Георги Домусчиев

стихове в проза

ВСЕКИ ДЕН

Всеки ден по улицата аз чувам неговия провлечен и плачлив глас. От порта на порта той все едно и също повтаря: “Дай, за Бога, нещичко.”Да, всеки ден…И докато слушам тоя глас, светът изглежда за мене толкова стар. Ето, мисля си аз, тъй е било открай време - с милостиня сме успокоявали съвестта.
Всеки ден същият глас се забива като нож в сърцето ми. “Дайте, за Бога, нещичко”, повтаря той плачливо и провлечено. Виждам след това как всякой дава трохите от своята трапеза… И докато гледам това грубо лицемерие, светът ми се вижда толкова гнил. Ето, думам си, тъй е било от самото начало - с милостиня сме крепили световния морал.
Да, всеки ден… Все такива мисли ми идват на ум, докато той проси из нашата улица. И след това обзема ме такова печално равнодушие!

КЪМ ЗДРАВЕЦА

Кой е украсил стаята мис тебе, Здравко-Горко? Твоите свежи и зелени листа напомнят за близка пролет, когато всичко ще се събуди за нов живот. Но защо, Здравко-Горко, в твоя нежен дъх има нещо скръбно и мистично?… Да, идва ми на ум за едно далеко минало, когато на Великия петък бивах в храма. Там като че само твоят дъх се носеше между онзи на другите цветя и царуваше такава скръбна тишина. Сега си спомням как по цели минути стоях като унесен пред измъчения образ на Богочовека. И никъде, може би, скръбта и страданието не са имали такъв дълбок смисъл. Аз чувствах, че някаква голяма неправда е извършена и дори негодуваше моята детинска душа. Но нито на ум не ми идваше тогава, че скръбта и страданието са символи на самия живот.
Толкова години на изпитание и поука са минали оттогава! Все пак, Здравко-Горко, ти събуди в душата ми мили спомени. И нека бъде благословена ръката, която е украсила стаята ми с тебе… Защото ти ми науми за времето, когато скръбта и страданието бяха чужди за мене.

МАЛКИЯТ МЪЧЕНИК

Всички в града си спомнят за малкия мъченик… Защото на всички беше омръзнало неговото болезнено хленчене. Лицето на малкия мъченик беше съвсем безкръвно и тъй жалко източено. На тънки крака, прилични на кокили, се крепеше неговото мършаво тяло. Целият той, със своята рошава и пълна с насекоми коса, имаше такъв окаян вид. Не смееше човек да срещне неговия пълен с укор поглед.
Как да не си спомнят всички в града за малкия мъченик… Ами, че това беше неотдавна, когато воюваха за нищо и никакво народите. Всякой поне веднъж трябва да му е давал хлебец. Зер, той отдавна нямаше майка, а баща му беше в плен. Всякой поне веднъж трябва да е казвал за него: „Ето го, пак хленчи”. Защото за всинца той като че беше сам виновник за своята самотност.
И един ден малкият мъченик престана да хленчи из улиците на града… намериха вдървено неговото малко и измъчено тяло. Устата си той беше отворил, като че е искал да каже нещо на света. И всички спокойно посрещнаха новината за неговата смърт. Че кой не беше свикнал с жертвите на безумната война?… Само полицията се сети да прибере трупа на малкия мъченик.

МЪЛЧАНИЕТО

Винаги и навред, като жесток тъмничар, бди над моите часове то - мълчанието. Сякаш с него е почнал и ще свърши моят орисан и мъчен живот. Никога не съм се опитвал да бъда вън от неговия мощен гнет. Понякога той тъй ми досажда - иска ми се да бягам от него по страни незнайни. То ми наумява за абсолютния и зловещ покой на гроба.
Но често пъти тъй ми е необходимо и близко на сърцето - мълчанието. Чрез него аз по-скоро съм приспивал мъката в гърдите. Страданията аз по-леко изживявам под неговите мощни криле. Понякога то ме издига до съзерцанието на нещо чуждо за човешката суета. Дори на сълзите то придава често по-дълбок смисъл.
Има нещо велико в мълчанието - велико като вечното и необятното. Не чрез него ли разбираме колко велико има и у човека?