Георги Н. Николов

Над българската духовна стряха, като чакан лъч надежда, долетя бяла лястовица -поетичният сборник на Матей Шопкин „Възпев на Русия”. Книгата е второ допълнено издание, посветено на 135-та годишнина от Руско-турската освободителна война 1877 - 1878 г. Отпечатано съвсем наскоро в София със съдействието на Фондация „Устойчиво развитие за България”. Сам авторът уточнява, че то е „книга-възпев, книга-прослава. И повик да помним, че има на планетата Русия!” Убеден съм, че в хаоса на книгопечатането блесна примерът на едно красиво традиционно… новаторство. Отдавна беше време! Да, отдавна беше време…
След тъжния вододел на 1989 г. част от политическата класа заболя от сериозна историческа амнезия. Основана върху срамно поклонство пред американски братя и европейски сестри. В диагнозата бе включено и загърбването на Русия. Стигна се дотам висш държавен ръководител, изнасящ слово за 3 март и освобождението ни от иго, нито веднъж да не спомене кой е освободителят. Но между българския народ и българските политици лежи дълбока разделителна черта. И хората, смачкани от недоимък и всякакви проблеми, на 3 март се преобразяват. Стават други - жизнени, оптимистични. Купуват цветя, поздравяват се с празника, радват се. Това е светъл ден на най-чистата човешка дружба. Споменът за Русия, благодарността към Русия, вливат нови сили в съзнанието им. Защото има на света страна, направила много за нас. Между двата народа доверието никога не е пресъхвало, ръкостискането продължава да е крепко. Напук на разни христопродавци, така ще бъде во веки…
Книгата на Матей Шопкин е дар за нас, обикновените люде. Включените по страниците й стихове са писани в различно време, но не губят своята актуалност. Как може да загуби актуалност трайната обич на доказан творец към извора на вдъхновението си?

Дори да си затънал в съсипни,
надмогвай свойта тъжна орисия
и с паметта на българин помни
спасителната обич на Русия!

Русия - християнската сестра,
земята на витязи и поети,
и днес е щедра, нежна и добра,
и свети с вечен огън от завети.

Дори да тътнат гибелни злини
и вълци от проклятия да вият,
ти вярвай на кръвта си и помни,
че има на планетата Русия!

                                  „Помни”

„Възпев на Русия” е отчасти летопис на българската родова памет. Моделирана в различни исторически обстоятелства и проверки. Тя е двигател на народа. Източник за морални сили, стоицизъм, оптимизъм в най-черни изпитания. Включените в сборника откъси от поемата „Песен за априлци”, „Трети март”, „Видение в Търновград”, „Хорото на свободата”, „Шипка”, емоционално съграждат историческата достоверност на споделеното. Често фактите са оплискани с кръвта на „раята”, бъдещето изглежда мъртво. Но над пепелищата избуява извечната надежда за дядо Иван. Отново пламва факелът на славянското братство и отново българската десница намира сили да се свие в юмрук. Край барутните пътища на освободителните войни остават скъпи мъртъвци. За тях народът извайва песни. Вградени по-късно в твърдини от камък: Има в нашата земя един южен град. Един слънчев град, чиито шест каменни хълма се оглеждат във вечните води на Марица. Там жените са хубави като в старинни фрески, а мъжете вървят с походката на горди тракийци. Там из въздуха витаят легенди и предания. И всички улици водят към Хълма на освободителите… И ето - с дъщеря ми сме тук, на този свещен хълм. Тя полага цветя пред Паметника на Альоша…

И ме пита: - Защо е от камък? Защо не говори?
И защо е загърнат в шинел? И къде е роден?…
А от хълма на Пловдив аз виждам брези белокори.
И пътека сред тях. И Альоша с рубашка от лен.

                                                            „Альоша”

Върху канава от нравствена приемственост, върху безкористното доверие между поколения от двете страни вплита посланията си Шопкин. Вълненията си за нашето съвремие, за човека -символ вчера и днес. Те са „пръснати” в монологичните беседи с Пушкин, Лермонтов, Есенин. Тихо звънят под свода на хилядолетната Лавра. Където светците не проповядват смирение, а защита на християнството с меч в ръка: „Припомни си историята с тежките борби!..” Скръбните им ликове в „Руска твърдина” предупреждават, че историята е кръговрат. Че вражеските орди, разбити край Загорск, ще се върнат. Че отделната личност, паднала за родината, няма да умре. Ще се прероди в жарък спомен под напоения с кръв чернозем. За да дарява аромата на победата на нови поколения, горди с подвига на предците. Знаещи, че трябва да го продължат без колебание, щом Русия ги призове под знамената. Нека припомним барутната мъдрост: „Името ти е неизвестно, подвигът - безсмъртен”. Войната е самостоятелна тема в новия сборник на Матей Шопкин. Присъствието й тук е съвсем логично. Случилото се до 1945 г. е част от паметта на планетата и не може да се подмине заради други, привидно по-актуални теми. Тя е стъпало към опознаване на националните руски дух, памет и гордост. С които, сякаш аура на патриотичното величие, ликът й озарява следващите времена. Тя е и силно въздействащ идейно-естетически етап в общия замисъл за „Възпев на Русия”. За да разтвори пред читателя двери към друг поетичен хоризонт на автора. Русия спира дъха с безкрайна поредица от природни красоти. Живописна палитра без начало и край. Шопкин е доказан майстор на лиричната художествена матрица. Поетичните му платна са ярки, многоцветни, преливащи от багри и звук. Ала те са повече от вълнуващи експонати в изложбена зала. Защото по редовете е вплетен дълбок психологически контекст. Матей Шопкин не само се любува на видяното и разказаното в рима. Той синовно чувства природата. Доверява й се, а и тя на него. Разбира земното дихание и притежава рядката дарба да се слива с вълнуващата му енигматичност. Да бъде мислеща частица от планетата и неин пътуващ във времето изповедник. Руската природа неотразимо го привлича. От стиховете не тегнат натурализъм и многословие. Природата за Шопкин означава живот - божествен дар за човека. И чрез пейзажната лирика отправя внушение да се учим на доброта, търпимост, гражданска хармония. Да помним, че Земята е вечна и мъдра. Че сме нейни деца, а не господари. Да черпим от съкровищницата й обич към човечеството. Под звездния свод на Русия осъзнаваме колко сме малки и уязвими. Кой ще ни защити от скитащото по света войнстващо зло? Щитът на природата, едновременно многострадален и горд…

И Ока като тежка коса се извива
и коси озвездения мрак над степта.
И до болка добра, и до болка красива
по зелени пътеки върви вечерта…

Добър вечер, смълчана земя на Есенин!
Добър вечер, люляна от бурите степ!
Като млади жребчета от злак упоени
мойте влюбени думи препускат по теб.

                               „В сърцето на Русия”

Безспорно достойнство в новата книга на Шопкин е опитът му да изгради психологически портрет на съвременника. След историчността и природните красоти това е тематична градация за целия сборник. Няма друг мисловен двигател във времето и пространството, освен човекът. Добър ли е той днес, или лош като в зората на своето пробуждане? С какво поезията може да го извиси, щом и събратята по лира са раними? Макар че, по думите на автора, „само този, който страда превръща Словото в любов!”? В задочен разговор с Николай Рубцов, Николай Заболоцки, Василий Шабанов, Владимир Фирсов, Константин Симонов, Олег Шестински, Едуард Багрицки, Всеволод Кузнецов, Матей Шопкин откроява сборния силует на твореца. Вграждайки в същността му ясен морален кодекс. Той е кратък - да обича родната страна и достойно да я олицетворява. Да не отвръща очи от Русия. Да запрати тридесетте „демократични” сребърника в лицето на някой, предлагащ му да продаде дружбата с нея. А в делника: да е човек от плът и кръв. Изтъкан от правоверност и съмнения, от страсти и лед. Но осезаем и достоверен, не кабинетна икона:

Какво сме ние, селските момчета,
без бури, без простор и ветрове?
Нима се раждат живи стихове,
когато спят мечтите на поета?

Навън, приятелю! Навън от тези
задушни дни. Пространствата зоват.
Навън, където хората творят
свободна и класическа поезия!

                   „Поете от студентските години”

Книгата е красиво оформена, онагледена със снимков материал. С мисли от Фьодор Тютчев и Вазов. Когото някои бутафорни корифеи считат вехт, неразбираем и скаран с демократичните принципи на жалната и днес мати Болгария. Защото споделил: „Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, мило. То в мрака бива нам светило, надежда в нашите злини!” Но злобата е за зрящи слепци, духом слаби и умствено немощни. А ние можем само да приветстваме новата книга на Матей Шопкин. Тя е зряло, доказано във времето новаторство - хвала! За появата й днес се иска гражданска доблест, патриотично мислене и увереност, че българският читател има потребност от нея. Да, има, а в бъдното ще има още повече. Нека има още повече и като чудесния „Възпев на Русия”. Хвала и на тебе, Матей. Наистина - Русия и днес е нашето светило…