СЛЪНЦЕ НА ЗАЛЕЗ
Направо върху тревясалия калдъръм на двора, пред голямата къща, беше седнал Расадаря. Изпружил обвитите с износени изрезки от шлиферен плат и обути в гумени цървули крака, той беше разположил между тях богатството си, завързано в разноцветни платнени торбички.
Беше изморен.
Когато преди час закачи стръмното на Присоя, се опита да си спомни колко години върти по тия пътеки. Не можа да ги сметне, та се задоволи с това да изрече на глас: „Много са!”. И на гърба му вече са много - усещат се. На младини „лапваше” Присоя като нафорка - на един дъх. С всяка измината година тази напечена някога орница му се виждаше все по-дълга и стръмна, а днес я взе на триж. Първо седна на останалия единствен вече прогнил плет, а после се отби под Каменя да поседне и здравец да откъсне. Там е сянка. Пещериста скала като животинска паст пази влага и кути здравец.
Когато прехвърли харманите и заслиза към махалата, румен загар беше избил по лицето му, гърбът му влажнееше. Беше омалял. И стръкчето здравец, което беше боднал на лявото ухо, беше омаляло - листата му бяха провиснали.
- Ти пак дойде, а? Не ни заборяваш. В годината веднъж ще е, но ще минеш.
Гласът се чу от западния ъгъл на продълговатата стара къща, от който нататък започваха прегорели до жълто от слънце, суша и слани отдавна окосени ливади. Беше баба Нада. С жилава сливова тояжка си помагаше на отеклите крака, но пак се движеше - бавно и трудно. Забрадката и? се беше смъкнала назад и беше оголила бялата и? като прашасал сняг коса, но тя не можеше да я оправи, щото под мишницата на лявата ръка беше натъпкала начупени сухи сливови съчки.
- Дойдох. Нали знайш, че моят залък от орехова черупка излиза. А вие как сте? Кой жив, кой здрав? Има ли по тая махала люде градини да садят, семе за разсад да търсят?
- Уж още има, ама са амен-амен все като мен… Моят старец се помина пролетта. Там - старицата посочи с ръка към един от прозорците - още шават етървата и деверът. А тука - ръката посочи зад гърба - от две години доходат понякогаш някои от по-младите. Старците си отидоха по реда.
- Умряха и двамината? - изненадано извърна глава Расадаря. - Те нали бяха по града с децата.
- Бяха. Там умряха, тука си ги гробиха… Моят старец и той… Ама чекай да викна, та, кой има да взема нещо, да знае, че си дошъл.
Баба Нада тръсна съчките пред портата си, отиде с охкане до сокака откъм махалата и високо се провикна:
- Венето-о-о! Разсадя е дошъл, мари, който ще купува, да дохода!
Отсреща, откъм гробищата, някой нещо отвърна, ама какво - не се разбра.След малко около търговеца на семена беше панаир. Може да имаше десетина-дванайсет души, заедно с още нетръгналите към града. Расадаря вдигаше очи към поредния мющерия и след като чуеше поръчката, бавно ровваше в някое от пакулчетата с излъскана като градско паве и почерняла от времето половин орехова черупка. За да бъде справедливо към всички, важно прокарваше палец през ръба на черупката да подравни и подаваше:
- Сеемсе стотинки! И го не връзвай в тоя найлон, ще ти се спари и пролетка мене ще кълнеш. В парцалче го вържи - да диша. Сва е рано зеле, алабаш, кучень дет му викаме. Нийде го няма, само у мене ша го найдеш!
- Откъде я взе пък тая мерецка черупка! Няма и напръстник - се обади една от жените.
- А-а-а, пардон, госпожа! И занаята, и мярката съм наследил от баща си. А тва значи, че при Расадаря има твърди цени, няма хънта-мънта. Тая черупчица си не знае годините. Аз не съм я сменял никога… Баща ми с нея ни е изхранил. Ама той имаше на кого да я остави. Аз.. . сам трън след нива - ни жена, ни деца…
Накупиха жените семена за пролетта - цвекло, зеле, бърдоква, моркови и се разотидоха. И докато Расадаря овръзваше конците на разноцветните си пакулчета, слънцето се вряза в хребета на Папратока.
- Невясто! - извика Расадаря, полуобърнат към портата, пред която седеше.
Отвътре се обади женски глас: „Кажи!”
Расадаря не каза, стана, нарами торбата си и влезе във вътрешния двор. Без да чука, отвори вратата, подаде главата си навътре, подпрял с рамо рамката, а оцървулените му крака останаха отвън прага.
- Да не сбъркахме нещо сметките, а? - попита жената, като спря да реже презполовената вече тиква. Трябва да беше дъщеря или снаха на онези, неговите старци.
- Не, не! Исках само да погледна. Докато старите людкове беха живи, тая стаичка беше моят хан. Петнайсет ли, двайсет ли години - ще сбъркам, но по-малко не са. Болни, здрави, никога не са ме пуснали да подмина, без да пренощувам.
Очите му шареха по стаята: от шкафа край вратата и отдавна млъкналата кутия на радиоапарат върху него, през „своя” креват, прозореца с мушкатите (сега само стари саксии с пръст), продълговатата масичка с тънки крака и овехтяла мушама, късия миндер с шперплатово табло откъм главата… Всичко си беше тъй, както го помнеше. Едничкото различно нещо беше снимката в ъгъла. От четвъртитата рамка на старо огледало с поставка и летвичка за кърпата го гледаха онези, които му бяха давали подслон и които вече ги нямаше.
- Ъхъ… - неопределено се обади жената и с нотка на оправдание додаде - Ние рядко идваме, ама като дойдем - пълна къща. Деца, внуци…
Расадаря като да не я чу. Остави вратата отворена, бавно приближи към ъгъла със снимката и застана пред нея. Постоя така - неподвижно, после внимателно прекара длан по прашасалото стъкло на снимката, сякаш я милваше, посегна към ухото си и с два пръста положи полечка завехналия стрък здравец на поставката. Нещо прошепна - устните му се мърдаха, след това наведе едва забележимо глава, обърна се и тръгна към вратата. Когато вече се готвеше да я затвори след себе си, рече, без да гледа към жената:
- А това, дето го взе, да го не държиш в найлон. Ще се спари, сетне ще мислиш, че съм ти взел стотинките за нищо.
Тръгна си, без да се сбогува.
Когато вече излизаше от махалата, небесното светило беше пропаднало нейде дълбоко зад Папратока и само едно сияние като изплискана светлина показваше къде е паднало слънцето. По отсрещните ридове сенките надигаха все по-високо гръб към върховете.
„Онази булка, да речеш, искаше да ми каже, че място в къщата за мизифирин (1) няма. Когато има покрив, под него винаги има място за още един човек. Ама освен под покрива, такова място трябва да има и в душата на стопанина!”
Тъй си мислеше Расадаря, пресичайки ливадите към Бърдо, и си правеше сметка, че сега ще трябва да слезе чак до Узуната да преспи на следващия си конак и утре да се връща, за да обиколи другите три махали.
Да, ама работата се извъртя инак.
В Бърдо първата къща беше на Радю. Тя беше отдалечена от другите къщи като заделен от стадото брав.
Още от Бунара Расадаря видя кацналия като прилеп на портата избледняла от слънцето черен креп. Три годин трябва да разминават вече, откакто се беше споминал Радю. На двора, близо до каменното стълбище, пушеше огън. Гина, жената на Радю, беше седнала на трикрако столче и стъкваше главните под голяма харкома (2), покрита с обърната наопаки стара дървена софра. Жената беше с гръб към пътя и Расадаря реше да мине мълком, без да се обажда. Жената, изглежда, го беше видяла още отдалече, та се обърна, тъкмо когато човекът отминаваше.
- Оти подминаваш нашата къща, Щильоне?
- Добър ти вечер… - смутено поздрави пътникът и виновно спря. - Мислех си, че не ще да ти е до разсад. Мъка си имаш…
- Имам, та кой ли няма… Влез, влез! Искам да ти дам нещо, да споменеш мъжа ми.
Расадаря натисна с коляно вратичката от летви и гумената гъжва я захлопна след него.
- Сядай! - посочи жената дъсчената пейка до стената, стана и влезе в къщата. След малко се върна с нови дълги домашни чорапи в ръце и като седна на мястото си, сложи чорапите в скут.
- Аз… такова… трябва да бързам, Гино…
- Пак си бързай! Ще ти сложа да вечеряш, тогава си върви, където си тръгнал.
- До Узуната викам да сляза. По-рано горе в махалата нощувах, ама сега… онази къща…
- Махни тия парцали от краката си и обуй чорапите, да споменаваш с добро Радя. Не ги беше обувал още.
Расадаря събу цървулите и заразмотава парцалите. Преди да открие босия крак, ръцете му смутено спряха. Жената се досети, отиде та донесе леген с топла вода и кърпа, остави ги пред пътника и пак тръгна да влиза. От вратата се повърна назад и рече:
- Като се оправиш, влез вътре да вечеряш.
- Да не патиш нещо заради мене? Одумки и клепове да ти не пуснат хората, а Гино?
- На моите години няма за какво да ме одумват.
В стаята беше топло и уютно. На масата вдигаше пара паница жупкар (3), до нея - дебела филия хляб, чиния с пиперки.
- Сядай и яж! Помен се прави и с един човек.
Расадаря седна край масата.
- Ти сега… сама, а?
- Сама. По Никулден ще станат четири години. Децата се пръснаха. Най-голямата се ожени накрай света, в Силистра. В писмо ми пише, че в пералното корито да седне, за половин час е в Румъния. Синът стана военен. Пък и жена си намери… Сега и в службата, и в къщи все друг го командва. Малката отиде да учи в София - за мен не й остава време… Докато си бяхме с моя човек, биваше. Пък сега… Керемида да се строши, няма кой да я смени, плет да падне - кой да го изправи? Никакво! Зиме, като затрупа сняг, не мога и до комшиите да ида. Като в меча дупка съм. Никакво, никакво!
- Свят, Гино, всичко има. Ти барем знаеш, че има твои деца по
света, а аз… ни жена, ни деца. Завирам се в една схлупена колиба, на овча сая прилича.
- Щильоне, Щильоне! И ти цял живот хляба си с орехова черупка мериш. И залъкът ти сигурно никога не ще да е бил по-голям от нея. Оти се не прибереш при некой сама душа, да има с кого приказка да размениш, да има кой да те изпере и изкърпи?
- То не било до пладнина, та след пладнина! Кой ще си хване белята с такъв като мене?
- Че какво ти е? Да не си болен или недъгав? Все ще се намери човек и за тебе! Пък за годините какво… Слънцето и в изгрев, и в залез все си е слънце… Ти сега хапни за бог да прости Радя, пък аз ще ида до гробищата.
Когато жената се върна, Расадаря беше станал и беше нарамил торбата.
- Сполай ти за всичко, Гино! Бог да прости Радя, хубав човек беше!
- Че ти къде по никое време?! Не видиш ли - смрачава.
- Нали ти рекох, до Узуната викам да сляза. Да преспя там, пък утре да се върна да обиколя махалите насам. Имам още много неща за продан. Нали сама каза - моят залък… И немой ме запира! Ще взема да остана за все, та ще се чудиш какво да ме правиш! - опита се да пошегува Расадаря и сякаш да заличи неприятното впечатление от грубата си шега, изтървана ей тъй - без да ще, забърза към вратата.
- Та белким ще сбъркащ!… Почакай! Би ще грехота да те пусна да будиш камъните по сокаците, пък да имам къща като хан… Ще запаля печката в долния кат - там ще спиш, пък утре прави, каквото си решил.
Цяла нощ Расадаря насуква чергите на бурма, пули се в тавана, вслушва се как горе до късно жената нещо шета. Бре, че то било хубавко да усещаш, че наблизо около тебе има и друга жива душа!
На сутринта, още по мрезгавина, се измъкна тихо и тръгна по пътя си.
А вечерта…
Вечерта Щильон застана пред Ганината порта.
Жената беше на двора. Скръстила ръце под престилката си, тя дълго гледа дошлия. А той се чудеше къде да дене ръцете си и току пристъпяше от крак на крак.
- Влизай, защо стоиш?
- Гино - влезе през портичката Расадаря. - Аз… такова… да взема да остана, а?
Жената присегна, та взе торбата му.
След малко откъм дръвника чевръсто и весело закяхка (4) брадва. Стопанката излезе с калайдисана харкома и тръгна към обора да дои кравата. Когато мина край мъжа, спря за малко, погледа купчината нацепени дърва и посочи към сачака.
- Там в дъното, под тенекията, има боринка. Цепни за разпалка.
Расадаря спря да сече, подпря две ръце на дръжката на брадвата, загледа се в сбръчканото и потъмняло лице на жената, от което все още живо гледаха две черни като маслини очи, усмихна се срамежливо и приглушено рече:
- Гино, от вчера го мисля и знаеш ли какво го измислих? Слънце на залез пак може да стопли! Ъхъ!
Жената само затвори клепачи, прехапа устни да не заплаче и побърза да влезе в обора.
Расадаря, който вече щеше да бъде Шильон, почака да чуе как в харкомичката ще зашумят млечните струи, вдиша дълбоко да усети дъх на дом и хвана здраво брадвата.
Откъм градината изскочи палето, спря учудено, наостри уши към мъжа и вместо сърдито да залае, весело заскимтя, приближи се и се отърка гальовно в краката му.
—————————–
1. нечакан гост
2. голям меден съд, казан
3. сушен зелен фасул
4. закашля
