ВИДЕНИЕТО НА ЛЮБОВТА
В малкия осветен в бледозелена светлина салон, потънал в гънките на вечерна тайнственост, младият композитор, с къдрави светли коси и блед профил, свиреше на пианото пред гостите своята последна творба - “Видението на любовта”. През отворения прозорец струяха синкавите вълни на скръбната есенна вечер и бурните възторжени тонове на пианото звучаха в странен контраст пред сподавеното стенание на капещите листа.
Тоновете на вълшебната творба се разбиваха като звъна на скъпоценна огърлица - сякаш под възпламналите пръсти на артиста се гонеха най-дивните и чисти пориви на една възмогната душа, които се издигаха във вълшебна песен, сливаха се в непостижна хармония, разбиваха се и се обръщаха в едвам доловимо стенание. Финалните акорди, тържествени и тихи, разпръснаха из стаята сякаш още повече светлина и нега.
Всред адмирациите на всички композиторът стана. Пръстите му леко трепереха, а погледът на големите му тъмносини очи гореше от огън и вдъхновение.
- Това е най-хубавата и възвишена алба на любовта! - каза една млада дама, чиято душа още трептеше, пленена от могъществото и божествения чар на мелодията.
- Кажете, под закрилата на коя муза написахте тая великолепна симфония? - запита друга.
Облегнат на канапето до пианото, милващ с пръсти клавишите, композиторът се стресна и каза:
- Вие искате да узнаете под вдъхновението на коя муза аз създадох перлата на своето творчество?…Е, добре, аз ще ви разкажа.С мене се случи нещо невероятно, мистериозно, в същността на което и аз сам не мога да проникна.
Всички гости го изгледаха с учудване. Любопитството нарасна.
Композиторът тихо започна. Гласът му зазвуча скръбно и глухо:
- Тъжен до смърт, с изтерзано от болка сърце, седях една вечер в полутъмната стая. Току що се бях върнал от погребението на жената, която боготворях, любовта на която даваше на душата ми божествен елексир за творчество и вяра…
Вън бушуваше тъмна есенна буря и клоните на сливите, като разлудувани духове биеха тревожно и страшно по тъмното и влажно прозорче.И тая буря струеше като гореща лава от скръб в душата ми, в която и последната мечта и смисъл на живота бяха потъпкани и опожарени.
Седях до пианото и нервно удрях клавишите, за да заглуша адския вой на бурята. Изведнъж, под пръстите ми, в противовес на страшната буря вън и в душата ми, трепнаха като сребърни трели, отронени от приказна камбана, кадифените милващи тонове на нашето любовно ноктюрно. И светлият спомен по нея възкръсна от стихийната скръб в сърцето ми.
Тя идваше всяка привечер в малката самотна стая, уморена и бледа седеше до прозореца, сключила молитвено малките си бели прозрачни ръце. И когато нежно замечтаните звуци на тихото ноктюрно, като шумът от падащите синкави цветове на вечерта, заструяха в тишината на стаята, тя се усмихваше, мълчалива доближаваше до пианото и целуваше с бледите си горещи устни пръстите ми.
И тази вечер сякаш прозвуча из тайнствените гънки на стаята нейният тих молещ глас:
- Изсвири ми моето любимо ноктюрно…
И почувствах как влажни и горящи устни отрониха целувка над пръстите ми…
Нова вълна от скръб погълна душата ми. Сразен, затворих пианото и седнах ридаещ до нейния любим прозорец. Дълго престоях вцепенен от скръб и безнадеждност.
Когато се опомних, вън бурята беше поутихнала. Листата на сливите, като изпокъсан венец от лаври, болно капеха, забрулени от тъмната буря върху пиедестала на мокрия прозорец…
Изведнъж леки стъпки отекнаха в стаята. Свещта беше угаснала. Дигнах уплашено глава. Сред стаята стоеше жена в дълго бяло наметало, хубава и призрачна. Ръката й бавно отвори пианото и малкото и приказно леко тяло се отпусна на столчето.
Над дългите, почти безконечни минути на мълчание и ужас, се издигнаха звуците на нечута божествена мелодия. Фонтан от светлина искреше под пръстите на видението, а звуците раздипляха омаята и тайната на нечуто откровение. Тих освежителен лъх на успокоение и вяра погали болната ми душа. Аз заплаках. Нещо леко докосна косата ми. Дигнах глава. Прекрасното привидение стоеше до мен.
- Аз съм любовта! - каза тихо то, като разгръщаше копринените гънки на прозрачното си наметало и под него блесна необикновено хубаво и светло лицето на моята мъртва любима.
- Бъди благословен и възкреси в най-дивната песен на душата си могъществото и чара на любовта, която изгуби, но ще намериш отново…Седни до пианото и повтори мелодията, която чу - тя ще те прероди и ще те направи велик!…
Протегнах умоляващ ръце към него, но привидението изчезна. Сън или халюцинация беше това, аз и до днес не зная.
Когато се опомних, първият цвят на утрото беше разцъфнал върху стъклата и лек златен багър пълзеше по клавишите на пианото. Седнах до него и под вдъхновението на някаква вълшебна сила повторих безпогрешно мелодията, която чух. И аз я назовах “Видението на любовта”, защото наистина тя ме озари и я почувствах безсмъртна и могъща…
Композиторът млъкна и отпусна глава. Мъртва тишина обгърна малкия салон. И над нея неволно пръстите му разнесоха повторно първите мълвящи тонове на великата творба…
