Филип Марински

Старият учител седеше с хлътнала между раменете глава и през присвити клепачи, за да не го боде силната светлина в очите, оглеждаше насъбралите се, както оглеждаше някога учениците, влезли за първи път в клас.
Учителите на неговото село, на неговото училище, празнуваха тази вечер деня на Кирил и Методий. С тържествен глас директорът четеше доклада. Старият учител не го слушаше. Не че не желаеше да го слуша, а защото не можеше да задържи мисълта си върху четенето. Погледът му опипваше насядалите около масата, паметта се насилваше да открие кой от коя фамилия е… Всичките тези млади хора бяха расли пред очите му. Той беше учил не само тях, а и техните бащи и майки. Беше проследявал чертите на три поколения от всяка фамилия и някога познаваше хората „по боя”. Сега, след осемгодишно принудително отсъствие по балнеосанаториуми и болнични отделения тези черти бяха поизбледнели. Пък и един и двама ли са? Четиридесет и трима души само учители! И всичките - негови ученици. Това, тикнато в джендема, родопско село с двата ара небе над себе си, бе изпратило едно от някогашните си босоноги селянчета чак в София, да пише пред името си „проф.” и да ръководи катедра в научноизследователски институт.
„Не може да бъде!” - помисли си старият учител, после се надсмя над себе си: как така не може да бъде, като е!
Старикът погледна към другия край на масата и срещна пак онзи поглед, който караше нещо, дълбоко зарито в миналото, да възкръсва. Тези очи напомняха нещо тежко, тревожно, с вкус на пелин. „Ако е от тях, значи по наследство го имат!” - помисли си учителят и като се наведе към седящия вдясно попита:
- Онзи там, до лесоинженера, не беше ли на Мазното внук?
- Те, Мазните, са много - отговори шепнешком през усмивка запитаният. - За кое Мазно питате Вие?
- За онзи, дето навремето беше ходжа.
Младият мъж кимна и после добави:
- Преподава история…
Старият учител потърси отново с поглед историка, срещна очите му и от мътилката на спомените изплува онзи, другият поглед, който носеше тревожното, горчивото.
… Беше ранна, ноемврийска утрин на 1942 година.
Слана като сняг беше покрила ливадите. Над смълчаното, още сънено село, се виеха тъмни димни ленти. По тях можеха да се преброят къщите. И да се видят. Иначе, без едничка варова пръска, с прогнилите им дъсчени покриви, беше трудно да се различат от околността.
Излязъл по фланелка на двори на изоставената къща, в която му бяха отредили квартира, той, новоназначеният млад учител, вдишваше с наслада омайващия планински въздух и гледаше нагоре, към насрещните върхове, поруменели от изгрева.
- Добрутро, даскале!
Зад него, заврял и двете си ръце до лакти в джобовете на бозиняви потури, стоеше човек.
- Вика те Мазното! - рече и една ехидна усмивка разтегли четинясалите бузи.
- Кое е това Мазно?
- Ходжата, бе! Два месеца си тук и да не знаеш, че на ходжата викат и Мазното.
- За какво съм му на ходжата?
- Не зная. Той ще ти каже, га идеш - отвърна човекът и усмивката му стана по-широка, но не и по-дружелюбна.
„Знае за какво е!” - помисли си учителят, а гласно изрече:
- Не може ли, комуто трябвам, да ме намери?
- Не, даскале! Сакън! В това село още се не помни някой да не е отишъл, га го вика ходжа. Знай го и ти!
- А къде да го намеря?
- В мечита (1) е…
… Мечитът беше подобна на сая, зидана със суха зидария, ниска постройка, захлупена с дъсчен покрив, който отзад опираше в ската, а отпред беше климнал като ударена вежда. Откъм южната страна два процепа, подобни на бойници, се насилваха да приличат на прозорци. Още по-нисък, но широк дъсчен навес, напълнен със сухи букови цепеници, бе залепен за хълбока на мечита.
„В училището няма и треска, а виж тука…” - помисли си с огорчение учителят и почука на обкованата с тенекия врата. Като не получи отговор, натисна петлето. Желязното резе изщрака с ръждив звук и вратата се отвори сама, проплаквайки с ръждясалите си панти.
Затоплената одая го блъсна със спарен дъх на нечиста плът и мухлясало. Ходжата седеше, кръстосал крака на простряна бяла козина, а срещу него на постлани черджета, тъкани от разни стари парцали, също кръстосали крачета като наместника на Аллаха, подсмърчаха петнайсетина стригани момчета.
- Търсил си ме, ходжа - рече учителят.
Един зъл поглед, от който се запомняше втренчено дясно око, прониза влезлия.
Ходжата махна с ръка и дечурлигата с цвъркот изхвърчаха навън. Останал насаме с дошлия, ходжата го огледа от глава до пети, както се оглежда добитък за купуване и навъсено издума:
- Не си кой знае какво, пък ми мътиш водата… Ти си решил да си мериш сянката по икиндия, а?… Седни да видим как ще би по-нататък!
Учителят седна на единственото трикрако столче и обгърна с поглед стаята. Каменната зидария беше покрита с груба варовикова мазилка, а таванът, черен и саждив, едва личеше, че е от предялани борови талпи. Стаята беше гола и празна, ако не се броят трикракото столче, чергите и нажежената бумтяща печка, правена от газен варел. В единия ъгъл, неестествено като кръпка, подпряна на стената, чернееше ловджийска двуцевка.
- Е? - рече ходжата и запремята зърната на кехлибарената си броеница.
- Какво „е”? - на своя ред попита учителят.
- Думай как върви! Събираш ли калабалък деца?
- Идват… - неопределено отвърна гостът. - Ако дойдат и тези, дето са при тебе…
- Слушай! - прекъсна го ходжата. - Затова съм те извикал. При мене или при тебе, това не е дребна работа! Слушай, даскале! Сега в това село ние сме най-учените, демек най-умните! Дай да се разберем с добро.
- За какво има да се разбираме, ходжа? Аз имам една работа, ти съвсем друга. Аз уча деца, ти си имаш работа с Аллаха.
- На нашите деца твоето училище не им трябва, даскале! Не видиш ли, че и старите не те искат? Щом идват да те лъжат, че децата им са будали, сам трябва да се досетиш.
- Лъжат ме, защото ги подучваш ти, ходжа. А децата са умни и добри.. Колкото до нуждата… От твоя мечит нямат нужда децата, а не от училището. На какво ги учиш ти? Разбират ли поне една дума от това, което повтарят след тебе?
- Не е нужно те да го разбират! Важно е Аллах да ги разбере…
Колко ти е гюнлюка (2)?
- На годишна заплата съм - рече учителят и назова сумата.
- Бре! Че те са ти дали заплата, колкото на говедаря, бре! И то, като си сториш сметка, че село без даскал може, а без говедар - не. Много пари…
- Да прощаваш, ходжа, ама село и без такъв като тебе си може.
- Де, де! Мери с приказката! - чевръсто се изправи ходжата, прикрепяйки с ръка чалмата си. Базедовото му око изпъкна още повече и жилчиците в него се наляха с кръв.
Учителят също стана.
Домакинът прекоси ядосано одаята, спря пред прозорчето-процеп и, загледан навън, бавно, но твърдо, рече:
- Не ще да има място и за двама ни в тая работа, даскале. Ще си пречим. И нещо трябва да се направи.
- За да не си пречим, ти си се занимавай с джамията, ходжа.
- Какво да правя в джамията?! След като ти им объркаш акъла, кой ще стъпи в джамия?! Сам ли да си приказвам в джамията? Ти ми вземаш хляба от устата бе, даскале!
- А бива ли заради твоя хляб, толкова деца да се лишат от виделце, ходжа?
- Хе-хе-хе! - засмя се зло чалмалията. - Пак ще се сторя, че не съм те чул. Казах ти - с добро искам да се разберем. Тебе ще те изпратят в друго село, българско…
- А това какво е? - осмели се да го прекъсне учителят. - Да не мислиш, че ти като си навил чалмата, та си станал по-турчин и от султана? Може ли в това село поне един човек да си поиска хляб на друг език, освен на български?
- Млъквай! Млъквай, кьосе! - обърна се рязко към госта ходжата. - Не се бъркай в нашите работи! Кой какъв е - ние си знаем…
- Не само вие знаете. И аз го знам!
- Млъкни, ти рекох! - окото беше изскочило от напрежение. - Млъкни и слушай! Утре, докато се покаже първата звезда и преди да е чукнал тъпана, ще ти броя парите за цялата година. Ще пратя люде да ги съберат. От тебе искам едно: утре рано да те няма в селото. Събери си багажа. Преди изгрева пред бичкията ще те чака човек с две мулета. Ще те отпрати до върха и ще се върне… Повтарям: тази вечер ще имаш парите за цяла година. Ще ядеш хляб и без да работиш.
- На мене такъв хляб ще ми нагарча, ходжа. Не го искам! И цялата тази работа, дето си я намислил, няма да стане!
Това учителят рече спокойно, но твърдо, и направи крачка към вратата. Тогава с котешка пъргавина ходжата прекоси стаята, грабна пушката и впъна цевите й в гръкляна на учителя, който направи няколко крачки назад, докато гърбът му опря в стената, но не можа да се освободи от студенината на черните цеви. „Значи пушката е донесена нарочно, да ми вземе страха - мярна се в главата му.
- Ще ти сбера душицата! - просъска ходжата, почервенял от гняв. Базедовото му око едва се задържаше в орбитата си. - Ти от човешка приказка не разбираш ли бе, хаирсъз?
Учителят се двоумеше какво да прави. Давеше го гняв. Ръцете му бяха свободни. Дали да грабне цевите и, докато оня се усети, да го тресне с приклада по чалмосаната чутура?… А после?… Овладя се и спокойно загледа нападателя в очите.
Усетил непреклонната воля срещу себе си, ходжата поотпусна пушката и пак подхвана:
- Ти си не знаеш сметката, даскале. Не е ли все едно къде ще даскалуваш?… А оттук ще си отидеш с пари. Само се махни от селото.
Учителят мълчеше.
Взел мълчанието му двоумение, ходжата изкара най-силния си коз:
- Освен заплатата, от мене, лично от мене имаш по една жълтица на дете! А, даскале! Бива ли? По жълтица…
- Това за жълтиците истина ли е? Наистина ли имаш жълтици? - попита с интерес учителят.
- Наистина, че как инак! - оживен от надежда, светна ходжата.
- Жълтиците ще взема! - тежко, сякаш с мъка, отрони учителят.
Пушката отпусна гръкляна му и стъпи до краката на ходжата. Дълбока въздишка на облекчение се откърти от гърдите на чалмосания.
- Най-сетне! Чепато семе си бил, даскале!
Младият човек прибърса с опакото на дланта си притисканото от цевите място, като да бършеше мръсотия и бавно издума:
- Ти не ме разбра, ходжа. Жълтиците ще взема, но не разкарвай човека с мулетата - никъде няма да замина. Жълтиците ще взема, за да сградим училище. Не бива да се врем в тази плевня, когато в селото има хора със жълтици!
- Ах, чешит! - простена ходжата, разбрал на каква празна кука е клъвнал, и понечи пак да вдигне пушката, но учителят го спря с ръка:
- Махни тоя масур! Няма кого да плашиш с него… Уж се броиш за най-умния в селото, пък си тръгнал слънце с плюнка да гасиш. Зная, че няма да стреляш. Не можеш да не си даваш сметка, че зад гърба ми стои държава и че, ако с мене се случи нещо, брадицата ти косъм по косъм ще скубят… Остани си със здраве, пък ако наистина имаш пари, дай ги за училище - да сториш и ти едно добро в живота си!
И тръгна да си върви.
Ходжата изпусна пушката, вдигна ръце да затули ушите си и с поглед към тавана простена:
- Вай, аллах! Свърши се нашата с тебе, щом са се родили хора, дето златото ги не блазни, а оловото - не плаши!…
… любим и уважаван учител, другарят Диев! - чу последните думи на директора старият учител и се сепна.
Усмихнати лица, ръкопляскащи млади хора чакаха неговото слово.
Възрастният човек зарови в джобовете си с треперещи пръсти, за да извади предварително подготвените листове. Изправи се и сложи очилата, но не зачете. Стиснал в длани листовете, с бликнала в очите влага, успя само да каже:
- Мили мои! Драго ми е да ви гледам. Някога, когато вие още не сте били родени, от мене поискаха да ви продам. За по една жълтица… Аз отказах. Сега съм щастлив с този отказ. Щастлив съм!
И млъкна.
Парлива буца затъкна гърлото му. Около него заръкопляскаха, чу се „Върви, народе възродени!”. Млада учителка тичешком излезе навън и след минута през отворената врата като буен поток се втурнаха деца с букети карамфили.
„Ето ги жълтиците, моите мечтани жълтици!” - шепнеше просълзеният учител, заслушан в звънливите детски гласове.

—————————–

Бележки:

1. джамия
2. надница