Димитрина Бояджиева

Когато четем поезията на Добромир Тонев ни се струва, че той е на повече години отколкото е вдействителност, че сърцето на поета преждевременно е остаряло. Чувства се неговото песимистично настроение, умората на духа. Струва ни се, че такава лирика може да напише само поет, който вече е живял на тази и на другите земи. В този си живот поетът се оказва на кръстопът между един вулгарен свят и света на възвишеното. Стиховете му будят печал у читателя, чувство на потънали спомени, секнала радост, тревожност. Силата и обаянието на неговата поезия се крие тъкмо в тази тревожност. Подтиснат от действителността, авторът ни подсказва за съществуването на някакъв блян, за някаква мечта. Долавяме самота, усеща се хладина, преждевременно увяхване на чувствата. Мрачни предчувствия и смътна тревога за бъдещето. Умора на духа. Той влиза в спор с традиционните описания, размества координатите на представите ни за нравственост. Напомня ни за забравени човешки отношения и признаците на отчуждението. В преобладаващата сивота, той открива любопитни и изразителни поетически образи от всекидневната картина на живота. Пита се: нима обикновената човешка ласка, чистосърдечната прегръдка е станала невъзможна!Защо това ни изенадва повече, отколкото злото! Поетът обича доброто, но погледът му съвсем не е заслепен от него. Той вижда и другата страна - нравственото падение, човешките низости.

След тебе злото диша като хрътка,
доброто е обществено понятие.
Разтвориш ли ръцете за прегръдка -
ти вече си удобен за разпятие.
                                               /„Теза”/

С благородното си сърце поетът реагира на подобни постъпки, улавяйки ги като чувствителна мембрана. Пита се: „Къде потъна думата „обичам”? Съветва ни: „Не си залоствайте с доброта вратата, оглеждайте се…”. В неговото творчество няма страст, нито буйна радост. Той е „кочияш и кон на своята фантазия”.

И славеи, и гарвани на рамото ми пяха
Тогава бях в хармония със цялото.

—
И откъде дойде проклето раздвоение?
                                         /”Не осъзнавах радостта”/

Неговите преживявания и размисли върху живота и смъртта го довеждат до раздвояване, но за разлика от символистите, не изпада в унес, а търси „пристан за светлина”.

Бе весел цирк животът! Беше тръпка!
Крещях и пях под пъстрата палатка.
___

За пролетта пред всички настоявах -
шивачка е! - и като мама ласкаво
от есенните дрипи прекроява
костюм от кадифе за всяка праскова…
                                         /”Синьо равновесие”/

Спомените, духовните блянове, са като картини на някой наивист - от всичките цветове по много: червено с оранжеви петънца, жълто с теменужени краища, синьо - цялото обсипано в злато. Но с времето боите избледняват, сякаш там се е настанил някакъв вирус, като по гениална картина в някой музей и бавно разяжда боите. Разядено е вътрешното духовно ядро и светът на поета става все по-усложнен, с все по-големи колебания.

Веднъж ли сме умирали от жажда
докато сме се давели на плитко!
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
                       /”Веднъж ли сме умирали от жажда”/

Една от най-съществените и определяща особеност в творчеството на Добромир Тонев е разочарованието му от земното, от това, което го приковава към преходната действителност. „Утопията се е превърнала в „ад” и неспокойната му творческа мисъл търси спасение в прераждането.

Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела преплетени
върни ме, Господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.
Живота искам да усещам, потните му хълбоци…
Не ме оставяй дълго под земята.

Защо му е да живее на тази земя, щом като този, който е „предопределен да свети” върви „не по слънчев лъч - по гол проводник”, щом „този странен свят върви наникъде”.
…растеше в свойта сладка тиня корена
на глупостта, жестокостта и скуката
и откъде да дойде вярата, когато
в света, където произвеждат серийно,
където чувстват и убиват масово,
където любовта за да не куца,
е повечето дни четирикрака,
където самотата се лекува
дотолкова, доколкото и рана.
                               /”Арго на светлината”/

Поетът иска да реализира своята „огромна енергия” с „непоносимо напрежение”, но няма къде. Уморен, напълно обезверен, той търси друг свят.

И потопен в мастилото на здрача,
след толкоз рани и стихокървене,
е искал сам да провери бръснача
дали все още има кръв във вените.
                                            /пак там/

Поезията на Добромир Тонев е пропита от смътно безпокойство за неговите преживявания и размисли върху живота и смъртта - „какъв абсурден впряг, безмилостно от времето пришпорен!”. Това не са меланхолични съзерцания, а загрубяла романтика. И ако в поезията му срещнем сантиментални пейзажи, то е мигновено, безвъзвратно отминало.

Сетивата ми, болни от въздуха,
ежедневни до слепота,
като шпаги отвътре звъннаха
и излязоха от плътта.
                  /”Сякаш някой нашепваше притча”/

Сантименталността е от времето, когато си е задавал въпроси:

Дървото ли отсреща прави вятъра,
или панталона на матроса?
Кой пали на светулките фенерите,
кой подковава кончетата водни…
                              /”Синьо равновесие”/

Поетът вече не се любува, не изпада в съзерцание на природни гледки, с което да ни подскаже, че той може да намери изход от този живот. Всичко е обърнато навътре в него, откриваме една очевидна опозиция между идеала му за красота и обективната действителност. В стиховете си той често се връща към смъртта. Това им предава есенно настроение с обагрени листа и тежък аромат, „с последното листо - сърцето на дърво , очаква скалпел някъде от север”. Щом не е в състояние да преобрази действителността, авторът живее в свой собствен свят. От смътни предчувствия и смътна тревога. Става дума за смъртта.

И по-добре погребан под останките
на сините въздушни настроения,
отколкото зазидан в едностайния
живот на страхове и подозрения.

В творчеството си Добромир Тонев изразява двете противоположни гледища - смисъла на мечтите и смисъла на живота. Разбрал за безсмислиците на своите духовни полети, иска да се пресели в друг свят. В „Предопределен да свети” възгледите му са на един печален самотник, който се „завръща нощем, където да си бъде Бог и изповядващ” - всъщност животът е една измамна илюзия. Неговият дух започва да го мъчи и той си задава съдбовни въпроси. Въпросите, които преследват поета не са абстрактни, а съвсем конкретни. Самият читател вече си ги е задавал не веднъж. В стиховете на Добромир Тонев се усеща една пречупена нежност. Неговата душа страда от безкрайна мъка по непостижимото, затова „браздите на плача са ялови”, „фантазията хищна”, ангелите са „студени и кристални”, „костите на вятъра пукат”, „жегата е проснала бялата си крава върху мръсната слама на въздуха”, „сезонът стига своя жълт предел”, „есента е бронзовият паметник на лятото” и „листата почват танца на умората”, а „зимата поставя в тяхна чест на грамофона си игличка борова”. Макар и печален мечтател, Добромир Тонев е във времето и това особено се чувства в тоналността на неговата тревожна лирика - мечтата на съвременника и благородната му нравствена „утопия”, превърнала се в „ад”. Неговата лирика не е интуитивно блуждаене, неясни хаотични усещания, а щедро въображение и нежност, която кара читателят да се замисля. „Защо ли всяка нежност е предателство към някого? Най-вече към представата”, за това, от което всички ние зависим, но и зависи от нас самите. Авторът търси зависимостта от човешките мечти и земната гравитация в планитарен мащаб. Поетът е проверил върху себе си всички истини и почувствал тяхното въздействие той протестира „с цялата наивност на своята представа”. Тази трескавост, това безпокойство, това непоносимо напрежение напират като пълноводни води, обуздани в сталактити и сталагмити, като „студени и кристални ангели”, отразяващи проникващата светлина в пещерата. И, когато „костите на вятъра запукват”, кристалично зазвъняват. „Ще ухая с липите в безкрая, ще се качвам, ще слизам с дъжда…”
Стиховете на Добромир Тонев са като бисери в днешния бездуховен свят. И макар в Библията да е казано: “Не хвърляй бисерите на свинете!”, се чува щедро разпиления звън на неговите стихове.