„ЗАВЕТЪТ НА БИТИЕТО”, ИЛИ ИЗКУСТВОТО НА ПРЕВОДА…
Винаги, когато се срещам с творчеството на Андрей Андреев, се питам кое в дарованието му е по-властно: лириката, или изкуството на превода. Защото Андрей е сред водещите преводачи от руски език у нас. Публикувал е стихове на руски поети в литературни вестници списания, антологии. В негов превод са излезли книги на Владимир Соловьов - “Божествен огън”, Константин Балмонт - “Дойдох да видя слънцето”, Евгений Евтушенко - “Под всевиждащото небе”, Анатолий Жигулин - “Полярни цветя”, Александър Руденко - “Столетни вълни” и “Четвъртият вятър”, съставител и преводач на книгата с избрани преводи “Калина алена, калина черна”. „Заветът на битието”, т. II от неговото „Избрано”, изд. „Захарий Стоянов”, С., 2013 г., е своеобразен венец за преводната му изкусност. Както отбелязва Здравко Недков, „той е представител на едно ново поколение преводачи. Вече след института остана в кръга на руската литература именно чрез своята преводаческа дейност, която е един вид осмисляне на наученото там. Романтичната младост, избуявайки в поетическа визия, озарява завинаги авторовите откровения за литературата. Превеждайки тази книга, той се е почувствал облъхнат от издръжливостта, красотата и мистицизма на руската душевност. Вероятно това му е помогнало да се справи с многото изпитания, пред които е изправен днешният писател, запазил сериозно отношение към литературата”.
Понякога в творческите среди се води полемика „изкуство” ли е преводачеството, или „изкусност”. Струва ми се, че при Андрей Андреев това е вътрешна потребност: да прави съпричастен българския читател с богатството на руската литература. В „Заветът на битието” са представени 23 автори от различно време: Пушкин, Лермонтов, Константин Балмонт, Александър Блок… Твардовски, Евгений Долматовски, Евтгушенко… Валентин Устинов, Висоцки, Юрий Кузнецов и т.н. Подборът от имена, теми и стилистични особености доказват блестящата ерудиция на Андреев. Който пътува през пространството и времето, слива се с емоционалната палитра на превеждания автор и с психологическия контекст между редовете. Веднага личи, че Андреев е изцяло чужд на механичния превод. Всяка дума от руски на български език в книгата е внимателно съграждане на стихотворната конструкция с няколко творчески задачи. Да бъде запазена автентичността на оригинала във времето на своето раждане. Да бъде поднесен така, че между него и преводния вариант да има естествено преливане чрез новата езикова матрица. Споделеното в превода да буди интерес в съзнанието на съвременника, без да се лишава от патината на историческия момент на създаването си. И да възроди имената на руски автори, които преди са били много актуални у нас - Балмонт, Твардовски, Булат Окуджава, Евтушенко - но днес, поради различни причини, постепенно се обричат на забрава. Както впрочем и самата руска литература по причини, очевидни за всеки зрящ читател. „Заветът на битието” е мост между културите на двете страни. Но книгата илюстрира и развитието на руската литература. Докосвайки се до мащабната й същност и до съкровеното, вълнувало най-ярките имена всред отредените им за творчество исторически декори. Без съмнение, Андрей Андреев познава в цялост написаното от всеки, включен в преводната книга. Подбрал е най-значимото от споменатите 23 автори и така е превърнал „Заветът на битието” в своеобразна енциклопедия на руското поетическо творчество. Свързано като тематика помежду си в общата история на Русия от времето на Пушкин и до наши дни. При това поместените творби чертаят психологичен портрет на своя създател върху, или извън плоскостта на съвременната му обществена картина. По-ранните представители тук илюстрират самовглъбеност и изолация от шума на улицата. Поставят акцент върху иносказанието. Търсят път към божествената духовност, противопоставят на тълпата природни красоти и баладични светове. Намират успокоение в хармонията на любовта, или в бурята на несподелените си чувства. Нерядко ги вълнува историята на старата Рус и борбите с нашественика - предадени в духа на романтизъм, напомнящи понякога на народните предания „билини”. Постепенно обаче, с всеки по-нов автор, тематичната палитра се изменя. Гражданските мотиви звучат отчетливо, няма как да се отминат някои особено болезнени политически трусове. Може би обобщени за читателя от Анатолий Жигулин в „Епоха”:
Да, лошо бе: далече от живота
живяхме върху ледена земя.
Без нас било е трудно на епохата,
която някъде край нас гърмя.
Не е подмината и темата за Отечествената война. За тежките последици от нея и спомените, които не ще бъдат забравени. Срещаме се отново с Александър Твардовски, някога много популярен у нас, с Евгений Долматовски, Алексей Сурков, Юрий Кузнецов. Следват поетите на съвремието, но какво е то, ако не отминало бъдеще? Всеки автор в „Заветът на битието” мога да оприлича с малка вселена, допуснала преводача Андреев до интимния си мир: съзерцателно -мистичен, търсещ, неспокоен. Или споделящ като Висоцки с грубовата насмешка всеизвестни истини. Представянето на всеки от 23-та творци по страниците има голяма познавателна и естетическа стойност. Едни от тях помним, а Сергей Есенин е сред любимите на българската публика поети. Други, без да изреждаме имена, са познати основно на специалистите. Трети, като Евгений Евтушенко, не се нуждаят от представяне. А Константин Балмонт и Александър Блок заемат отново истинското си място в българската литературна памет. Все пак всички автори по нещо се обединяват: с размислите си по вечната тема за добро и зло, интерпретирана различно в различните творчески епохи. Върху нея, като нравствен фон - ролята на отделната личност в същата епоха: нейна безволна жертва, или двигател за нещо по-добро. В целия избор на преводни имена за книгата си Андрей Андреев ни се представя като класик на преводното изкуство. Отхвърлил е изкушението да превежда дисиденти, каквато мода се възцари у нас след 1989 г., а Варлам Шаламов и др. получиха широка популярност. Предпочел е да се довери на утвърдената творческа методология и на имена, маркиращи руската литература в нейната „традиционна” канава. В трайното й, извечно присъствие в духовния живот на Русия. И да го пренесе на българска земя в цялото му многообразие и разностранна актуалност. Андреев не само познава и обича тази литература. Той се слива с интелектуалната същност на авторите, които превежда. Опознава света през техните очи и чрез техния нравствен модел за оценка на събитията. Така преводите му са не само ярки и вълнуващи. Те са автентични в художествения пренос от единия в другия език. Не затрудняват читателя с русизми и не оставят впечатление за „чужди” творби. Достойнствата в „Заветът на битието” почиват върху необятните познания на Андрей. Върху трайния му интерес към руската литература, примесен с преклонение пред световните й достижения. Така прави и нас, българската аудитория, съпричастни към критериите за непреходност и актуалност в световната литература. По страниците лични мотиви се преплитат с глобалните теми за опазване на планетата. За смисъла на личния подвиг в името на обществото, за осмислените ценности на живота пред прага на неговия финал. Заедно съжителстват философското с реалното, самовглъбяването на ранните автори - с откритата изповедност на съвременника. Книгата е несъмнено, поредно достижение за създателя си в успешния му път на преводач. За нас пък - глътка жива вода, поднесена в славянски шепи. И риторичен въпрос към другите преводачи: какво превеждат, как, а най-вече - защо? Преди да гледаме към Европа, в славянския свят ли сме все още? И случайно ли великолепната преводна книга на Андреев се нарича „Заветът на битието”? Или пък не случайно?..
