СВИДНИ СЕНКИ
Из „Сенки от стария Плевен” (1933)
Отдавна и двамата почиват в незнайни гробове - забравени и изличени сякаш от паметта. Свидни сенки от черното робство и гордост за града ни - Коста Хаджи Паков и Хаджи Бенчо. Понякога тъй много измъчва съзнанието чувството на срам при спомена за тях… Защото още продължаваме да им се отплащаме с незаслужена и черна неблагодарност повече от половин век. Вместо да възвеличим техните големи дела и ги посочим за пример на нашите деца. Поне това да сторим, ако не сме в състояние да ги провъзгласим за богове като в Япония!
Защото не е малка работа да вярваш, че с ръждив нож може да се разкъсат веригите на робството. Такава вяра не се добива с учени докторати, а с любов към делото, на което служиш… Не е било лесно да си сам-самин в ония времена на робство и непрогледен мрак. Когато не си могъл да срещнеш съчувствие дори от своите съграждани, камо ли от кръвожадния турчин. Нещо повече дори - да те наричат свои близки хора нехранимайко. Без да помисли някой поне, че такива хора често творят големите дела на историята.
А нима те нямаха възможност да устроят тогава по-завиден за себе си живот? Разбира се - единият бе син на хаджийски род, а другият сам хаджия. Хора със скромни средства по онова време едва ли са имали възможност да видят Божи гроб.
Вместо спокойния живот, те избраха пътя към Голгота. Защо? Защото вярата им в близкото наше освобождение бе непоколебима… И завършиха, както се очакваше за завършат, в онова сурово и страшно време. Хаджи Бенчо от четата на Ботева с турски куршум в гърдите, а Коста Хаджи Паков от четата на Филип Тотя с бесилка в Русе.
Много са оскъдни сведенията за Хаджи Бенчо - притежаваме такива само от този и онзи негови съвременници. Че живял нейде в улицата, която сега носи неговото име, към долномахленската църква „Света Параскева”. Че водел жена, баба Цанка Константинова, от която имал момиче на име Тодорица, омъжена отсетне за някой си Ангел Грумеля, виден обущар след Освобождението. Изглеждал, според един негов съвременник, човек здрав и набит, с гъста руса брада и големи мустаци. Няма точно данни за бащиното му име. В списъка на четниците върху паметника на Ботева във Враца е писан само Хаджи Бенчо. В историята на Плевен от Юрдан Трифонов е означен по бащино име Николов. Според кондиката пък при църквата „Св. Николай” в Плевен, на страница 37, бил роден на 18 октомври 1836 г. - и кръстен от някой си поп Спас. Там е назован пък по бащино име Симеон (предполага се да е същият, защото име Бенчо в Плевен няма според уредника на нашия музей в Плевен Ив. Данов, който ни даде тия сведения; а кръстникът му бил ловчанлия). Къде са сега неговите внуци, чува ли някой нещо за тях, пазят ли те от своя велик дядо поне портрет?
Също тъй оскъдни са сведенията и за другия наш велик съгражданин - Коста Хаджи Паков. Знае се само, че произхожда от виден род, че бил внук на заможния тогава Хаджи Пако, че бил много буен и мъчно понасял турските произволи. Това го е накарало може би да напусне бащин дом и да се обрече на сигурна смърт. Заловен след упорит бой на турците с Филиптотювата чета, той бил осъден на смърт чрез обесване. Но учудва спокойствието, с което се държал пред турските власти. Казват, че пред дома на своите родители той дал спокойно знак на майка си да скрие пред турските полицаи, че е неин син…
Спокойно и твърдо, преди да повисне на въжето, той отсякъл няколко думи на протест. В тия думи той явно оповестил вярата си в близката свобода и завършил своя скръбен край. (Легендата разправя, че два пъти се късало въжето, на което повиснал и затова някои ходили в Русе отсетне да търсят парченца от това въже за цяр, според едно поверие.)
През тогавашното робско и тъпо безразличие такива славни подвизи са минавали може би като обикновени новини на деня. Разбира се, страхливо и шепнешком предавани от този на онзи. Но пред нас тая епоха на героични дела и висока саможертва се рисува днес в друга светлина… Сенките на тия двама наши герои и мъченици зарят с ореола на светци и безпокоят нашата съвест. Върху техните кости изникна свободна България.
Проектиран бил някога паметник с бюстовете им на площада пред старата поща. Може би, защото тъкмо насреща се е ширил видният някога дом на Хаджи Пако. За тая цел преди четиридесет години по честен почин са били събрани три хиляди лева. Избран бил и комитет, членовете на който един по един си отивали и от тях едва ли има днес някой жив. Парите били внесени по онова време в банка “Напредък” на олихвяване и…толкова. И тъмата на забвението отново покрила незнайните гробове на тия наши герои.
Едва сега узнаваме, че вместо олихвена, от тая сума ликвидаторът на същата банка предлагал само триста лева… Но уви, нямало и тях кой да получи!
