СЛУЧАЙНАТА СЪЛЗА В ОКОТО
Четейки стиховете на Христо Ганов, разбираме, че случайната сълза в окото всъщност никак не е случайна. Колко човешка мъка, колко болка, колко светла тъга, колко възторзи и мечти, които парят сърцето и след това избиват в “случайната сълза”!
Има някаква мистика в тези стихове, има нещо, което ни прави съпричастни с тях и нещо загадъчно и много дълбоко и съкровено, което ни държи на разстояние, но точно от това разстояние ние сякаш /като странични наблюдатели/ осмисляме и осъзнаваме силата на онова изпепеляващо и в същото време облагородяващо и даващо сили на човека чувство да продължи да живее и да се радва на света през очите на любовта. Защото, според думите на автора, “безвъзвратно е само тдалечаването в сърцата ни”. И когато ” природата ликува в своето пролетно неповторимо повторение”, човешката душа може да умре, лишена от близостта на любимия човек:
“…Отиваш си от мен и зее страшна
празнината,
оставена от твойто тяло, име, поглед, глас…
Кой ще я изпълни?
О, разбрах
как лесно може да умре човек”.
Спирам се фрагментарно на някои от стиховете в чудесната книга на поета Христо Ганов, но те са колкото избрани на прима виста, толкова и нарочно, защото нещо в тях ме е привлякло, придърпало е като с магнит и моята душа.
И аз в случая не се опитвам да им правя разбор, а само да изразя възхищението си от силните образи в тях, от изискания начин, по който са ни внушени чувствата на автора, неговите изводи от живота, от точния му изказ. Поднесени с много финес, и най-жестоките истини придобиват дълбок философски смисъл. Много мъдрост в малко думи, подредени така, че да ни внушат изживяванията на автора по неповторим начин.
И в този ред на мисли стигам до моето любимо стихотворение, до стихотворението, което бих искала да напиша и тогава да умра спокойна: “И пак вървя на запад - към дъжда…”
Тук чувствата са силно сгъстени и в съчетание със силата на този природен феномен - дъжда, са подредени във възходяща градация. Усещанията, подплатени и олицетворени от различните състояния на природното явление, са толкова силни, толкова изразителни. Преминавайки през усещанията като през спомен - първата любов, силната страст, която последва чистите младежки пориви, когато си готов да дадеш живота си за любимата, после - моментът, в който “рисковете чезнат” и “щастливите сълзи и жестове” - също, Христо Ганов стига до своя финал:
” А може да не бъде оня дъжд,
а просто мойта точна равносметка,
която ще проблесне изведнъж,
ще ме спаси
или ще ме затвори в клетка.
Защото може да е само жест сега
или любов, която ме очаква,
човешка и пречистваща тъга,
която ни окриля и разплаква…”
За да завърши с градивния рефрен, който придава голяма сила на внушението: ” И все вървя на запад - към дъжда…”.
Много красиво и тъжно същевременно е и стихотворението му “Кампанела”. Оприличил чувството с “един преследван слънчев лъч”, “срещнал студенината на четирите стени, той предпочита ветровете…”. Какво повече би могло да се добави?
Не знам защо, но ме привлякоха тъмните стихове за любовта, от която /както Христо се изразява/ сърцето боли, препълнено от тъмна кръв, наречена любов”. Но в някои стихове, както в “Песен” например, той призовава, учудвайки се защо “съществува с любовта и омраза”, за да завърши с призива:
“Чуваш ли - трябва, трябва
любовта да се пази!”
Да се пази онази любов, заради която човек извършва /според поета/ “красиви глупости” и напук на всичко, сам трябва да реши своя личен житейски ребус, да направи своя най-правилен избор - да бъде до човека, когото обича, “като последна глътка въздух” /пак според думите на автора/.
От сърце пожелавам на поета Христо Ганов, на човека и приятеля Христо Ганов да му дава Господ здраве и сили да пише своите красиви човешки стихове, за да ни радва с високите си творчески постижения и с дълбочината на своите красиви човешки усещания.
