помежду си групи. Няма съществена причина за това разделение, но то е станало от само себе си, тъй като се е разпаднало и няма сила, която да възстанови целостта и единството му. Опитите на отделни лица да го направят, са също толкова себични и безплодни, колкото и съпротивата на останалите, които държат на своята независимост и не се отказват да вярват в правотата си. Особено яростна е борбата за водачеството. Понеже няма безспорен авторитет и човек, който да бъде избран за водач с общо съгласие, селото се е разцепило и частите стоят за някого, когото искат да наложат да пръв сред всички.

Когато едно общество достигне до такова състояние, то се лишава от любов и разбирателство и всичките му работи вървят назад или накриво. Не върви и строежът на черквата. И точно сега напълно в духа на едно вече изцяло секуларно и атеистично време възниква идеята строежът да се укрепи с езическата жертва на вграждането. Петко Ю. Тодоров е излязъл напълно от реалността и натоварва своите възрожденски герои с решение, което те не биха никога взели. Мотивът за вграждането е познат във фолклора, но той се отнася до друга реалност в друго време. Християнският храм никога не би могъл да бъде строен върху подобна езическа жертва. Но решението на автора е показателно за това докъде е стигнал българският свят в своето отдалечаване от християнството. Впрочем, историята на българските църковни борби през Възраждането са изпълнени с атеистични или поне с протестантски пориви, с искания, които нямат нищо общо с православието и Църквата.

В драмата „Зидари” решението да се вгради жена се взима като последен и отчаян опит да се спаси селото, като се прекрати раздорът. Строежът на черквата е символът на това разрушено единство. Ако тя бъде завършена, ще се отвори нова светла надежда, ще се преодолеят различията и конфликтите. За да стане, е необходима жертва. Дори външната заплаха не може да направи това, което ще трябва да донесе жертвата на скъпо същество.

Оказва се обаче, че вече нищо не може да се направи. Жертвата е безполезна, напразна, твърде скъпа, за да донесе някаква полза. Тя е безполезна, защото обществото напълно се е разпаднало, обезверило и обезсилило. То е изгубило своите нравствени ценности и се превърнало в безволев организъм, изживяващ дните си в мъки и страдания. Всички са нещастни и жертви на собствения си егоизъм и себелюбие. Трябва да дойде друго време, за да се променят и хората.

3.

Един от най-важните белези на модерността са отношението към свободата и нейната нова формулировка като неподчинение на несправедливата власт и установяване на такава, излъчена от народа, от „обикновените хора”. Средновековното съзнание не се бунтува срещу властта и всеки опит тя да бъде насилствено изменяна се счита за грях. Модерният човек отхвърли нейния Божествен произход и я превърна в свое оръдие за обществена организация и защита на своите права. Ако тя не му служи, ако го ограничава в обществената му дейност и ако не е справедлива и не придвижва обществото напред, той счита за свое право и дълг да я разрушава и да поставя начело такива хора, които я упражняват успешно.

Петко Ю. Тодоров не случайно избира за сюжет на своята драма „Първите” действителен случай, станал в Елена в средата на ХІХ век. Населението се бунтува срещу чорбаджиите, смятайки ги за грабители и потисници. Чорбаджиите са обвинени в разграбване на обществени средства. Народът се вдига на „джумхур” - на бунт, въстание. Писателят така е смятал да нарече и драмата си, получила заглавието „Първите”. Тя е замислена през 1905 г., а премиерата й е на сцената на Народния театър на 3.І.1907 г.  Това е време на зараждащи се социално-политически борби у нас, на селски бунтове и протести срещу несправедливостите в обществото. Самата власт се сменя вече често, превратът не е непознат в българската политическа действителност, оспорва се правотата дори на помазания български владетел. Литературата не остава чужда на тези нови тенденции; тя ги показва и изразява.

В драмата си Петко Ю. Тодоров представя един променен български свят. Този свят е не просто разколебан и разединен, но и изпълнен с негодувание и ярост. Съсловията стоят едно срещу друго и само чакат някаква искра да припламне, за да избухне огънят на враждата между тях. Още първите реплики на Христо, сина на чорбаджи Петко, сгъстяват обстановката и подготвят за идващата буря. Той разказва на сестра си Милка кои са плебеите и кои патрициите. На плебеите дотегнало да търпят безчестието на патрициите и тяхното иго и „дигнали глава”. Те се разбунтували и така били освободени. Свободата, следователно, може да се извоюва със собствени сили и властта на деспота не е неприкосновена. След малко това ще проличи в дома на чорбаджи Петко и в тази борба ще бъдат въвлечени и то срещу него и неговата класа синът и дъщеря му, водени от годеника на Милка даскал Димитър.

Българската литература от Възраждането и от края на ХІХ век показва разбунтуваното българско общество само в борбата му срещу османските поробители. Сега, в драмите на Петко Ю. Тодоров, то е вътрешно размирно. Разпаднало се е единството му, разместили са се пластовете и обществото е изпълнено със злата енергия на политическото съперничество. Но това не е обикновена борба за власт, каквато виждахме в драмата „Зидари”, а социална революция, целяща смяна на цялата система. Отхвърля се не просто властта на един човек, като се оспорва правото му да води другите, но и на цялото негово съсловие, поставено да управлява и излъчващо измежду своите членове този, който да бъде пръв и над всичко.

Бунтът срещу установения ред не е просто заради самата власт като такава. Не от суета и властолюбие е провокиран той. Онеправданите претендират за безкористност и честност и като не ги намират у чорбаджиите, настояват те да се отстъпят. Всяка революция започва с обвинението, че властта не е честна, че е корумпирана, лъжовна и крадлива. Това е обвинение срещу цялото съсловие, което я държи и упражнява. Щом управляващото съсловие е толкова порочно, властта му съвсем естествено трябва да бъде отнета и предадена на тези, които са добродетелни и неопетнени. Конфликтът най-напред се проявява като нравствен, за да придобие по-късно политически характер и се превърне в проблем за властта. И тогава ще се сблъскват остро и непримиримо довчерашни приятели, роднини, семейство. Революцията е жестоко явление, което не признава нищо, защото целта й е разрушението, а не съзиданието.

Еснафът не вярва на чорбаджиите, че правилно и честно се изразходват събраните от народа пари за строежа на училището, че се злоупотребява с тях. Обвинен е и чорбаджи Петко - водителят на старите чорбаджии. Заразата е проникнала и обхванала и неговия дом. Чорбаджи Петко трябва да отбива не само външните, но и вътрешните удари. Той страда за опетненото си име, но не разбира, че опетняването на името му е само похват на борещите се за установяването на нов ред. На тях им е все едно кого обвиняват, клеветят или огорчават. Важното е редът по този начин да се разклати и системата да рухне.

А какъв е този нов ред? Даскал Димитър формулира принципите, върху които той ще се изгражда: „Досега - да станеш първенец, трябва със знатен род да се прославиш, да се заобиколиш с рая, най-подир да се дигнеш и на Ерусалим да отидеш. Първенците не изпъкнаха с друго - с парите, родът и хаджийството. /…/ Всеки, който дарба има, ще направим тъй - сам да може да си отвори път.” Ето новото просто правило: равни права и възможности и нека способният да надделее и заслужи да бъде пръв. Това проповядва и изисква и европейската буржоазия в зората на своето появяване, когато се бори срещу аристокрацията.

Интересен е идейният спор между чорбаджи Петко и даскал Димитър. Младият учител, годеник на чорбаджипетковата дъщеря, при когото тя ще избяга, е идейният водач на еснафа. Това е „европеецът”, дръзнал да предложи на мястото на досегашния ред да се установят нови правила и народът да поеме в собствените си ръце властта. „Когато общите работи бъдат достъпни за всички, народът ще има голям избор - най-достойните - те ще управляват!” Така мисли този, който още не е управлявал, не се е грижил за общите дела, не е бранил и градил. Този, който вече го е правил, му отговаря: „Пъха ли си всеки ръката в общите работи - те няма да помръднат и педя напред! Там се искат едни ръце от желязо! Туй да оставим. Ако тръгне, както разправяш, всяка пролет трябва чорбаджиите до един да се сменяват.” „Та какво от това?” - му отговаря даскал Димитър. „Като как си мислиш ти - да поемеш общите работи? Хамен като влезеш да привиеш кръстом нозе в мезлиша, всичко ще тръгне, а? Най-напред един чорбаджия докато си завъди приятели между турците. Да има на двама, на трима аги здраво да се опре, че тогава и думата му да хване да минава пред войводата.” Това са думите на чорбаджи Петко. Даскал Димитър използва последният си аргумент, който трябва да докаже правотата на новата идеология: „Той, като се опира здраво на народа, не му трябват никакви аги - войводата ще гледа него и патерицата му”. Спорът изглежда спечелен от даскал Димитър. Младият даскал звучи „модерно”, „демократично”, убедително. Какво по-хубаво от това повече хора да решават и носят отговорност за решенията. Тогава вероятно грешките ще бъдат по-малки и по-малко. Това е истината, която следва и драмата „Първите”. Но въпреки това образите на старите чорбаджии и особено на чорбаджи Петко са по-убедителни и верни. В средата на еснафа, излъчваща новия чорбаджия, който да оглави движението на младите и поведе цялото село, се появява сериозна пукнатина. Вижда се, че не всички са безкористни и от добро сърце и не заради идеята се нагърбват с тежката задача. Ганчо Куката се оказва обикновен мошеник и кариерист, тръгнал с цената на всичко да става чорбаджия и използва новото си положение за лична облага.

Но не само отношенията между съсловията са поставени в нов ред и протичат по нови правила. Разпаднали са се старите връзки в семейството, нарушена е неговата хармония и йерархия. Новото време позволява младите да не се подчиняват на старите и сами да решават своята собствена съдба. Тук всъщност е голямото поражение на традицията. Младите смятат, че установяват справедливост и защищават своето достойнство. Дъщерята на чорбаджи Петко Милка напуска дома си и отива при своя любим даскал Димитър пряко волята на родителите си. Там, където е крепостта на традицията, всъщност е центърът на революцията. Старото се оспорва и отхвърля от тези, които то е родило и отгледало. Историята си прави жестока шега с всеки, който смята, че може да я спре или направлява по своя воля.

Драмата „Първите” показва колко дълбоки и радикални са измененията в българското общество в края на ХІХ век и колко трайно модерността се е настанила в българското общество и го е обуржоазила окончателно.

4.

В драмата „Змейова сватба” е развит един друг важен проблем за разпада на колективистичното съзнание: редът може да бъде сменен само от „различния”, от „другия”, от „странника”, от този, който е извън обществото, избягал е от него. Този проблем занимава романтичното съзнание, което е една от формите на развитие на буржоазното.

Обществената действителност е толкова вече еднообразна и непоносима, че трябва наистина да бъде разрушена. Ала вътре в нея липсват хора, способни да го направят. Или по-точно: тези, които искат и могат, няма кой да ги поведе, да им даде импулс, да им покаже несъстоятелността на живота, който живеят. Буржоазният човек от зората на модерния свят мрази статуквото и е обзет от беса да променя и разрушава. На него нищо не му харесва и затова го мами чуждото, далечното, фантастичното, защото е различно и необичайно. Този стремеж се задълбочава след Освобождението и особено във времето на модернизмите и декаданса. Българската литература се заема с него и активно разработва мотива за странника, чужденеца, другия, различния. Нашият фолклор предлага богат материал с легендарно-фантастични мотиви. Този фолклор, който вероятно се е създавал по времето на османската власт, когато е започнало да се формира съзнанието за нея като за робство и са се прокрадвали желанията за нейното отхвърляне, е пълен с вили и самовили, със самодиви, змейове; той разказва фантастични истории и представя герои, каквито обикновеният живот не съдържа.

  „Чужденецът” и „странникът” са желани, очаквани и дори викани на помощ, но са и страшни и опасни, понеже са различни. Те разтърсват покоя на ежедневието и показват колко са затънали в сивота и безцелност хората, колко празен и ненужен е животът им, защото робуват на старото. Времето преобръща представите; появява се новата личност и тя доказва на другите колко голяма и належаща е необходимостта от промяна. Цена отива със Змея, защото животът в семейството й е непоносим, а с него я чакат нови приключения, нещо различно и примамливо. Тя иска да живее по друг начин, сама да решава какво да прави, а не да се подчинява сляпо и безропотно, както другите преди нея са го правили.

Цена се бунтува срещу семейството си, защото не може търпи неговия груб практицизъм, нежеланието за приятелско общуване и разнообразие. Не нея й непоносимо да прави едно и също, да не мисли, да крие истинските си чувства, защото така било „благоприлично”. Тя затова и не се замисля, когато решава да тръгне със Змея и да му пристане. Чрез жеста си Цена прекъсва връзките си с нежеланото настояще и поема по пътя, по който никой преди нея не е вървял.

Но решението на Цена и присъствието на Змея близо до селото не е само техен личен проблем. Те са рушители на реда и поведението им не може да бъде одобрявано и толерирано. Има неща, които стоят над личната свобода и воля, над любовта и романтичната представа за живота. Затова и цялото село отива да вземе обратно Цена и да прогони Змея - този рушител на обществените устои.

Патосът на драмата осъжда селото и поощрява Цена. Змейовата сватба е тържество на социалния бунт срещу традицията и установените норми и правила. Този бунт все още не успява, но вече е разклатил устоите и дава да се разбере, че животът ще потече в друго русло и в друга посока.

Същият проблем е в основата и на друга една подобна по съдържание драма „Самодива”. Гюрга Самодива роптае срещу закостенялостта на бита и живота в къщата: „Откак къща са направили, нищо не е мръдвало от мястото си. Не им омръзва да гледат цял живот едно и също! (Нарежда възглавниците и Пенка се доближава до й помага.) Тебе, Пенке, като те омъжат, в която и къща те введе мъжът ти, изведнъж нов уред в нея да гудиш. Твой уред. Людска уредба като оставиш, по чужди ум ще те накарат да тръгнеш.” По чужд ум не бива да се върви - това е призивът на Петкотодоровата драматургия, а и на цялото му творчество. Защото чуждият ум кара човека да бъде безволев и да затъва в пустотата на ежедневието, лишава го от творчески стимули и го прави равнодушен и бездеен.

Това да бъдеш различен, никак не е лесно. Обществото не позволява и строго наказва отклонението от нормата. Но у всички остава някаква почит към подобни хора. Различният нарушава целостта на бита и неговото спокойствие; него го мразят и ненавиждат, но и го обичат по някакъв начин, възхищават му се, разбират, че все пак той заслужава уважение. Малко или много всички чувстват, че трябва да се променят, но искат това да става плавно, без сътресения. И тук е сякаш големият конфликт на всички общества и на странника, който иска да го преобразува на всяка цена - при това да го направи по свой образ и подобие. Модернистичното съзнание не си дава сметка за това какво всъщност иска. Затова е и толкова напрегнато и агресивно. Но дори и този сляп стремеж за промяна не обединява обществото, не преодолява различията вътре в него и несъвместимостта на съставящите го негови членове. Индивидуалистичното общество е общество на разделени и отчуждени един от другиго хора.

Петко Ю. Тодоров показа с цялото си творчество завършеното обуржоазяване на българския свят, триумфа на индивидуалистичното модернистично съзнание. Той, заедно с приятелите си от кръга „Мисъл”, е най-яркият изразител на това съзнание. След него и „Мисъл” българските модернисти ще придобиват различни измерения и проявления. Тези проявления ще зависят от това дали са присъщи на индивидуалистичното или на колективистичното общество.