Иван Кръстев

Страници от преживяното с Ангел Каралийчев

“А фотографираш ли и мене, ще се обезсмъртиш!”

Щом узнаха, че Каралийчев притежава кола, приятели и познати, освен пари, започнаха да искат от него и всевъзможни “автоуслуги”. На това той отговаряше: “Аз москвич имам, но шофьор нямам. Иванчо ми е приятел. Питайте него!” Аз, тогава Иванчо с буйна черна коса и лек на ходене, обикновено се съгласявах, защото ми беше интересно да закарам до някъде някоя известна за онова време особа…

Светослав Минков бе изключение от тези настоятелни пътници. И най-рядък гост на поскърцващото “руско желязно конче”, въпреки дружбата на двамата големи писатели.
През онова лято Господне (мисля, че беше лятото на 1961 г.) СБП бе наел за своите членове квартири в тетевенското село Рибарица. Заведох с колата Ангел и Вела Каралийчеви в “най-дългото село в цялата държава” и останахме да летуваме на хладина в тиха къщурка край бързата, та чак бяла от пяна местна речица.

На третата заран, натопил въдицата в близкия вир, Каралийчев ме запита: “Искаш ли да прескочиш до София и да доведеш Светослав Минков? Научих, че от утре неговата квартира тук се освобождава”. И ме погледна с големите си, пълни с доброта очи. Побързах да отговоря: “Ще ми бъде особено приятно!”, което си беше самата истина.

Пътуването със Светослав Минков имаше своето очарование. Можех да стоя с часове до него и да се любувам на остроумието му. Докато при други случаи, други мои спътници (като Фурнаджиев или Дора Габе, Дамян Калфов или Стоян Загорчинов,… дори Константин Паустовски) разказваха весели случки, станали някъде с някого и се смееха добродушно, Светослав Минков предпочиташе да се шегува със себе си - остро, до самоирония, просто жестоко да се насмива над себе си.

На идване към Рибарица някаква жена с кошница на рамо пресече шосето.
- Закъде бързаш? Защо не почака да мине автомобила? - подвикнах и свирнах с клаксона.
- Как ЗАКЪДЕ? - обади се моят спътник. - Бърза да съобщи, че оттук е минал Светослав Минков. Нека всички узнаят за това събитие!

Няколко възрастни селяни чоплеха нещо в една нива. Дочули бръмченето на автомобил, те изправиха глави и по стар български навик се подпряха на мотиките си. Загледаха “зеления бръмбар”, а някои дори сложиха длан над веждите си - като козирка, за да виждат по-добре.
- Тези само това чакат. Да мине някой и да престанат да работят! - възмути се сестрата на Светослав Минков, която пътуваше с нас.
- Как НЯКОЙ? - блеснаха зад дебелите стъкла очите на писателя. - Узнали са, че минава Светослав Минков и… как могат да пропуснат този случай? - продължаваше да се шегува със себе си той…

Необикновеността на моя спътник не се състоеше само в това. Изненада ме и нещо друго. Когато го закарах в Рибарица и спряхме пред спретнатата едноетажна къщица с бръшлян по стените и голямо волско петало на вратата, той, преди да внесе куфара, го отвори и извади фотоапарат в кожен калъф. Надяна го на врата ми и рече:
- Заповядай! За тебе е!
- Как може! - дръпнах се изненадан и объркан. Смънках: - За мен бе удоволствие да Ви возя!
- А за мен ще бъде още по-голямо удоволствие, ако вземеш този апарат и се научиш да правиш снимки. Ще ти потрябва - личности минават край тебе! А фотографираш ли и мене, ще се обезсмъртиш - вече не само като шофьор, но и като фотограф на…
- Ленин! - изпревари го сестра му, явно неодобрявайки хвалебствената му самоирония.
- На Светослав Минков! - изпъчи гърди той, искайки да изтъкне превъзходството си пред всички имена на земята и избухна в непринуден смях, при което зелените петна на бръшляна заиграха по очилата му.

Нямаше накъде! Апаратът бе от по-старите модели, но се оказа, че снима добре и ми свърши полезна работа.

Благодарение на него успях да запазя “за поколенията” не само “безсмъртния образ на неговия пръв притежател”, но и образите на Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Дора Габе, Фани Попова-Мутафова, Иван Мешеков… Последният бе през същото това лято в Рибарица. Ходеше с къса винтяга, закопчана и в най-горещите часове до горе, с торбица, преметната по овчарски през дясното му рамо, и обезателния бастун, инкрустиран с шарки от нажежено желязо. Когато ни срещнеше край реката или в селската гостилничка, ни поздравяваше учтиво и се спираше на кратка разговорка. Но все ми се струваше, че се притеснява, че има нещо неизяснено между него и Каралийчев.

- Защо? - запитах Светослав Минков.
- Острозъб е. Писал е против Ангела. А и като член на някакво жури за раздаване на литературни награди е предпочел да гласува за друг кандидат.

Това не пречеше на незлобивия приказник да разговаря приятелски с “острозъбия”, но иначе приветлив и културен критик. Даже веднъж го преведе по едно отсечено дърво, метнато като мостче над буйната речица. Всъщност Ангел Каралийчев едва ли не го пренесе, прегърнал го като бебе…

“Куршум не го лови”

Като член на жури за раздаване на награди Иван Мешеков бил гласувал за друг кандидат! Где да беше само Мешеков… Въпреки това пренебрежително отношение, изкуствено подклаждано от злобни врагове и бездарни съперници, Ангел Каралийчев оцеля като писател. За него казваха: ” Куршум не го лови!”. И в пряк, и в преносен смисъл. Дори… собственият му куршум!

Тръгнал под септемврийското знаме на 1923 година, след провала на въстанието той изпада в дълбока покруса, в “душевен колапс”. И вдига ръка да се убие. Но смъртоносното олово минава на сантиметри от сърцето и засяда под кожата на гърба му. Там то може да се напипа. С него го заровихме.

Ето какво съм записал в дневника си, след разговора с Каралийчев за тази “куршумена” случка:

“- Бях отчаян. Стрелях се. Куршумът и до днес е на гърба ми. На няколко пъти лекарите искаха да го извадят.
- Защо не се съгласихте?
- Не ми пречи. Той се е самоизолирал под кожата и си живее отделно от мене. Освен това, аз съм му благодарен, че ме остави жив, че ми пощади сърцето… Както казах: бях много отчаян, обезверен. Това, в което вярвах, се разпадаше пред очите ми. Бедността, недоимъкът на пари ме измъчваха. (От него време ми е псевдонимът Множко Гладнев)… Не можех да понасям повече. Реших да свърша… След изстрела ме закараха в болница “Червен кръст” (сега “Пирогов”) и се заловиха да ме лекуват.

Всичко беше като в полусън. Чувах различни гласове. Отварях очи - никой! Една заран чух истински глас - висок, развълнуван, женски глас: “Тук лежи годеникът ми. Пуснете ме да вляза!” Отворих очи: моята бъдеща съпруга Вела. Щом разбрала, че съм в болницата, веднага дотърчала с файтон (тогава файтонът бе най-бързото превозно средство) и започва да се разпорежда: „Той се е стрелял зарад мене. Ние сме сгодени. Ще го взема да го лекувам в къщи…Ще го взема!”

Нямах сили да се обадя. Закараха ме с файтона в голям богаташки дом, в какъвто не бях влизал дотогава. И там, под грижите на най-известни лекари, които идваха почти всеки час, аз се посъвзех. Из града беше тръгнал слух, че съм искал да се самоубия зарад Вела. А ние се бяхме виждали само няколко пъти.

Учила театрално изкуство в Берлин, тя имаше вече роли в Народния театър. Участваше и в рецитали. Знаеше наизуст моите разкази “Росенския камен мост” и “Струна” и ме канеше да ги чуя. Между нас - повече нищо друго!… Но слухът продължаваше да шества, да се катери по културните етажи на София.

Разказваха дори, че ми е направила магия. И аз - ща не ща - трябваше да се задомя. Така с куршума, който остана на гърба ми, при мене остана и Вела. Заведох я в студентската си квартира. Мислех, че всичко това е временен каприз, че галеницата на видната столична фамилия Ушеви скоро ще си вземе модната чуждестранна шапка и вносните ръкавици и ще си отиде. Или пък, може би, аз щях да се вдигна и да запраша нанякъде.

Никола Фурнаджиев, с когото се бяхме сприятелили вече, ме посъветва: “Къде ще мърдаш, братко? От влюбена жена бягане няма! И аз се примирих…”

Но… да затворя Дневника си и да се върнем при подаръка на Светослав Минков.

- Той не обича да дължи никому нищо - каза ми Ангел Каралийчев, когато му показах фотоапарата. Цени и най-малкия жест, и най-дребната услуга. Не би могъл да живее нито миг с мисълта, че е длъжник на някого…

Той не остана длъжник и на българската литература. На нея се издължи с целия си оригинален и неповторим талант.