МИТ
… документален запис от лето петдесет и осмо на оня век…
- Жив е!
- Айде бе!
- Няма лъжа, няма измама.
- Видели са го.
- Брадата му била до колените.
- Чак пък толкова! Сигурно и ноктите му са поне педя.
- Ами, че той трябва да е на сто и десет години.
- Бая!
- Абе, има хора и по-дълго живеят.
- Говорили са с него.
- На какъв език?
- Защо на какъв бе?
- Ами за толкова години, на тая възраст .
- Какви ги дрънкаш! Той да забрави езика.
- Човешко е.
- Да, ама за такива като нас.
- И кой го е видял?
- От нашите турци, дето ги изселиха..
- Че как са го познали?
- Той им се обадил.
Това ставаше всеки ден. Двама да се съберат, само за това говорят. Станат ли трима, спри и слушай. Слушай, ама ако си от дърво. Двама и трима беше рядкост. Огромната маса от хора пръсната из цеховете на завода шумеше като кошер. При всяка възможност, по всяко време се събираха групи и разказите за това, кой, къде и кога го е видял не спираха. Един път го видели турци, друг път го видели българи. По едно време един се изцепи, че му звънил по телефона. Майтап ли си направи, истина ли каза, нямаше никакво значение. Психозата беше обхванала всички. Започнаха да се организират комитети за издирване. Споровете стигаха до хващане за гушите, но историята заангажираше все повече и повече хора. Намеси се и профкомитетът. През пролетта инициативата беше вече в ръцете на партийната организация. Работата ставаше сериозна. Вече нямаше шега.
Започнаха да се правят заседане след заседание, как и къде да го посрешнат. Кои да отидат да го доведат. Къде да го настанят.
- Ами, че как къде бе? Нали си има къща!
- Има, ама нали е музей!
- А сега де!
- Ще му издействаме апартамент.
Започнаха да избират делегация, която да отиде и да го доведе. Тук вече не мина без хващане за гушите. Оказа се, че едва ли не всички са му братовчеди. Толкова много, че и партийният секретар не можеше да се вреди, та се отказа. Той отказа и още нещо. Уж щеше да осигури пари за делегацията и пътуването, но не стана. Ония отгоре нещо се дърпаха. Хем им се вярваше, хем им се искаше, хем стояха настрана, да не би да станат за смях. Тъй че се наложи да се съберат пари от волни дарения. Обикаляха от човек на човек, но не събраха и за една каса бира.
И Той си остана там. В Диарбекир.
Никой не отиде да го доведе.
На втори юни маса народ се изсипаха на площада в родният му град, да почетат годишнината от убийството му.
И тук споровете не секваха.
От трибуната, под огромният му паметник, гърмеше крилатата му фраза:
- Жив е той, жив е …!
21.01.2004 г.
