Вариации върху теми  на Тончо Жечев

Панко Анчев

1.

Историята на литературата, както изобщо историята на изкуствата, е особена история, защото нейните факти, имена, явления продължават да живеят и да оказват влияние върху актуалния живот и състоянието на изкуството и културата. Те не са мъртви и не могат да умират, докато съществува литературата. Миналото на литературата по особен начин присъства в нейното настояще, подрежда го и го оценява постоянно, като му дава критериите, с които да бъде съдено; но и настоящето влияе върху миналото, като го изучава, тълкува и оценява съобразно средствата, които си създава за това. Ние не можем да оставим само в историята творчеството на великите писатели от древността или от по-близки до нас периоди, защото те и днес живеят, принадлежат ни също толкова осезаемо и силно, както създаваното от творците, които са наши съвременници.

Обществото може да се развива и без да осъзнава връзката си с фактите и явленията от историята. Неговият ход е автономен и не зависи от тях. Докато литературата винаги е в пряка и постоянна връзка с традицията, с нейния исторически развой. Нещо повече: история е своеобразен продукт на настоящето. Много сложна и многолика е обвързаността на настоящето с миналото и на миналото с настоящето в литературния процес, а и в литературния живот. За да разберем истината за съвременното състояние на литературата, ние непременно трябва да познаваме историята й и особено аналогичните периоди от нея, които съвременната литература в преживява отново с други имена и произведения. И обратното: много често миналото става разбираемо благодарение на съвременността. Един нов писател с творчеството си може да обясни същността и значението на автор от миналото.

Историята на литературата е особена наука. Тя, разбира се, се родее с обществената история, използва нейни методи, идеи, похвати, но аз не бих я разглеждал като обикновена и елементарна част от нея. Литературата е неотделима от обществените процеси. Самата тя е обществено явление и изразява общественото съзнание, като до голяма степен го и формира и направлява. Чрез нейните свидетелства ние можем да съдим за състоянието на това съзнание, за начина на мислене на обществото и нацията, за проблемите, които се решават в дадения момент. Литературата свидетелства и за събития и явления в историята, но това свидетелство е по-скоро косвено, а не пряко. То се проявява чрез доминиращото отношение на обществото, чрез реакцията на общественото съзнание.

Много по-пряко с обществените процеси и със състоянието на обществото е свързан литературният живот. И тук аз искам да наблегна на важното разделение на литературата на литературен процес и литературен живот. Тези два дяла, разбира се, са тясно свързани, влияят си един на друг, но не са едно и също. Когато изучаваме историята на литературата, непременно трябва да изучаваме тези два дяла най-напред поотделно, а после и в тяхната относителна независимост, взаимна връзка и съподчиненост. Но това най-често не се отчита и от тук произтичат недостатъците и проблемите при изучаването на литературната история и особено при периодизацията на националните литератури.

Литературният процес и литературният живот се развиват по свои собствени правила и макар взаимно да си влияят, всеки има свой път и особености. Затова не бива да ги смесваме и да го разглеждаме като едно и също. Много често в литературния живот се случват събития, които не оказват въздействие и дори противоречат на тенденциите в литературния процес. Литературният живот е така да се каже външната страна на литературата, видимото й движение, докато литературният процес е нейната същност. Събитията са в литературния живот, а в литературния процес - явленията. Фактите в първия случай остават в историята, а във втория - продължават да присъстват постоянно в литературата. И когато идентифицираме литературата като сложно обществено явление, зависимо от обществените факти и процеси, трябва да разбираме, че се отнася до литературния живот. При литературния процес тази връзка е опосредована и се изгражда и поддържа в общественото съзнание.

Като разделям историята на литературата на история на литературния процес и на литературния живот, аз предлагам удобен начин да се изучава тази история подробно и в различни проявления: автори, произведения, литературни кръгове, периодика, идеи, жанрове и т. н. И тези проявления са винаги в една от двете среди на литературата - живота и процеса. Истински пълната история на литературата е общата история на процеса и живота, в която взаимодействието помежду им е откроено и анализирано.

2.

В книгата си „Въведение в изучаването на новата българска литература” (1990) Тончо Жечев подчертава една важна мисъл на Михаил Бахтин, която става основа на неговата теория и практика в изучаване историята на българската литература: „Литературата е неотделима част от културата на дадената епоха. /…/ И ако не бива да се изучава литературата откъснато от цялата култура, то още по-пагубно е да се затваря литературното явление в епохата, в която е създадено, в неговата, така да се каже съвременност. Великите произведения на литературата се подготвят с векове, в епохата на тяхното създаване се откъсват само зрелите плодове на дългия и сложен процес на узряване. Ако се мъчим да разберем и обясним произведението само с условията на неговата епоха, само в условията на най-близкото до него време, никога не ще проникнем в смисловите му дълбини”. Мисълта на Бахтин формулира една очевидна истина, която често се пренебрегва в изследванията. Все пак в този си вид обаче тя се нуждае от уточнения и разработка, тъй като е твърде обща. Науката трябва да отиде по-надълбоко и да види как става всичко това, за което пише големият руски литературовед. В литературата и културата това, което е ясно и просто формулирано като теория и принцип, е най-сложно и трудно за прилагане.

Когато говори, че „великите произведения на литературата се подготвят с векове, в епохата на тяхното създаване се откъсват само зрелите плодове на дългия и сложен процес на узряване”, Михаил Бахтин подчертава значението на традицията. Традицията е средата, в която „зрее” културата и литературата - дори и тогава, когато видимо тази традиция се пренебрегва или направо отрича. Но „традиция” е общо понятие и е ясно, че не цялата, а определени нейни съставки във всеки отделен исторически момент придобива отново актуално значение и охотно и плодотворно подхранва съвременната литература. Тя придобива значение, защото в съвременността тя среща нещо подобно на себе си, а самата съвременност вижда в това минало някакво съответствие със себе си и търси в него подхранващи живителни сокове. 

 Литературата не само продължава традицията, но и я разрушава и преодолява. Тя тръгва от някъде, излиза от някакво състояние и преминава в друго, като носи в себе си предишното, но го преобразява и поставя на ново равнище. Но това ще остане общо казано, ако не уточним във всеки конкретен случай каква точно традиция имаме предвид, кои са нейните главни черти и какво в нея вече е непригодно за новата актуалност на литературата. Не всяко минало е традиция и не всичко от традицията бива възприемано, отхвърляно или разрушавано от следващата епоха. На нас ни е необходим, така да се каже, генетичният материал, заложен в плода на литературата. За такъв „материал” говори и Михаил Бахтин. Той трябва да бъде „изолиран”, изучен и точно обозначен, за да знаем какво ще търсим в историята на литературата и как ще я изучаваме.

Тончо Жечев извежда духа и характера на българската литература непосредствено след Освобождението из наследството и традициите на Възраждането. Това е времето от края на ХІХ век, когато приключват процесите на националното самоосъзнаване и първоначалното натрупване на капитала. Това е завършекът на една епоха и началото на друга. И той характеризира това време по следния начин: „Всичко у нас в новата история, особено очевидно през последната четвърт на миналия век и първите две десетилетия на двадесети, се определя от противоречието между ускореното външно развитие, бясното догонване с болезнено повишена температура и бавния естествен вътрешен темп на прехода от примитивно патриархални към буржоазни отношения, от занаятчийско-еснафска и селско-общинна към индивидуално предприемчива организация на труда, от колективистична фолклорна народна култура към индивидуално творчество, от обичайна, естествено приемана и предавана нравственост към юридическа, регламентирана със закони общност, от поданство и патриархална обвързаност към гражданско общество” ( с. 11-12). Тончо Жечев по същество приема теорията на руския учен Георгий Д. Гачев за ускореното закъсняло развитие и на българската обществена действителност, както и на литературата ни. Но тук той говори за „ускорено външно развитие и „забавено вътрешно развитие”, което е просто неточна формулировка. Очевидно авторът е искал да подчертае съпротивата, която самото ускорено развитие  среща на родна почва. Тази съпротива е твърде силна поради това, че вътрешната обстановка не е подготвена за новото състояние, към което историята я подтиква и по всякакъв начин препятства установяването на новите обществено-политически и икономически отношения в България. Икономическата и политическата промяна довежда до дълбоки трансформации в душевността на хората, в техния начин на мислене, в морала им, както и в цялостното обществено устройство и в общественото съзнание. И това се отразява и на културата, а в частност и на литературата. Както вече стана дума по-горе, отражението е чрез общественото съзнание с неговия нов начин на мислене и новите идеи, които започва да формулира и изразява.

Възраждането е край на Средновековието и скъсване с религиозното съзнание, със системата от нравствени и естетически ценности, с организацията и устройството на икономиката и обществото; то ражда нов тип личност и формира гражданско общество от свободни и равноправни граждани. Но това не става изведнъж като с магическа пръчка. Възраждането е процес на обуржоазяване на българската нация. Той продължава и след Освобождението и приключва някъде в края на ХІХ и началото на ХХ век. До тогава вътре в обществото и във всяка отделна личност се води остра и непримирима борба за промяна на съзнанието и скъсване с предишните навици и начини на мислене. Буржоазният човек е особен човек. Той мисли практично, материалистично и атеистично (дори и когато е вярващ). Той възприема истините единствено въз основа на опита - своя и на обществото, и не се доверява на необосновани твърдения, абстрактни идеали и не преследва неясни и далечни цели. Буржоазният човек е гражданин, който държи на своите права и не признава ничия абсолютна власт.

Този човек живее в нова среда, в която не е толкова привързан към рода и народа, както във феодалните времена, защото е създал нова общност - в нея се осъществяват и правата му. Общността се нарича „гражданско общество”. Създаването на гражданското общество е фактическото установяване на буржоазната система и утвърждаването на буржоазната личност.

Тези процеси изразява българската литература след Освобождението. Тогава те са към края си и вече са видни техните узряващи плодове.

Но тук трябва да подчертаем нещо изключително важно, което ще ни помогне да разберем особеностите на българската литература от края на ХІХ и началото на ХХ век, както и да очертаем по-точно образа на основния й персонаж и общото настроение, доминиращо сред интелигенцията и в естетическото й съзнание. Буржоазията изпитва особена потребност от героизъм, от силна личност и смели постъпки. Тя иска да види себе си в подобна личност и себе си да представи като пример за подражание. Колкото и да твърди, че почита семейството и обществото, тази личност е индивидуалистична по характер, защото самото обществено устройство и неговата икономика са основани върху егоизма и конкуренцията. А в конкуренцията оцелява единствено силният и смелият. Силен трябва да бъде дори и слабият, защото пред него е най-важната цел - да успее! В края на века се формира система от нови нравствени ценности, чието основание се търси не толкова в актуалната действителност, колкото в героичното минало на национално-освободителните борби на българския народ срещу османския поробител. Възраждането става епоха на героични дела, високи помисли и светли личности, надарени с изключителни нравствени качества. Близкото минало се идеализира и се дава за пример на новото поколение.

Литературата подема тази естествена буржоазна потребност, но показва и голямото разочарование от неосъществените идеали на Възраждането и особено от неизпълнените идеи на тази героична епоха. На мястото на героите дойдоха необразовани парвенюта, сметкаджии, самозванци, брутални политици, за които най-важното е личният интерес и печалбата от всяко начинание. Идеалите са предадени и продадени. Няма вече светли помисли и свети хора. Излиза, че саможертвата на борците за национално освобождение е била напразна и дори ненужна. Може да се каже, че следосвобожденският период е особено драматичен и дори трагичен за българската интелигенция и това проличава в литературата от онова време.

Да, времето е сложно, но не само в България е така. Не бива да преувеличаваме собственото ни разочарование, защото цяла Европа е обзета от драмата на изгубените илюзии и идеали. Там, разбира се, причините са други и друг е изразът на разочарованието, ала това не го прави по-малко силно и безутешно. Не е случайно, че именно в Европа се раждат модернизмите - тези знаци на неспособността на личността да се приспособи към прагматизма и комерсиализацията на времето.

3.

Обикновено изследователите на историята на българската литература, а и на обществената история, особено на Възраждането, са изправени пред проблема за общото и своеобразното в нашето развитие в сравнение с европейското. Че пътят е общ, но и че всеки народ и неговата литература го изминават по свой начин, е очевидно. Трудностите възникват при конкретните анализи. Различията идват от това, че всеки отделен народ върви по този път в различно време и трябва да повтори в някаква степен и по някакъв начин всичко, което вървящите преди него са преживели и усвоили като исторически социален опит. Тук трябва да се търси мярата в оценката на явленията и в съпоставката на домашните с европейските. Историята се повтаря при движещите се по-късно и по-назад и в някакъв смисъл повторението е или като трагедия, или като фарс. Ала не бива да го разглеждаме в такъв план буквално, защото това означава да изкривим напълно представите си за националното своеобразие и да абсолютизираме историческия опит на „напредналите” народи и държави. И да смятаме, че това, което става, примерно, в българската история не е истинско и не води до добри резултати, а и че е причина за някаква нерадостна съдба в по-ново време.

Според Тончо Жечев българското възраждане се различава чувствително от европейския ренесанс. „Днес е безспорно, че основното в класическия ренесанс е разкрепостяването на човека, изграждането на личността, постепенното превръщане на поданика в гражданин, превалирането на световния град над световното село и на тази база изграждането на нацията, нацията с всички съответни модерни институции - държава, парламент, избори, културни институции. Своеобразието на нашето Възраждане е в това, че акцентите в него са разположени съвсем различно от познатите ни класическия Ренесанс. Ударението изцяло е върху общността, рода, спасяването и разкрепостяването не на индивидуалността, изграждането не на личността, а на рода български, обединяването му не на основата на правата и задълженията на освободената личност, а на основата на изградените дотогава и в една или друга степен обособени и консолидирани общности - религиозни, верски, еснафско-занаятчийски, патриархално-родови, стопанско-задругарски, общинни, училищни, т.е. в една или друга степен това са самоуправляващите се общности на българския народ от времето на робството.” (подч. м. - П. А.)

Представата ни за европейския Ренесанс е формирана най-вече от бурния разцвет на изкуствата и литературата на Италия. Литературата и изкуствата от това време показват нов тип личност и поставят нови проблеми на взаимодействието между човека и обществото, държавата, нацията. Раждат се личността, националната държава и обществото. Ренесансът навсякъде започва с идеята за национална държава. Създаването на национална държава е ключът, който отваря модерната епоха, чийто подготвителен етап е Ренесансът. И идеята за нея е основополагаща за влизането в тази епоха. Не „разкрепостената личност”, не „превръщането на човека в личност”, а именно раждането на идеята за националната държава и усилието тази държава да бъде реално създадена, е главният белег на Ренесанса.

В Западна Европа националната държава се формира чрез обединението на градовете-държави, на отделните княжества, родови графства и други политически форми на държавно устройство, между които съществува някакво „родство по кръв”, но непременно по общо съзнание за такова родство. Там процесът на създаване на национална държава протича в политически свободна и независима среда. Докато у нас това става в условията на чужда политическа власт. Тук тази идея се осъществява практически, като преминава през различни етапи и форми на парадържавни формирования, които са праобразите на бъдещата национална държава: училищни и църковни настоятелства, независима Българска православна църква, читалища, селски и градски общини, еснафски и изобщо професионални сдружение и др. Подобни „праобрази на национална държава” не са възможни без индивидуалности, личности, граждани. Т. е. без буржоазия.

Борбите за църковна независимост подвежда изследователите да смятат, че нашето Възраждане, за разлика от европейското, е възраждане и на религиозното съзнание и църковността. Тази борба действително разчита на все още не напълно разколебаното религиозно съзнание на българите, но се ръководи от атеистичната българска буржоазия като етап в българската буржоазна революция. Целта е чрез извоюването на независима българска църква да се очертае цялата територия, върху която живеят българи и така да се наложи върху тях и българска политическа власт. Буржоазията смята, че българската духовна власт над българите по естествен път ще се превърне и в политическа. Това проличава особено силно и ярко след успешното й приключване, когато настъпва голямото разочарование у мнозина светски участници в нея. Острата дискусия при изработването на Устава на Българската Екзархия се свежда до това дали стриктно да се следват каноните на Църквата или Църквата да се превърне в буржоазно-демократична „държава”. Архиереите и духовниците успяват да се наложат и да запазят каноничната цялост на Екзархията, като не допускат политическите амбиции да надделеят над духовните. Разочарованите дейци на борбата като Г. С. Раковски, П. Р. Славейков и др. изживяват тежки драми и не скриват недоволствата си, че не са могли да постигнат в пълен размер целите на буржоазната революция.

През Възраждането започва и разпадът на средновековно-феодалните форми на икономически и обществен живот сред българското население. Той протича сравнително бавно, но достатъчно уверено и настъпателно, за да говорим за установяване на капиталистически стоково-парични отношения по българските земи. Бавният ход се дължи преди всичко на състоянието на Османската империя, която твърде бавно се обуржоазява и не позволява навлизането на стоково-паричните отношения да е в темповете, които да изведат на ново равнище икономиката и обществото. Но процесът е видим и неоспорим. Сега именно, а не след Освобождението, е започнало „първоначалното натрупване на капитала”. То също протича бавно поради характера на самия капитал. Липсата на индустриално производство е съпроводено и от липса на истински банки. „Търговията” с пари се осъществява единствено от лихвари, а не от банки. Инвестициите са минимални и са насочени към занаятчийското производство и търговията. Селскостопанското производство, макар и екстензивно и до голяма степен примитивно, е поощрявано от османската власт, защото осигурява храни и суровини за османската армия. В общи линии преобладава дребният собственик. Българският капиталист е занаятчията и търговецът. Т.е. чорбаджията.

Не знам защо ние обикновено съдим за тази епоха по модела на патриархалното семейство на чорбаджи Марко, представен ни от Иван Вазов в първата глава на романа „Под игото”. Този модел не е измислен, но той съответства на едно особено състояние на обществото, което аз наричам (обществото!) колективистично. Вазов описва не просто възрожденското родово-патриархално семейство, а семейство като образ на колективистичното общество. То ще се прояви по същия модел и при Йордан Йовков, и при Димитър Талев. Патриархалността не е суров и беден бит, а начин на обществено устройство. И то не само на семейството, но и на по-големите формации - рода, селото, професионалните съсловия. Ако възрожденското семейство беше патриархално, едва ли от него щяха да излязат обществени дейци и революционери. Виждаме какво е то в повестите на Любен Каравелов „Маминото детенце” и „Българе от старо време”, от „Нещастна фамилия” на Васил Друмев и други творби от това време. То все още запазва средновековния си характер, но и се променя с бързи темпове, за да съответства на новата епоха и създаващото се и в България „гражданско общество”.

Преодоляването на Средновековието и, както се изразява Тончо Жечев, на „средновековната корпоративност”, става чрез буржоазно-демократичната революция. Революцията не е само стрелба, барикади, развети знамена, но преди всичко е решително преобразуване на начина на живот, на икономическата дейност и политическия живот. Тя променя всичко: човека, семейството, целия народ. Освобождението от османско робство завърши цяла една епоха в българската история на прехода от Средновековие към модерност и решително ускори обуржоазяването на българите. Създадената национална българска държава отвори пътя на капитализма и приобщи окончателно нацията към модерния свят.

Сега, когато бе постигната великата цел, посочена и очертана от преп. Паисий Хилендарски, българите можеха да огледат изминатия път, да го осмислят и преценят какво са постигнали, до къде са дошли и как да вървят от тук насетне напред. Картината за тях се оказва не съвсем радостна. Те вярваха, че българската държава ще се различава коренно от османската, но бяха разочаровани. Уж вече са свободни, а всъщност са отново поробени и насилвани. И вместо радостта от свободата да бъде дълга и щастието да имаш своя държава да продължава безкрай, започнаха мъчителни терзания и плач по неосъществените идеали.

Но няма нищо необичайно в това разочарование, защото национално-освободителните борби коварно прикриха буржоазно-демократичната революция. Свободата и националната държава бяха свещени идеали и никой не подозираше, че те са възможни не изобщо, а в конкретна социално-икономическа и политическа система, която не понася подобни идеали. Реалността обаче победи илюзията и сляпата надежда. Реалността се прояви такава, каквато е. Друга тя не можеше да бъде. Но българската интелигенция не знаеше това и сметна, че ставащото в България се дължи не на същността на системата, а на националния ни характер, на това, че „не сме народ, а мърша”.

4.

Особеностите на нашето Възраждане наистина определят, както и Тончо Жечев твърди, основните характеристики на модерната българска литература - преди всичко в нейния следосвобожденски период. Тя изразява този дух на разочарование и отрицание, обхванал интелигенцията и цялото общество.

Но е пресилено да се твърди, че литературата ни тогава изразява предимно разочарование и неверие в бъдещето. Това са настроения трайно битуващи в литературния живот, но литературният процес показва много други състояния и тенденции в общественото съзнание. За това състояние съдим не само по писма, изказвания, манифести и прочие форми на публични писателски изяви, но и по самата литература, по творбите на авторите.

Няколко пъти стана дума, че литературата не е хроникьор на събития, а изразител на обществените идеи, на общественото съзнание и поради това нейните свидетелства са за явления и тенденции, за същността на процесите, а не за тяхното буквално протичане и състояние. Затова в нея търсим не конкретни събития и прототипове на личности, а идеи, типология на личността и обществото, основни проблеми, закономерности и случайности.

Историята на буржоазната епоха е история на смяната на типовете общества. Вътре в социално-икономическата система се извършват постоянно сложни трансформации, водещи до редуването на различни типове общества. Тези трансформации следват един ритъм, който условно може да се събере в цикличност от четири такта, които назовавам по следния начин: колективистично общество - период на разпад - индивидуалистично общество - междинно време. Тази моя теза съм развил подробно в книгата ми „Философия на литературната история”(2004) и затова тук искам съвсем бегло да я маркирам.  

На всеки един от тези четири такта съответства определен тип общество, изразено от литературата, който е организиран по определен начин и е формирал свой тип личност. Обществата се сменят, но писателите остават и рядко някой от тях става изразител на друг тип общество. А и самите типове общества съществуват и паралелно, като отминалият силно намалява проявленията си, очаквайки повторното си връщане в историята.

Четейки литературата, а не фактите и събитията на литературния живот, по този начин, ще получим съвсем друга представа за обществените процеси и за състоянието, характера и духа на обществото в определения исторически момент. По нея ще открием кога то е в подем, макар често да се говори за униние, отчаяние, разруха. И кога настина е в упадък и дори безнадеждност, макар да се отчитат някакви високи икономически и политически резултати. Литературата е тази, която изразява обществените настроения и идеи, а не документите.

Реалиите от живота се виждат в литературата не толкова буквално - примерно, като модно облекло, марки автомобили, конкретни събития, а в модела на общественото устройство, в който битуват литературните герои, в характера на чувствата, които те преживяват и изразяват, в начина им на мислене и говорене. Но за да се видят тези неща, е необходимо литературата да се чете по друг начин и по друг начин да се разбира нейната социална функция.

Важно място в своите разсъждения върху българската литература от края на ХІХ и началото на ХХ век Тончо Жечев отделя на модернизма и индивидуализма. Този проблем е много важен и макар да е изследван продължително и задълбочено, все още не е постигната истината за него. За повечето изследователи, в това число и за Тончо Жечев, модернизмите са нещо удивително и доказват колко особена е българската литература в своя стремеж за еманципиране с европейските литератури. Те са най-болезнената форма на отчуждението на българския национален характер от „патриархалната” традиция, която все още е силна по онова време. И именно защото е силна и жива, някак необичайно е желанието на младите да скъсат окончателно с нея, да я отхвърлят веднъж завинаги и да се приобщят към  „Европа”. Тук има, разбира се, голяма доза идейна незрялост, провинциален комплекс за малоценност, неизбежно тласкащ към подражателство и срам от себе си. Но до абсолютизирането на подобни изводи се стига заради неправилното четене на литературата и разбирането на нейната социална функция, за което стана дума по-горе.  

Първият „наплив” на индивидуализъм и модернизъм отчитаме тогава, когато започва разпадът на колективистичния тип общество и установяването на индивидуалистичното общество. Вазовият колективистичен свят се е разпаднал под неудържимия напор на центробежните сили. Личността е изгубила своята устойчива опора и закрила от обществото, останала е изолирана, сама със себе си беззащитна и ненужна. Това всъщност е първото индивидуалистично общество в българската история. За първи път и човекът се усеща и осъзнава сам и безпомощен и неговата драмата е толкова остра и неутешима. Колкото и странно да е, виждаме този разпад на колективизма и утвърждаването на индивидуализма не някъде другаде, а в знаменитите „Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов. Цялото творчество на великия ни писател свидетелства и изразява окончателното обуржоазяване на българския свят. С него приключва дългият процес на радикална обществено-икономическа и политическа промяна, започнала още с преп. Паисий Хилендарски.

„Записки по българските въстания” се определя обикновено като българския епос, но всъщност тази книга е буржоазен роман за механизмите на властта и участието в нея; за страстите, породени от властта, за нейните интриги и за ролята на силната личност. Георги Бенковски на Захарий Стоянов е завършеният тип на индивидуалиста в българския свят. Той все още не е обладан от разяждащата идеология на индивидуализма, но я изразява косвено. Това проличава отчетливо в края на книгата, когато въстанието е разгромено и Бенковски заедно с най-верните си сподвижници търси спасение из Балкана. Тук той е не по-малко „модернист” от лирическия герой на Яворов или на поетите-символисти. Ето защо аз смятам, че не П. П. Славейков, а Захарий Стоянов е предшественикът на българските модернисти.

5.

В какво се състои все пак разликата между модерната и средновековната българска литература?

Георгий Д. Гачев твърди в книгата си „Ускорено развитие на литературата”, че Възраждането поставя началото на разпада на синкретизма в литературата и че цялата негова литература е резултат от този разпад. Тончо Жечев, който смята, че крайната граница на Възраждането трябва да се изтегли далеч назад - почти до края на ХІХ век, разглежда периода след Освобождението като време на вече болезнен процес на осъзнаване на този разпад. Тогава именно приключва и обособяването на жанровете, навлизат индивидуалистични и модернистични школи и направления, с които българската литература окончателно се включва в общоевропейския литературен процес.

За Тончо Жечев „синкретизмът” е по-скоро някаква цялост, закръгленост и пълнота на човешката личност, един особен универсализъм, който изключва съмнението, душевните терзания и несгоди. Това е т. нар. „патриархалност”, за която той често говори.

Средновековието и модерната епоха са две различни цивилизации. Това са два свята, в които битуват два различни и несъвместими един с друг типа личност, всеки от който притежава присъщ единствено на него начин на мислене и възприемане на света. Различна е представата за света поради различните обществени съзнания на двете епохи.

Средновековният човек е с религиозно съзнание. Той е част от църквата, мирогледът му е изцяло формиран и подчинен на православното християнство и изобщо не излиза извън него. А християнството и особено Светото православие, е религия на възстановяване целостта и пълнотата на цялото, изгубени при грехопадението на първия човек. Средновековният човек няма съмнение във вярата си, не оспорва установения ред, понеже не го възприема като несправедлив. Неговата свобода не е в това да живее по личната си воля, а в избора на доброто или злото. Християнската свобода е различна от тази на модерния човек, поради което е различна и разбирането му за справедливост, равенство и солидарност. Човекът на тази епоха е интегрална част от цялото; той сам се стреми към пълнота и цялост в себе си. Земният му живот е подготовка за истинския живот след смъртта, където трябва да заслужи присъдата на Страшния Божи Съд. Всичко, което става в света, е или по Божи промисъл, или по Божие допущение и поради това е справедливо. Единственото несправедливо е злото, срещу което той трябва да се бори вътре в себе си, да изгражда с Божията милост устойчивост и сила. Той няма нужда от „гражданско общество”, от „естествени права” и участие в политическата власт. Светът е такъв, какъвто е и трябва да бъде променян нравствено, а не политически.

Това е „патосът” и на средновековната литература. Основният неин дял е богослужебният. Тя е литература за четене на глас, публична е, а не е за „лична употреба”. Авторът не изразява личните си преживявания и вълнения, а пише така, че написаното да бъде богоугодно и да възхвалява Господа. Нейното богатство не са жанровете, а силата на словото и въздействието върху слушателите. В този смисъл тя е „синкретична”. И е такава, тъй като е плод на друго естетическо съзнание, което я възприема и създава като „слово Божие”, а не като „литература”.

Модерната епоха разруши Средновековието. Тя промени алгоритъма на общественото устройство и на функционирането на икономиката. Религиозното съзнание отстъпи на атеистичното. Ренесансът отрече цялата предишна епоха, като я обвини, че е епоха на обскурантизма, т. е. на мрака, а себе си обяви за разцвет на човешката личност, на свободния човек и на културата и изкуствата. Друга вече е представата за свободата. Човек стана центърът на вселената; той се самообяви за истинския бог и от тук насетне хвана здраво в ръцете си своята собствена съдба. Тъкмо тази, а не християнската свобода му бе необходима, за да върши своята предприемаческа работа на капиталист. Полето на неговата истинска изява и осъществяване стана пазарът.

 Особеностите на историческото развитие са такива, че когато старото се разпадне и започне да умира,  за да изчезне след време окончателно, вече се е зародило новото, което постепенно расте, набира сили и се утвърждава. То е плод на нови условия и на живот го викат именно тези условия. Зачеването му е в утробата на старото и зародишът неизбежно съдържа в себе си белезите на родството си с него, но е съвсем друг организъм. Не можем да кажем, че новото се е появило от разпада на старото, но това старо да продължава да живее в новия организъм като неизбежен наследствен белег, традиция и памет. Тук протичат интересни процеси, които са малко проучени и изяснени. Борбата между старото и новото е очевидна, но не само тя е важна и определяща. Освен борба между тях има и определено привличане, преливане едно в друго, защото както старото остава в новото, така и новото се отразява плодотворно на миналото. Миналото заживява вече нов живот, какъвто преди не е живяло. Сливането е най-вече в културата и литературата в частност. Резултатът от противоборството и преображението е новият тип литература.

Подчертавам това взаимодействие между сменящите се епохи, за да размишлявам за характера на модерната българска литература и за това дали тя е резултат от разпада на т. нар. „синкретизъм” на средновековната.

Буржоазната либерална мисъл, а заедно с нея и социалистическата, утвърди разбирането, че историята се движи във възходяща посока - от простото към сложното. Това разбиране трябваше да докаже, че буржоазно-демократичната е крайно необходима, закономерна и неизбежна, понеже заменя един по-нисш строй с по-висш. Политическият характер на тази идея се преобрази по-късно в прогресистката теория за историята изобщо. Неин плод е и тезата за синкретичния характер на средновековното съзнание и неговата литература. Т.е. това е по-нисша форма, защото човек все още не е в състояние да разчленява знанието и познанието и не умее да разделя в достатъчна степен общото от частното. Познанието е глобално в своята цялост, но не е способно все още да се задълбочи в подробностите. Самото то не е позитивистично и истината в него не се основава на положителния опит, а на вярата и религиозния опит.

Модерната епоха се присмя на Средновековието за неговото религиозно съзнание и го обвини, че вкарва хората в заблуди и предразсъдъци, като им предлага „непроверени” истини, за да ги държи в подчинение. Отношението към тази епоха, а изобщо към древното минало и тяхното познание и досега не се е променило. Нашето материалистично съзнание гледа с пренебрежение на тогавашната цялостна система от знание и познание и на начините на постигането им. „Синкретично съзнание” е израз на това снизхождение и пренебрежение.

Средновековното, особено християнското, съзнание е не синкретично, а универсално - много по-универсално и по-близо до целостта от античното. Ренесансът удари тази именно универсалност, обяви я за ненужна и на нейното място предложи друга, прагматична, ограничена, съставена от механичния сбор на различните науки и изкуства.

Смяната на различен тип универсалност роди и нова литература, отличаваща се чувствително от средновековната - най-вече по това, че сега тя, преди да бъде изразителка на общественото съзнание и идеите в обществото, е изразителка на личността на автора. Средновековието почти не познава „свободния творец”, пишещ, за да изяви и заяви себе си. Неговият писател е Божий служител, за когото литературата е послушание, а не лично дело. Той пишеше преди всичко, за да участва богослужението, т. е. за да бъде угоден Богу и за да го възхвалява. Той е богослужител! Модерният литератор не е просто писател; той е поет, разказвач, лирик, епик, драматург, критик. И пише стихотворения, поеми, станси, епиграми, разкази, повести, романи, комедии, трагедии и т. н. Някои са всичко това едновременно или почти всичко. Но те са рядкост и тяхното „всичко” в никакъв случай не е онова, което е то за средновековния творец.

Всичко това показва, че модерната българска литература произлиза не от „разчленяването на синкретичния характер” на средновековната (респ. на литературата от началото, а и от цялото Възраждане), а е резултат от ново, непознато дотогава обществено и естетическо съзнание, но нови условия и обществени потребности.

6.

Историята на литературата не може да бъде добре изучена, тълкувана и разбрана, ако не бъде правилно периодизирана. Ето защо периодизационните въпроси са от изключителна важност за литературознанието.

Периодизирането е най-сложната и най-висшата литературно-историческа дейност и изисква от литературоведа да притежава огромни и усъвършенствани литературоведски умения. Той трябва да е едновременно и историк, и философ, и естет, критик и писател, за да обеме, анализира, подреди и оцени целия фактологичен материал и да го разположи по строго определени принципи - но без да смесва методологии и принципи. Смесването им е една от най-големите слабости на литературознанието.

Стана дума за необходимостта от разграничение в изучаването на историята на литературата на нейните два дяла: литературен процес и литературен живот. Тази грешка е фундаментална и от нея произтичат всичките други периодизационни неуредици на историята на българската литература. При такова смесване явления от литературния живот насилствено трябва да се нагаждат към такива от литературния живот. И обратно. Макар да изразяват различни тенденции и състояния на литературата. 

Литературният живот е много по-пряко и здраво свързан със събитията и явленията в обществената история. Те му се отразяват често буквално и се повтарят в него под различни форми. Писателите са също участници в обществения живот, някои от тях дори се занимават с политика или са държавници. Като такива те влияят върху събитията, направляват ги или просто са активно участват в тях на страната на една или друга политическа партия, обществена група или класа. Но в творчеството си те са „обществено ангажирани” по съвсем друг начин - понякога и в противоречие с политическите си убеждения. Дори когато пресъздават някое голямо обществено-политическо събитие с изключително значение за историята като война, въстание, масов протест, съпротивително движение и др., писателят може реално да не споделя и да ес съгласява със същността на това събития или явление, а да изразява обществените идеи, в които се съдържат други акценти. И тези акценти да са дори чужди на въпросните събития. Всяко събитие, което е свързано с проливане на кръв или с насилие, е трагично и носи страдания за народа. Но идеите, които то съдържа в себе си и които литературата изразява, може и да са положителни, ведри, изпълнени с обществена енергия и съзнание и воля за необходима промяна от полза за обществото. Аз имам предвид конкретно Септемврийското въстание от 1923 г., което е форма на гражданска война. А гражданската война е изключително изпитание за нацията, трагедия, която трудно се преодолява и която оставя трайни и дълбоки следи в народната памет. Творбите, които непосредствено и своевременно пресъздават това събитие като национална трагедия, са малко. И то не е, защото въстанието не е трагично и не е залято с кръв, а понеже в тогавашното общество битуват идеи, различни от тези, станали негово знаме и легитимирали го политически. Но дори и тези творби изразяват съзнанието и идеите, за които говоря. Да, в тях има покруса, но тя е повече външна тяхна черта, а не същност. Водещата идея е голямата съграждаща идея, енергията на съзиданието и волята за промяна, а не упадъкът, не безнадеждността и безперспективността. Понятието „септемврийска литература”, въведено от Георги Бакалов, е неточно; то е натоварено с политическо съдържание и служи на пропагандни цели, а не обяснява същността на творбите със сюжет и тема от Септемврийското въстание. Така обозначени, те изкуствено се изваждат от цялостни литературен процес и се поставят на място, каквото нямат и не могат да имат заради времето, в което са създадени.

Всичко това е свързано с типа общество. Литературата се подхранва с идеите, които общественото съзнание ражда и тя е техен изразител. На смяната типа общество в този четиритактов цикъл, за който стана дума по-горе, съответства период от историята на литературата и литературния процес.

И тук веднага възниква проблемът за  начина на чете на литературата като текст и като процес. Периодизирането съобразно обществената история и определянето на периодите в литературната история според възлови исторически събития не изисква дори да се чете литературата. Това не е парадоксална шега, а истина. Просто се маркират началото и краят на периода и толкова. Е, четенето и познаването на фактите е необходимо, за да се покаже какво е особеното в нея в съответния период, какви нови моменти е възприела и какви традиции създава за по-нататъшното си съществуване.

Но начинът на периодизиране, който предлагам по-долу, изисква наистина специален начин на четене. То трябва да се съсредоточи в обществените идеи, които творбата или авторът изразява, за да се види как е устроено обществото от хора, към какво се стремят тези хора, кому се подчиняват, как се организират те, дали протестират, бунтуват или са съгласни и солидарни помежду си, дали са отчаяни или изпълнени с надежда и увереност. Затова творчеството на всеки писател трябва да се чете почти буквално, а не съобразно неговите политически и обществени пристрастия, принадлежност към определени естетически и политически кръгове и сдружения, които предварително се знаят от историка-литературовед. Това четене ще позволи да се види значението дори на отделните думи и изрази и да се открои особеностите на героите. Още по-важно е то да бъде изолирано от утвърдени мнения, налагани от авторитети. След това трябва вече да се премине на равнище идеи. И тогава самите идеи ще се откроят такива, каквито са, а не каквито някому се е искало и той го е налагал.

С други думи, периодизацията на литературния процес, която предлагам, е деление на периоди, съставящи четиритактов цикъл: литература на колективистичното общество, литература на периода на разпада, литература на индивидуалистичното общество, литература на междинното време. Тук цикълът приключва и започва следващият цикъл, съдържащ същите периоди.

Този н принцип на периодизация позволява да се разглежда литературата в нова светлина и да се отриват в нея неподозирани неща. Всеки период откроява в себе си не само нов тип общество, но и нов тип личност, нов начин на мислене и писане, а от там и на нова литература. На всеки отделен етап литературата придобива качества, идеи, герои, характери, стилови и жанрови особености, каквито не е притежавала в предишния и решава по нов начин проблемите на обществото, а и своите собствени.

Целта на всяка периодизация е не само да се улесни изучаването в училище и университета на историята на литературата, но преди всичко да се изгради цялостна представа за литературния процес и литературния живот и се проследят как историята се движи, накъде върви, с какви темпове, какво възприема той във всеки един момент и какво се пренася във времето. Периодизирането е преди всичко идея за литературата и нейната история, начин да се чете тя и разбират нейните функции и задачи. Нейното постигане е най-висшата степен в изучаването на тази история и нейното подреждане.

7.

Тончо Жечев е много прав, когато свързва историята на българската литература в ново и най-ново време с нейното битие през Възраждането. Именно през Възраждането се обособява модерната ни литература и от това как е станало това зависи и как по-нататък продължава да живее. И защо именно по този, а не по друг начин тя преминава през своята история.

Аз държа още веднъж да подчертая, че българското Възраждане е началото на българската буржоазно-капиталистическа епоха. Това е неговата най-важна характеристика. Всичко останало е добавка към нея, подробност, която трябва да бъде обяснявана според отношението й към най-важното. И до днес отношението на науката към Възраждането е твърде романтично и приповдигнато, публицистично дори. На него се гледа единствено като на епоха на национално-освободителни борби, изпълнена с героизъм и високи подвизи, безкористност и всеотдайност. Всичко в нея е сякаш идеално и безгрешно. Но не е!

Буржоазно-капиталистическите икономически отношения раждат нов тип личност и нови взаимоотношения между хората, нов морал и начин на мислене и критерии за нравственост. Колкото и изостанала да е формиращата се българска нация, колкото и силни и трудно разрушима да е средновековната феодална система, белезите на капитализма стават все по-очевидни. Темповете на обуржоазяване са бавни, тъй като цялата Османска империя върви бавно и мъчително към капитализма. Държавата възпрепятства този процес, но въпреки това той напредва и нищо не може да го спре.

Самата Империя се развива неравномерно. Там, където това развитие е по-бързо и по-рано се формират нациите и националните буржоазии, се появяват и новите национални държави. България не е в такова „изгодно” положение и затова историята тук „изостава”. Изостава, но не спира движението си. Но как това мое твърдение се съвместява с тезата за ускореното развитие? Ние се сблъскваме с парадокса, който и Георги Д. Гачев анализира: колкото по-забавено е развитието на една нация, толкова после то става по-ускорено. То е ускорено най-напред в надстроечната сфера, където вече се е формирало националното съзнание, а това означава и буржоазното. Бавно се появяват капиталистическите икономически субекти. По българските земи капитализмът присъства предимно като търговия, занаяти, рудодобив, манифактурно производство, лихварство. Капиталът е малък и слаб и е главно търговски. Банковото дело е почти непознато - негов аналог е лихварството. Но и това е достатъчно, за да говорим за буржоазни отношения.

Капитализмът постепенно се утвърждава и у нас. На него му трябва време, за да приеме образа си на социално-икономическа и политическа система. Това време навсякъде е дълго и то не идва в един и същ час навсякъде. Необходими са натрупвания и изменения, в това число и политически, за да де отворят пред него вратите на историята.

Точно в тази сложна и неясна в икономическо отношение среда буржоазното съзнание произвежда идеята за националната държава и необходимостта от отхвърляне на иноверската политическа власт и освобождение на народа. Носител и изразител на тази идея е интелигенцията. През Възраждането интелигенцията играе изключителната роля на ускорител на историята. Това е много съществена роля и показва особената роля на съсловието, неговия буржоазнодемократичен характер и съзнание за отговорност. Тя е този елемент в обществената структура, който трябва да приспособи нацията към новите условия и да й осигури комплекса от идеи и подходи за бъдещото й историческо движение и самоосъществянане като равноправен член на европейското семейство от независими национални държави. Българската интелигенция получи и друга задача: да ускори историята и в ускорението нацията да докаже чрез активни революционни и еволюционни действия, че е готова и достойна да възстанови своята държава като една от наследниците на разпадащата се Османска империя. Европа трябваше да разреши болния „Източен въпрос” и да разпредели империята между великите сили, като създаде нови държави на поробените християнски нации. Европа нямаше готово решение, макар да бе вече очертала „зоните на влияние” на „великите сили”. За да го постигне, бе необходимо да се отчете степента на национално възраждане и готовността на новите нации да се самоопределят като свободни и независими. „Свободни и независими” означаваше, от една страна, икономически напредък по пътя на капитализма, и, от друга, силно национално самосъзнание и решителност в съпротивата срещу поробителя и наличие на някакъв опит в самоуправлението, способност на домашните институции да ръководят народа. Освобождението на България не бе само „вътрешен” проблем, както мислеха някои от първите водачи на българската национално-освободителна революция (Левски, напр.), а важна брънка от целия комплекс на т. нар. „Източен въпрос” и на преначертаването на европейската политическа карта. Т. е. геополитически въпрос.

Интелигенцията по начало е нетърпелива. Тя желае бързо да стане онова, което проповядва и към което се стреми. Пред нея е примерът на Европа и Русия и той я вдъхновява постоянно; идеите, идващи от там я поощряват усилно да сее в родната почва. Идеите са светли и примамливи, защото искат свобода, равенство, солидарност, братство, просвещение. В тях живее нов живот, който трябва да бъде установен и за българите. Не е случайно, че водачите на национално-освободителната революция са все хора от интелигенцията: учители, свещеници, писатели, лекари, учили в чужбина и вкусили от сладостта на европейското просвещение. Те знаят, защото са видели или прочели, че свободата може да бъде извоювана с огромни всенародни усилия, че е необходима революция и тази революция трябва да се подготви и осъществи със собствени сили. Едва когато българите се организират и вдигнат на борба, Русия и Европа ще ни помогнат. Но народът бавно и трудно узрява за подобни истини, изискващи жертви.

Революцията не е обикновена размирица и за нейното осъществяване не е достатъчно народът да е недоволен и сърдит. Нейните идеи трудно проникват в душата му, въпреки неимоверните усилия на образованите му представители. За да покълнат подобни идеи, са необходими социални условия. Нужна е социално-икономическа среда, която да поражда политически настроения. Българите и през ХІХ век малко се трогват от призивите за борба и революции, защото нямат причини да ги осъзнават като свои и да тръгнат след тях. Селянинът не е пролетарий, нито буржоа; за него властта е неприкосновена. Господарят се грижи за него, пази го и решава каква да е съдбата му. А за тях бунтарите са престъпници.

Българската интелигенция разбира, че времето е кратко, за да се изчаква естественият ход на времето и нещата сами да се наместят. Водачите на национално-освободителната революция осъзнават, че историята може да бъде ускорена единствено с решителни жестове, с героични постъпки, с подвизи, които да впечатлят „заспалия” българин и го изведат из пасивното му робско състояние. Такива „жестове” са четническото движение, революционните комитети, революционната пропаганда и въстанията срещу султанската власт. Но те са възможни единствено там, където капитализмът се е утвърдил и буржоазната класа е налице. Именно буржоазията възприема идеята за свобода и национална държава и я осъществява практически. Не е вярна тезата, че цялата страна е била обхвана от революционни мрежи и всичкото българско население е жадувало свободата. Пътят е труден и нацията бавно се е движила към целта и по него.

Идеите и техните носители (културата, литературата, изкуствата, науките) се развиват много по-бързо от материалната действителност. За тяхното именно развитие говорим като за „ускорено”. Но така е и в Европа, макар там синхронът между икономика и идеи да е по-здрав и отчетлив, а и обуржоазяването е на по-висока скорост и с по-голяма енергия. Затова ни се струва, че у нас нещата са по-изкривени и нетипични.

8.

Концепцията на Тончо Жечев за методологията на изучаване историята на българската литература от ново време е важен етап в развитието на българското литературознание. Тази концепция носи, разбира се, духа на времето, в което е родена, но именно поради това респектира с мащаба си. Не са кой знае колко литературоведите у нас, които имат такава стройна литературно-историческа система. С нея Тончо Жечев се нарежда сред най-значимите български изследователи-историци на литературата.