НЕЗНАЙНИТЕ
НЕЗНАЙНИТЕ
Ковачи, праматари и ханджии,
мъже на свечерената България,
залюбили бунтовната стихия,
изгрели, изгорели във пожара й -
какво бе синеокият апостол
за вашите сърца? Небе свободно ли,
или огромно слънчево предмостие
към изгрева, жадуван от народа ни,
та като път към бъдното го бранихте,
по-ревностно, по-зорко от чедата си
и вместо тайната на тъмните скривалища
предлагахте главата си!
На Дякона послушници най-верни,
приехте като символа на вярата
бесилото в оная зима черна,
съсечената пролет от ханджарите.
И с името на свята революция
живяхте и умирахте безвестни,
възкръснали във обичта на внуците
към милото отечество и Левски.
Днес няма летописец за делата ви.
Смъртта ви е живот за свободата.
И сливат се безгласно имената ви
със името й свято.
В ЖЕРАВНА
Стари къщи - орли, сътворени от мъжки ръце,
скрийте ме нейде, под вашите стрехи на сушина.
Все пътувам. И песните диря. А този дъждец
предвещава самотната зима. И сиво. И глухо е.
Ябанджията-вятър ли грабна мъгливия шал?
Протегна се гол хоризонтът, от слънце опален.
Като в песенен сън, аз дочувам Балкана запял…
И усмихнати къщите канят ме с погледи алени.
Дооплакват скръбта си дъждовна сърцата-листа,
оцеждат се капки по седефа на крушови клони.
От червения атол, изплували, сънни стада
обагрят пастелно черните есенни склонове.
И съвсем не е сън. В одаите тъкачки жужат.
Есента с пролетта те преплитат във тежките губери.
Посред шума златиста балканските билки цъфтят.
Сладък дъх на омайниче. Меден смях на момичета хубави.
И усмивката свива в очите ми златни гнезда,
нови, свилени думи излитат оттам окрилени…
Мои къщи коралови, мои вечни орлови ята -
коловозите вият пред мен пътеки червени.
БЪЛГАРКА
На майка ми
Аз съм. Родих Испериха.
Следвах го в древната бран.
Бях и славянката тиха,
срещнала гордия хан.
Помня и селската мъка,
знам и болярския грях.
Жънах. Тъках. Златоръка
в тъмни икони живях.
Бях богомолка. И жрица.
Бях богомолка. Без храм.
Мара бях. Царска сестрица.
Пътя към подвига знам.
Той ме изведе в балкана.
Бих се за чест и за род.
Румена, Явора, Яна -
щерка на своя народ.
Райна Княгиня. И Вела.
Алени макове сях.
Бунтове женски. Разстрели.
Стачки. Къде ли не бях!
В бронз и във мрамори бели
сянката своя вградих.
Втурвам се с крачките смели,
връщам се в песен и стих.
Аз съм началото. Вижте
странната женска съдба -
огън да бъда в огнище,
в извора - жива вода.
Чашка на весело цвете,
утро на пролетен ден.
Брод съм. След мен синовете
крачат по път озвезден.
Раждам. И всичко раздавам:
обич и думи, и хляб.
Мъжката сила и слава
сбрах във юмрука си слаб.
ПАРАБОЛА
Това е твоят изгрев. Към върха!
Пред теб е пътя бял през равнината,
на никнещите семена смеха
и щастието тихо на тревата.
А горе - там е селище на вятъра.
орли и вълци. Твойта самота.
На праг от камък, в синя необхватност
везните на живота и смъртта.
И закопнял за ниви и овошки,
за детски глъч, за пръст, за топъл дим,
ти слизаш мълчаливо. Дни и нощи.
И ставаш от земята неделим.
***
Когато върхът на пръстите ти
докосне ръката ми с нежността,
с която докосваме цвете;
когато изпод спуснати клепачи
погледите ни се слеят в лунна пътека;
когато по детски се приютиш до сърцето ми
и моят пулс шепти на твоето слепоочие тайните,
които не смея да изговоря…
Тогава съм твоето аз,
намерило себе си.
***
Лицето на небето тая вечер
като загасващ въглен потъмнява.
Това не е тъга за дом далечен,
за изневяра, за безплодна слава.
Ще разчетеш ли мъдростта? Неповторимо
преплита милиардите нюанси
на своя път земята… И незримо
се носи над космичния си дансинг…
Танцували са багри. Цветовете
стълпяват се за сън. И часовете
пристъпват плахо, с поглед отмалял.
И кротко, като непознато цвете,
луната между клоните заплете
варака бял на своя бял овал.
***
Примири се. Примири.
Няма нежност и признание.
Има сенчести гори.
Има каменно мълчание.
Приеми и завистта
като скрежа, който стеле
нежно
твоята коса
в часовете посивели.
Но създавай пролетта
с кротките си стъпки есенни
и бъди като дъга
през дъжда,
изгряла весело.
Като залез изгори!
Той не моли за признание!
… Има песенни гори.
Има слънчево мълчание.
***
Идват часовете - кротки гълъби,
гукат в моята ръка
и литват меко,
със криле от обич натежали…
Няма чучулигите,
стрелнати към слънцето,
няма ястребите,
сити от сълзите,
няма и минутите -
врабчета сиви,
дирещи напразно под снега
някоя трошица истина.
Няма любопитството крадливо
и на свраките,
грабнали мънисто по мънисто
миговете искреност…
Гъкат в тишината на сърцето ми
само
кротки гълъби.
***
Когато си заминем от земята -
ще се люлеят класовете млади,
ще пеят чучулиги, ще се смеят
децата звънко… Ще шумят горите,
от дланите ни топли посадени…
Ще греят градовете свечерени,
в които ние вехнахме… Звездите -
накацали по сградите - ще носят
във своя пулс сърдечния ни ритъм…
И шепотът на нашите усмивки
ще се прокрадва в тихите градини
като светулка. Сенките лилави,
раздвижени от песен непозната,
ще се преливат кротко пак, когато
и ти, и аз си идем от земята…
НЕБЕ И АД
В предчувствие за срещи неуречени
инстинктите във страстен глад пулсират,
а с присмех властен, от духа отречена,
душата ми засрамено умира.
Небе и ад! Задъхват ме контрастите!
Небе и кал разкъсват мойте вени.
Летя - пропадам в пъкъла на страстите…
Възкръсвам, вдишвам ново вдъхновение..
И в тая дива двойственост понесена
с небесните и адските обрати,
усмихва се природата ми есенна
и чудотворства с думите познати.
ОТГОВОР
Разсъмва. Любовната нощ е
сляла нежно предметите.
Не целува росата все още
разделно листите сплетени
на дърветата… Сенките лунни
избледняват в трезвост нечакана,
а месецът стеле се мудно -
бяла сълза… Или знакът на
някакъв сън нереален
от космичното многоточие…
Виж, в хоризонта опален,
над ивица, с огън обточена,
разтваря слънцето властно
око завистливо, алено…
Непознало отдаване страстно -
жадува, гори непогалено
и разсъмва илюзии плахи,
в прегръдката нощна поникнали,
събужда и трезвост, и страх, и
въпроса: дали сме обикнали
сянка от сън недействителен,
или образът жив, фокусирал
мечите… В контраста решителен
илюзорният трепет замира…
Отрезвено кръвта ти пулсира,
а в душата - крещи мисълта,
че инстинктът напразно избира…
Сам дошъл, ще пребродиш всемира
в самота…
в самота…
в самота…
ПЕСЕН
Оскрежени пространства… Сериал без начало и „стоп”
се изнизва пред мен, щом затворя безсънни клепачи.
Детски смях отзвънял… И в кошмарно трагичен галоп
скорозрейната старост напира, спринтира… и плаче…
Стене някой във мен… Твоят глас ли дочувам, Родино?
Ах, погребват те… Юди беснеят с нестихнала сласт…
И продажно се лее медоносното българско вино,
и труда ти охулен, посрамен - умира без глас.
И се питам: Къде сте слънцеоки, безкрайни полета
и нивя хлебородни, позлатени от слънчев варак?
Къдролози масиви от плод натежали, където
гроздобери щастливи звъняха от утро до мрак?
Мое скъпо отечество! Кой продава на търг твойте рани
и с имейли зловещи зачертава успешния път?
Безсърдечни скопци, прегрупирани в секти избрани
ръфат… Тялото свято обрекли на смърт.
Сивота и безродие… Ежедневна и горестна грижа.
Някой вие… И в хор се зачува народният плач…
Оскрежени пространства в процесия смъртна се нижат
и очакват деня на Спасителя… Или - палач!
