ИЛИНДЕН 2008
ИЛИНДЕН 2008
На Петър Караангов
Хем си зелена, ябълко бяла,
хем си червена…
И на кого ли си домиляла
в тия премени?
Няма ги вече пойните стрини
в пътя към Струга.
И ми е тежко в тая родина,
а нямам друга.
В другата пие юнашко пиле
смърти юнашки.
В другата нощем броди из Прилеп
ехо от Влашко.
Тропа по вратни, зъзне под стрехи,
рани печели –
да помнят Охрид в стреляни дрехи,
с лъвче на чело.
А те обядват – над мазни шепи
и мазни звуци
сипе се пепел, сипе се пепел
на сиви буци.
Мътна и дълга, скрила ногите
в тежки обуща,
нощта се пуща по стръмнините.
Нощта се спуща!
А те вечерят – пълнят кривачи,
лапат погачи…
Няма да плача!
Няма да плача!
Няма да плача!
РАПСОДИЯ
На Нико Стоянов
С вик в устата, с кал по колената,
с празни шепи бил напразно път,
ето ме в земята ми, в земята –
съща и насъщна моя плът:
ден – градина, векове – пустиня,
въглен – нощем, денем – дим зелен.
Клех я, че не случих на родина.
Клех се, че и тя не случи с мен.
Не остана за какво да жаля,
като гледам себе си назад –
сам си бях владетел и държава,
сам си бях и кум, и сват, и брат.
Бях си и човечество, и всичко.
Пях и плаках, радвах се и пях.
Без трохичка в празната торбичка,
с шепа прости думи преживях.
Три
устата да прошъпне само,
след като на воля пошумя
и да замълчи:
– Прости ми, мамо! –
пред земята, моята земя,
дето все с напръстници я мерят,
а потръпват нейните врази,
щом от Вардар Панчо Владигеров
гребне шепа български сълзи.
ИМЕННИК НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ
Бях вода и първородна глина,
бях и хляб, и сол, и всичко бях.
Със смъртта успях да се размина,
ала с тъмнината не успях.
Тежка, юродива, безсловесна –
тя гаси огнища и искри.
Питам те, надеждице, къде са
родните ми братя и сестри?!
Питам, че светликът ми догаря…
Но току преди самия край
в Дебнево разпалва ярко фара
моят брат – пазачът Николай.
Но застанал с глас като камбана
срещу спотаените беди,
моят брат Ивайло Балабанов
в българската крепост Хухла бди.
Не блестулки в ниското се стрелкат
и чертаят откъм Варна знак –
сребърната ми сестрица Елка
вече бърза с белия си влак.
И не вихър крачи през баира
и ломи клонаци и бодил –
храбрият ми брат Мюмюн Тахир е
пътя през страха преполовил.
До последна капчица мастило,
до самия край на вечността –
милият ми брат Димитър Милов
яростно ще брани нежността.
С шепи от ливадите косени
носи – премалял от доброта –
мъдрият ми брат Воймир Асенов
детелини с четири листа.
Улея на времето поправил
и водата пуснал да звъни, –
чувам как завърта брат ми Павел
хромела на бъдещите дни
и самото Слово се възправя,
и в света – завинаги спасен –
светлината просто продължава
да живее.
И да бъде ден!