НЯКЪДЕ
НЯКЪДЕ
Брегове проклети за въжета,
за глави, набучени на кол…
И заварих в кръчмата поета –
пиеше на масата си гол.
Ще оспори думите ми всеки.
Пиеше поетът на провал.
Къщи, дрехи, мебели – навеки
хвърляше в житейската ни кал.
Вземаха си кой какво му трябва.
А поетът мълчалив, пиян
даде и парите си, и хляба
на тълпата, без да чувства свян.
Гаснеше… и чакаше момента
камъни натам да полетят
и нощта да сложи черна лента
на разгулния, безумен свят
някъде в Бургас… С неземна ярост
падаха последните платна.
И единствен вик на плачещ гларус,
вместо вик на плачеща жена…
СТАРЕЦЪТ
Ето идва среднощ и часовник
с лепкав чук по челото ме бие:
да стоя до стените виновно,
да мълча в тази празна кутия.
Всеки удар е мълния ярка.
Светне мигом и виждам – отгоре
идват стъпките: “Дишай по мярка,
ще издишаш живота си скоро”…
А пък тия си спят и сънуват
сякаш всеки смъртта е надлъгал.
Кашлят. Дишат. Съня си раздуват.
Аз съм с чехъл – от ъгъл до ъгъл.
Боже Господи, само ли огън
съм заслужил, и само обида?
Да се съмне веднъж, че не мога
на пазар през нощта да отида.
ТРЕВА
Въже от дим се вие над Боженци,
небето дърпа, пада ниско то.
И в светналите под чешмите менци
се дави бавно есенно листо.
Спотайва се в гредите дървоядът,
но точи зъб – живота да руши.
Стариците до огъня присядат
със тънки като косъм бял души.
Едничък полъх нишката ще скъса.
Ще плъзне в огъня море от прах.
И ще откриваш в паметта си къса
как си забравил изведнъж за тях.
Стариците се бориха с тревата…
Не скита звън от острите коси.
По-тихо е заглъхващото лято
и ти си тих, а може би… не си.
А може би душата ти, поете,
гори от смисъл мъдър и голям –
да се пребориш сам със стиховете,
да се пребориш със тревата сам.
/1973/
ЧАШАТА
Соната в сол минор
Завърнеш ли се утре и те срещна,
с цигулката ще свиря безутешно.
От пръстите ми мъртви и корави
ти песен и стенание направи.
Изхарчих къща. Виното без тебе…
На друга подарих и твоя гребен.
На огъня го хвърлих – да ме топли
палтото ти, но топлят ли ме вопли.
Когато луди с мед и хляб дойдоха
за глътка обич, срещнаха пройдоха.
За малко щях живота да уплаша,
разбил чело в огромната му чаша.
“Свири – ми викат – няма да ти пречим.
Но тя не чува, тя е сляпа вече.
За нея не предеш, тесто не месиш,
на струна “сол” дори да се обесиш”…
Да, тия дето помним само с лошо,
пред прага ми оставили галоши,
пируват с мен, притискат в мене рамо
и мрат от радост, радост, че те няма.
