Иван Стефанов

Всяка година, рано на пролет, преди още гората да се облече, те пристигаха.
Хора, коне и огромни стада от овце.
Идваха някъде отдалече.
Заживяваха високо в планината, почти в облаците.
Късно есента си заминаваха, пак там някъде далече и на другата пролет отново се връщаха.
Така беше от памтивека.
Бяха странни хора, с още по-странни обичаи.
Отгоре, от високото, слизаха в селата само при крайна нужда и то много рядко. Там си правеха колиби от дърво и ги покриваха с каменни плочи. Имаха си нещо като малко селце. Не бяха много, едва ли имаше стотина. Идваха с целите си семейства, мъже, жени, деца, кучета. Долу в селата слизаха само мъжете. Жените не се отделяха от колибите. Те бяха забулени с нещо като качулки, богато украсени, само с по един процеп отпред, за да виждат и дишат. Никой не можеше да им види лицето. Забулваха момичетата още съвсем малки и булото можеше да дигне само женихът, но след като мине сватбата. Носията и на мъже, и на жени беше само в черно и само от вълна. Беше богато украсена с гайтани, шевици, орнаменти.
По това време, по тия места се криеше малка хайдушка чета. Я имаше, я нямаше десетина човека. Не бяха много, но бяха всели респект сред турци и българи. Зулуми почти не ставаха. Хората се научиха, че за тях се заплаща и то много скъпо. От време на време се вдигаше дандания, виеха зурни, потегляха потери, бродеха дни из планината, но от хайдутите нямаше и следа. Умееха да се пазят, а ги пазеха и хората и най-вече ония, странните, от селцето в облаците. Те ги и криеха, и хранеха. Бяха мъже и ценяха мъжкото в другите. Не забравяха, че имаше години когато поганци отмъкваха цели стада, отвличаха жени и деца. По пътищата беше страшно. Бяха се нагледали на побити на колове човешки глави. Тия момчета всяха страх в хайманите и въведоха ред. Затова ги пазеха и хранеха. Бяха съвсем млади, а най-малкият беше съвсем момче. Беше излязъл с братята си. Тук бяха тримата. Излезли бяха в планината, когато една вечер, като се върнали от нивата, намерили баща си одран и закачен на плета пред къщата. Отказал да коли и пече агне на трима читака и те го заклали.
Свалили баща си от плета. Ни дума не казали, ни сълза проронили. Потънали в нощта и в планината. За третината на баща си отрязали главата на единия. За деветината одрали кожата на втория, а за четирийсетте дни побили на кол третия. Потръпнаха всички. Пътищата запустяха. Турчин от селото не излизаше. Секнали зулумите. Братята не прощаваха на никого. Потеря след потеря вървеше по стъпките им. Връщаха се посрамени. Ония сякаш потъваха вдън земя. Скоро към тях дойдоха и още момчетии.
Лошото никога не идва само. Винаги влече и друго. Едно от момчетата, онова най-младото, беше посегнало на жена, на момиче от горе. Беше го посрамил и то ужасено от стореното се хвърлило от скалата. Селото настръхна. Там останаха само жените и децата, да погребат момата.
Мъжете изчезнаха в планината.
Зад всяка бука и камара камънак, до всяка пътека дебнеше дуло на пушка. Завардиха всичко. Птичка не можеше да прехвръкне.
Хайдутите потънаха в Джендема.
Горе по ръбовете на пропастта ги чакаха дула и хора, които не грешаха в изстрелите си и не прощаваха за поругана чест. Настъпи мъртва тишина, като че ли и планината се стъписа от злодеянието. Тя опустя. Никой не смееше да тръгне из нея. Ония долу не можеха да стоят вечно там. Рано или късно трябваше да излязат.
На третия ден, някъде към икиндия, тресна изстрел. Дойде отдолу. Ехото го повтори многократно. От зъберите никой не отговори. Куршумът не беше към тях. Беше заглъхнал някъде долу, дълбоко в пропастта. Само наостриха очи и се понаместиха на местата си.
Тишината отново обгърна всичко.
Сутринта кучетата се скупчиха на билото и злобно ръмжаха. На висок прът висеше нещо. Разгониха кучетата и от пръта свалиха торба. Развързаха я да видят какво има в нея. После пак я завързаха и окачиха на пръта. И си тръгнаха към колибите, направо по билото. След малко оттам една пушка се насочи нагоре и тресна. От усоите заизлизаха мъже в черно и тръгваха направо към колибите. Засадата се вдигаше.
Прътът с окачената на него торба стърча през целия ден горе на билото. Никой не се доближи до него. Само кучетата на няколко пъти се спускаха.
Когато се стъмни, две сенки, като изникнали от земята, наведоха пръта, откачиха торбата и отново като че потънаха в земята. Плъзнаха се по стръмните скатове на планината, право надолу към селото. Към полунощ се промушиха през притихналите дворове и застанаха пред малка схлупена къща. Вратата като че сама се отвори. Хлътнаха вътре. Полупразна стая. Жена с черна кърпа на главата и тлеещо на стената кандило.
Оставиха торбата на пода и замръзнаха прави. Зад тях застинаха и сенките им. Исполински и зловещи, преминаващи и по пода, и по стените.
Жената мълчаливо отвори торбата. Изхлипа и падна над нея. Настъпи гробна тишина. После вдигна онова, което беше в торбата. В ръцете си държеше нещо обвито в кървав месал. Отметна го и захапа устните си, за да не завие.
Държеше главата на сина си.
Най-малкия.
Онемя.
Като в просъница чу гласа на големия:
- Донесохме я да го погребеш. От него хайдутин не стана.

28.12.2002