Траян Първанов

* * *

Аз съм утрото, в часовника запяло
ранобудно във ухото на нощта,
и петле съм от сланата побеляло –
пея към небето, рия с крак пръстта.

Приеми ме като капка, просълзена
от росата, в устните на кукуряк,
или пък звезда
                    от тайнствена вселена,
светнала за миг
                    в пространствения мрак.

Аз съм цвят,
                    а вятърът ще скърши клона
и писмо с червени кървави слова,
или тропот от копитата на коня,
затуптял дълбоко в младата трева.

Аз съм облакът и мъката ми вчера
плака в примките на хлъзгавия път,
и поникнах като камък след вечеря,
и над мене мълниите нощем спят.

Всичко съм, което все ще те обича –
шепота на тоя бавен полуздрач,
сянката на храста, пламък на кокиче
и сълза от сънения детски плач.

Пътешествам –
                    в бели утрини разтворен,
вея своя буен вятърничав ръст,
влизам през нощта
                    в живителния корен,
и съм струйка слънце
                    в бучката от пръст.

Аз съм чувство
          в твоя свят
                    добър и чуден,
сняг по покрива и пушек на комин.
И ще дишам във материята буден
като твой най-верен неспокоен син.

ЕСЕННИ ВЛАКОВЕ

          На брат ми Георги

Ей, от дъното на равнината –
                    край реки и гари светли
с писъци протяжни идват,
                    глъхнат влаковете есенни сега
и с човешки дъх разнасят
                    порива на дъждове и ветри
и отблясъци от лятото
                    с искрящата озонова дъга.
И през кърпички размахани
                    над хорски сълзи и възторзи
яростно огъват се посоките,
                    разделят се и сливат тук –
върху черните, опалени от люти,
                    бели мълнии – коловози,
над които денем слънцето
                    люлее пламналия си юмрук.

И безкрайно влаковете
                    през живота ми дълбоко стенат,
и ритмично тласкат буйната си кръв
                    през Дунавската равнина.

Днес отнасят моите седмици –
                    от кратко слънце осветени –
да ми върнат утре нежен сняг
                    от север с тежките си рамена.

Неуморно срещу тази гара
                    влаковете дишат с ноздри
и аз викам свойто име,
                    те го газят с грохот
                              и валма от дим,
докато се радвам на ръка,
                    случайно махнала за поздрав
изпод жълтото перде,
                    раздърпано от вихъра неукротим.

БАЩИНО ВРЕМЕ

1.

Баща ми – обущарят
                    четиридесетгодишен,
между сенки на реки и облаци се движи
и пред буря с глухи удари на чукче пише
по небесните простори своите земни грижи.

Щом за миг високо бяла мълния изтръпне,
с мириса на колендрото светлината зримо
влиза в ниския дюкян със прашните калъпи,
грее в оня сняг до пояс в коледарска зима.

А баща ми с чашата небесна щедро плиска
и зелена влага кипва в мартенските храсти;
и го чувствам в мойто време все по-близко
в шепот на лози и пръст
                    невидимо да властва.

Все по-ясно той се приближава и до мене,
смее се, попийнал, смее се и страшно диша.
И ми обяснява свои тайнствени знамения
баща ми – моя господ четиридесетгодишен.

2.

Зная… Сигурно нейде се смее баща ми.
Колко смях досега е пилял и разпръснал?
В тоя свят с побелели отдавна акрани
днес за него е толкова, толкова късно!

Дълга вечер влече и тъче безучастно
своя вътък от дъжд и от сняг в полузима;
и от влажните облаци с думи безгласни
някой вика пак мойто забравено име.

…И развява косите си гъсти, и стене
с млада пролетна сила щастливо земята.
И в далечното време баща ми над мене
обущарска престилка загрижен размята.

Сякаш целия свят в обущарница тясна
диша въздуха с мирис на гьон и на кожи.
Чукче пее,
                    гърми във ушите ми ясно –
та пред път за обувки човек се тревожи?

Моя бедност и мое богатство – баща ми…
Нейде вътре в дюкяна се труди захласнат
и аз тичам –
                    и тежки измъчени длани
тук – под моите стъпки
                    по бащински раснат.

Раснат в майка ми, в брат ми
                              и внучета шумни
с тяхна памет по снимки и кръвна наследа,
в тези мои разхвърляни
                              облачни думи,
тоя свят, който слънчево
                              сутрин ни гледа.

…И в човешкото време по пътища пусти
мойто бащино време не спи, не почива,
а пътува със мене
                              и в моите устни
тая пепел от пътя
                              е сладко-горчива.

МАЙКА МИ

Майчице, при теб е зима, леден вятър е задухал
и врабчетата следобед с упорита врява къртят
върху керемидите замръзналия черен мухъл…
А попийнали сватбари спорят весело по пътя.

Ти си ми добрият дух на къщи – обикаляш двора
и проклинаш времето, в градината замръзнало,
с корените на цветята нещо ласкаво говориш
и от устните ти с облачни вселени диша въздухът.

…Тихата икона на прозореца те озарява, майчице.
Върху шумната доскоро маса ти облягаш лакът
и по белия таван от въглените скачат зайчета,
докато по заледената река проскърца мракът.

Ти се топлиш върху грапавата и червена тухла
на отминалото време… И от сънища въздъхнала,
острова на пролетния миг е твоята разтуха,
оживял от синове и внуци, и от златни мъхове.

…Там – захласната от ехото на извори прозрачни,
ти, заслушана в капчуците, се смееш невъздържано.
И ще те заваря коленичила сама пред здрача –
майчице, за сълзите на този дълъг смях омъжена.

СИНЕ

Тоя свят омагьоса живота ми в синьо,
в тоя свят аз пътувам, на пориви млад,
и те моля, заклевам те в себе си, сине –
в тоя свят на възторг
                              и на подлост богат –
премини неразумен, горещ, невъздържан
като тръпка от трескава пролетна вест,
в тоя свят не бъди на съветници длъжен –
аз ти казвам да вярваш на своята чест.

Кой? Баща ти ли? Зная го много отблизо –
ще ти шепне в ухото досаден подлец,
ще те гледа в очите с очи на светец
и ще свети перчема му лис и зализан.

Кой? Баща ти ли? –
                              пийнал глупак ще нарежда –
ние бяхме събратя по чувство и дух…
Да… баща ти –
                    ще въсят замислено вежди –
беше умен човек, но от някого чух…

Ти не слушай! Живей напористо и дръзко
разпилявай досадния кръг от лъжи.
Нека твоята съвест в единствена връзка
с тоя дълъг и сложен живот те държи.

Тоя свят ще ти бъде съдба и богатство –
тук Човекът лети,
                              но човек и пълзи,
В тоя свят, в който всеки
                              говори за братство,
ти не вярвай на смях,
ти не вярвай в сълзи.

А тръгни, както мълния в облака крачи,
като буен порой над пустинната жар.
И повярвай в добрата ръка на сеяча,
и в небесните
                    сини очи на Икар.

ГРАДЧЕТО

Ти не се променяш – повторимо като прах по пътя,
като есенния дъжд в крайречията рукнал –
аз те нося, преживявам даже в сънищата смътно
с оня гълъб, подир обед гърлено загукал.

Спрял ли е животът? В твойте улици незабелязан
поздравявам три пъти на ден едни и същи хора
и трещи по релсите със самочувствие желязно
видинският влак, посоките на две разтворил.

Сред привичната и шумна като на пазара кръчма
вечер свивам покрай събеседника си лакът.
И се смея с другите, и все за нещо ми е мъчно…
Може би, че слиза и мълчи в стъклата мракът?

Свършва седмицата в седмия си ден, когато тежко
още в утрото ще гръмне тъпан ненаситно
и пред свити младоженци в олелията човешка
сватовете с дарове чевръсто ще заситнят.

И през дългите си делници, където и да бъда,
ще те нося винаги със кротката ти цялост
като своя свобода във доживотната присъда…
А за друг живот не чувствам ли у мене жалост?

СЕДМИЦИ

Моите седмици – между реки запокитени –
идват под слънцето, в пясъка газят до глезени,
гледат небе по земята, щастливо заскитани –
моите седмици с делници пъстри извезани.

Аз ги живея сред преспи, с южняка погалени –
все между хората с вечните грижи преситени.
Нощем из къщите раснат момичета палави –
денем тъмнеят и дъхат на пролет косите им.

Старци умислено слизат при сините люляци
и по дърветата чоплят кората със пръсти.
Тичат пред буря догледници в дългите улици
и се разкъсва небето от огнени кръстове.

В моите седмици, с труд и безсъние страдани
влакове тътнат и вият от пушек въпроси.
И от тополите пухът все пада… и пада ли,
щом тука не слиза, а все из простора се носи?

Гледам го как се ветрее и сменя посоките –
вечно за някъде бърза, пътува със въздуха.
Моите седмици все не обичат високото
и побеляват, за зимните делници вързани.

Тъй да е… Тук и съдбите дори са повторени.
Кипват реките през някоя снежна неделя.
Плод ще едрее от здравата китка със корени,
ако градушката буйния цвят не разстреля.

ГОСТЕНИН

Снощи вятърът влезе небрежен,
посред вашия бит прашен облак понесъл –
той се втурна из къщата буен и нежен
и си тръгна по тъмните пътища весел…

Вие сложихте сигурен ключ на вратите,
но дали от кафето,
                                или алкохола
все така неспокойно насън се въртите,
сякаш гостенин още се бави из хола?

Дълго слушате, свити в добрите си нрави.
С приспивателни гълтате своето време.
Тоя вятър навярно сред вас е забравил
нещо свое от бързане пак да си вземе.

А какво ли е то? И дали ще ви звънне?
Пък и кой ли на вятъра снощи отключи?
И се мятате в спалните зли и безсънни –
може с него такива неща да се случат?

Тоя вятър разбърка тук всичко тревожно.
Кой ли още го вика в дома си на гости,
щом живее така неразумно и сложно,
а в живота ви всичко е толкова просто?

Дълго мислите, вгледани в нещо неясно.
Не намирате средство да се утешите.
Но не бойте се… Болката не е опасна.
Може век да живеете с рак на душите.

МЪЛЧАНИЕ

Сега мълчанието е богато…
Мълчи ледът, сред броня оковал
гласът на дългото приречно лято
със слънцето над онзи бързей бял.

Шумят из храстите безкрили врани,
завити в топли сънища от пух
и под пръстта от плуга разорана
мълчи на зърното добрия дух.

Дори в студения и остър кремък
горят заспали пламъчни недра
и чакат своето желязно време –
да хвърлят с блясък огнена искра.

Дими с високите мъгли Балкана,
въздиша глухо Черното море
и даже мълния с червена рана
не може облака да раздере.

Сега природата е онемяла…
Но ние всички чувстваме в това
мълчание – как диша, тръпне цяла
от буйни кълнове и сетива.

И в този свят на пориви неясни
обвити в тайнството на бавен дим –
разбирате ли – колко е прекрасно,
че много дълго няма да мълчим?

* * *

Идвате сред нас и шепнете поуки –
винаги заети, винаги усърдни.
Аз ви слушам – зная вашата азбука –
вашия живот
                     над всичко
                                да се сбъдне.

Изгоряха хора, гръм света разкърти
и течаха в нивите ни черни кърви,
а към лобните места на толкоз мъртви
вие тръгнахте
                     с венци жалейни първи.

Нямахте присъди, нямахте и рани,
имахте една първична съпротива –
след съня под безопасните юргани
да се втурнете сред нас
                                с ръце грабливи.

Колко време преживяхте упорито?
Пламва хляб по жътва,
                     без да ви тревожи,
тъй като във кухните си вечер сити
жънехте от хляба ни спокойно с ножа.

Днес ви срещам
                     и е страшно,
                                и е болно…
Вие като плесен винаги растете
и от вашето
                     всеядие доволно
тегнат на човека струпеи в сърцето.

Вие оцеляхте, хора равнодушни –
заради това,
                     че никой не ви люби,
                     никой не ви мрази.
Искам само никога да ме не люшне
върху смъртен одър вашата зараза.

* * *

Гледам ви и гледате ме в упор
и не съм ви гостенин приятен,
и не съм в кръга ви
                                даже знатен,
тъй като богатство не натрупах.

Вие като
          охлюви
                     полека
плъзвате,
          пълзите през живота.
Можете да смажете човека
за една
          окаяна банкнота.

Вие всякога сте най-удобни.
И това е вашата порода –
коленичили
                     в местата лобни,
мислите за личната изгода.

Затова в житейската ви скука
аз не търся почести и близост
и събарям яростно с юмрука
маските на жалката ви низост.

* * *

Докога ще ме наричате момче?
Може би така на всички ви е лесно –
като пъргаво захласнато щурче
да люлея детелините със песни?

Гледате ме с топли укорни очи…
Всеки между вас е моя покровител.
И пророчески в устата ви звучи
мойто бъдеще…
                           А аз не съм ви питал?

И по пътя като някакво момче
назидателно ме сочите със пръсти.
Ако блага дума някой ми рече –
трябва благодарно
                             да си сгъна кръста.

Свикнахте така да ви се прави чест,
но дали честта венчана е за поста?
Чакайте поклоните от други… Днес
има ги от бързата ви вяра доста.

Същността ви зная… Сериозни сте!
И от час на час, минута по минута
личното ви
                  положение
                                    расте,
а пък мойто –
                     осъдително се лута.

Но така по-жив
                     животът ми тече –
избуял от слънчевата нежна ярост.
За да си остана
                     винаги момче,
подарявам ви дори и мойта старост.

БАЛАДА ЗА МЪРТВОТО ВРЕМЕ

Прикрито в простори на вечери късни –
то тлее във белите сълзи на свещ,
увисва над маси с покривките мръсни
и бърза – за миг, докато разбереш,
досадно и вяло шуми във стените,
ветрее се с прах по семеен балкон.
И после се скита навън в мрачините
и търси живота с болезнен глух стон.

То в бързи сезони нехайно се лута,
бледнее в безсмислени пусти очи,
и влиза в деня ни жестоко, нечуто,
и в плюшени сънища нощем мълчи.
То няма дъха на съдбовни протести.
В бездушни пространства
                                спокойно върви –
не носи плача от нечакани вести,
не гази отровени в стронций треви.

О, мъртвото време… Без нашата воля
то своите пусти поуки реди…
И аз през живота вървя и се моля –
във моите топли човешки гърди
да стене в сърцето ми глухо, опасно –
по-страшно от разрив,
по-силно от взрив –
до болка прекрасно, до болка неясно
най-живото време. Така съм щастлив!

ЩУРЕЦ В ПЕРВАЗА

Това привикнало с первазите щурче
пак пронизително в съня се лута
и седмица
                мелодията си тъче
в безгрижната тъмница на уюта.

Тук,
      в тези клетки
                       от бетон и тухли,
където съска по тръби водата –
в гласа му горестен
                    среднощ не чух ли
да плаче болката по свободата?

И сутрин бързам в бяла ледена роса
свободен да замръзна, както газя,
но в себе си мелодията да спася
от топлата прегръдка на перваза.

УЛИЦА „ХРИСТО БАНКОВСКИ”

Няма си поетът къща и върви безгрижен.
В тези сиви сгради, натежали от уют,
колко хора клетки за имота си недвижим
са откупили със дълъг и спестовен труд?

Но не е прибран поетът…
                                        В къща го не свърта,
топлата домашна залисия го гнети.
Късно нощем като тъмен стих ще се откърти
от душата му жена с почувствани черти.

И не съжалява,
                    щом със устни доверчиви
влиза в тоя зажаднял за братска дума свят.
И край него над цветята сладки и горчиви
белите пчели
                    на снеговете ще валят.

Стига му за целия живот в една квартира
само стиховете,
                         книгите да приюти
и залутания вятър жалостно да свири,
и да гъне тънките
                           шперплатови врати.

Но ще тръгне някой ден по пътя си поетът,
без да подозира в тоя коледарски студ,
че на емайлирани табелки ще засвети
името му,
               дало на къщовници уют.

ЧУВСТВО

          На Воймир Асенов

Рано зимата с облаци тежко надвисна
и вървя със разкрачена бавна походка.
В мойте нощни възторзи ли пак съм улисан,
или майка говори ми тихо и кротко?

И гласът й трепти като сняг над жарава.
….В тази столична – дълга и пуста неделя
аз не чувам гласът й, на хора разправям
свойта буйна и бяла тъга по Предела.

И защо? С друго мога ли да ги покъртя?
Те живеят затворени в крепостни къщи.
И до болка познават за себе си пътя,
но към чуждата болка не се и обръщат.

Ето – идват към мене… Кой вятър ги духа?
Дълго спорят, забравили благата дума,
а над мойта Беласица
                                в утрото глухо
пукат кестени
                     като кафяви куршуми.

Аз вървя и потъвам в дълбоки пространства
с тоя лек и повърхностен сняг в януари.
Зная колко излишни са тези познанства
и как трудно с приятели път ще те свари.

Но щастлив съм – снега, щом над мене разгърне
върху стрехите лъскави ледени саби.
И се чувствам дете… като коледно зърно,
от което ще вкусите болката в хляба.

КОРЕН

Мое коренче, ти се огъваш тревожно
в тези пластове с тъмна и лепкава пръст
и пред твоята вяра – добра и безбожна,
горе мълния кръсти се с пламъчен кръст.

Нека утре се блъскат в щастлив безпорядък
горе буйните клони във вихър зелен
и в листата да грее закръглен и гладък
моя плод, от земята с простор отделен.

Нека бият с крилата си птици немирни
и пчели да люлеят небесния цвят,
и от храстите чуждото детство да свирне
с пронизителни устни на целия свят.

…Хайде, коренче…
                                В нощи на страсти неверни
покрай червеи тласкай живителен сок –
с тези мускули трескави, прости и черни
твоя смисъл е ясен, добър и дълбок.

Утре – моя отрудена
                                трепетна ласка
с разтуптяно от обич и болка сърце,
не очаквай небето
                                да ти ръкопляска
с тези толкова пухкави
                                бели ръце.

Пак се лутай нетърсен, нечуван, нехвален.
Аз не зная с какво ли да те утеша,
че през тези години в живот нелегален
всичко даде на слънцето, моя душа.

* * *

Пътешествам по тези човешки посоки.
Вечно някой край мене върви любопитно –
брули с пръсти от скрежа на клони високи,
чопли с топли ръце във пръстта ненаситно.

Аз не зная какъв е, къде с мен отива,
но в живота просторен
                                не сме разделени.
Носим нашата обща надежда щастливо
и се смеем под нейните пъпки зелени.

Колко време вървим и огласяме пътя?
Как от брата да бягам, щом с него сме цяло?
Аз не мога от корена да се откъртя,
той не може да скърши листото запяло.

Но е весело с тоя приятел безгрижен
и е толкова хубаво
                                с тоя побратим –
двама с него от корен към листа се движим
и от листа към корена
                                ще се изпратим.

ВОЛНОСТ

Хей, немирнице, от облачното утро
пак си пръснала небесните коси –
да разсееш тук просъниците зимни
и да плуваш в блясъци от слънчев смях.

С тези пламъчета от червени устни
духаш от стъклата старческия скреж
и се смееш
на дърво усамотено
в закъснял от есента ми огнен плод.

Невъздържана и руса – вечно бързаш
и пилееш бели
весели сълзи,
и пътуваш в тоя ден,
и дишаш буйно,
наедряла с прилива на снежна кръв.

В бързей на река и сенки еховити
газиш със въздушни стъпки на сърна,
докато се спънеш светла и учудена
в ледения праг на мартенската нощ.

* * *

Ти ли ме повика?
Ти ли заговори?
Снощи ме събуди шепот бял на двора
и дочух как пролетните клони чукат
по прозореца ми с тих и нежен пукот.
И на сутринта под блесналата стряха
мойте птици слънчеви зърна кълвяха.
И край мене цвят с пчелата заговори.
Зазвъняха топло бистрите простори.
И отново, обич, с устни доверчиви
пият твойто вино – сладко и горчиво,
и след твойта дреха – бяла и зелена,
влизам в храма на искрящата вселена.

ИМПРЕСИЯ

          На Галина

В тънко утро, горяло с роса по тревата,
как да зная, че ти си вървяла насам
и над тебе са тичали облаци буйно
с оня дъжд, който беше случайно валял.
Как да зная, че в дългото утринно време
ти си тръскала влажните млади листа
и си бързала в цялата пролет да влезеш,
да се смееш захласната с вятъра тук.
Ти си късала тези цветя неразумно
да ги хвърлиш наблизо с небрежни ръце –
покрай пътя, задъхан от говор и стъпки,
да горят като огнени устни в деня.
И съм сигурен, че подир малко ще видя
твойта фигура как упорито върви,
да се скрие със бавното слънце зад рида,
разпиляна сред вихър от капки и цвят.

СВОБОДА

          На Ангел Кръстев

Кой те знае, страннице необходима,
как покълваш от небето към пръстта
и навсякъде ли в твойта дълга зима
свири люлякът с небесните листа?

А туптят и днес конете хвърковати
в белокосите череши на април
и ти, клетнице, присядаш на тревата
сълзи да порониш върху гроб немил.

Теб те озарява блясъка на ножа
и те трогва тържеството със венци,
ти за благодарност на студено ложе
кичила си вечно своите светци.

Днес те търся и ми отговаряш с ехо,
и ме викаш, майчице на мойте дни.
Само в тебе, скитнице зеленодреха,
коренчето на душата ми кълни.

РАЗМИШЛЕНИЕ НА „БОТЕВА АЛЕЯ”

          И всекиму добро струва,
          само, знайте, за парата,
          като човек – що да прави? –
          продава си и душата.
                     Христо Ботев

Докато над „Ботева алея”
                                      пряко равнината
с огнен стон гореща мълния тресе в нощта горите –
още някъде,
                   отрочета,
                                превили рамената,
вие пак броите цветните хартийки на парите.

Колко векове захласнати
                                     като насън вървите
вечно в златните вериги на доволното си робство,
за да стигнете постелята на своето удобство,
без да ви докосват кървавите капки по тревите?

Сигурно в кръвта ви оня демон плюнчи тънки пръсти?
Докато децата ви
                           пари са кътали на тъмно –
Ботев тука българи е търсил в род да ги покръсти
ей по тези слънчеви пътеки към небето стръмно…

Тук – душата му разтърсена е плакала, боляла…
И дори за хляба си платил със шепа турски лири –
влязъл в гръмотевичния храм на планината бяла
с кървава молитва за душата си покой да дири.

Как не ви боли и днес от страшната му орисия
и от дългата му жажда покрай вашите герани
и не ви ли тегне
                         за онази Ботева кесия,
от която Мазната и днес, отрочета, ви храни?

Цялата ви същност за парата страда и работи.
Ботев не можа, та аз ли друга кръв ще ви прелея?
Но поне махнете се, не стъпвайте на „Ботева алея”,
Въпреки че тука още търсите наследствени имоти.

ПЕШ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ

П о е м а

Ти – мое Начало – от слово към дело,
от дело към слово човешки звучи.
Над пътя му слиза небето отново
и грее с разумни и топли очи.

Дори да ме следват
                              предчувствия смътни
и в мене да плачат жестоки беди,
и бурята с облаци
                              тежко да тътне –
аз зная, че дишат във мрака звезди.

И нощем, и денем в света им изцяло
живее загледан човешкият род,
и делнично време,
                              от гръм разцъфтяло,
кове на земята ни звездния плод.

И стенат в усилие моите жили…
Набъбват в душата ми древни деди
и мене за пътя
                    не друг ме поживи,
а земната кръв, придошла от звезди.

…Заслушан във свода,
                              натегнал от бури,
загледан нагоре към светлия прах –
през буйни гори и орлови клисури
из Българско пеш пътешества монах.

Вървеше в просторна
                              великденска вечер
с тоягата дрянова, кипнала в сок,
и беше все пътник, на вяра обречен.
Вървеше почти до небето висок…

Той  р о д
          за родина
                    в нощта разтревожи.
Над тази пробудена слънчева пръст
да грее след туй
                    от револвера с ножа
за клетва
               най-святия
                              български кръст.

И днес на Апостола мъжката клетва
душата ми срива със сини води –
да жъне от делника своята жетва,
запътен пеша
                    към безсмъртни звезди.

…Какво с мен се случи?
                              Дали ме обърка?
Защо не потърсих уют досега?
Защо на реката планинската мъка
тече укротена сред пясък в брега?

И с бели салюти черешови клони
през моето утро в стъклата гърмят,
а ситият свят
                    от себични закони
все тъй си светува,
                    но без да е  с в я т!

Привикнахме с вещи и лични възторзи
да чоплим живота,
                              а шепнем за  д у х
и всеки след хиляди празнични пози
за вятър от лаври напряга пак слух.

А в кладите –
                    слово и дело – в Начало
изгаря в едно, да не бъде тъма –
д а  б ъ д е
                    ей тази
                              светкавица бяла
с юмручната правда
                    след миг
                              на гърма.

В душите ми белег –
                    трицветен и сърмен –
расте,
          не зараства
                              и вечно боли,
защото е рана
                              и дълго е кърмен
от лютите мълнии
                              в черни скали.

И дъх да не стига –
                    земята прескитал –
пожизнен е белега в мойте гърди –
единствено с него, родино, съм жител
на твоите ярки
                    горещи звезди.

…И пеш към звездите под облак тревожен
аз нося в ръцете си шепа от сняг,
която загребах
                    от синия Рожен
да хвърля край гордия Дунавски бряг.

Вървя и в шума на планинската сянка
живота пак тайнствен
                    кипи поривист –
Тук точи зъба си студен пепелянка,
там диша със корен небесния лист.

И преспа от мрамор
                    в крайпътните храсти
белее на хълма… Какво е било?
И плахо пристъпям… На святото място
звездица е слязла над младо чело.

И топлото ехо на звездни балкани
повтаря залутан през времето глас,
и в мен тържествуват,
                              белязани с рани
Паисиев порив,
                              Вапцарова страст.

Тъй грее небето с копнеж по челата,
над нашите пориви бдяло нощес,
и тъй съществува в духа на делата.
Ти –
          дух на звездите –
                              в живота ни влез!

…А мъдри наставници шепнат уроци
и вечно на примери всеки е вещ.
Зад мене се хилят небесни пророци:
„Ей,
          вижте –
                    върви към звездите
                                        п а к  п е ш…”

Докрая! Напук на блюстители строги,
пак дръзко нагоре изправям глава
и чувствам
                    как яркия,
буйния огън
разгаря
човешките ми сетива.

И чувам с дълбоко и глухо кънтене
как мрака просторен
                              изгарят звезди,
и раснат
към тайнството
будни антени
в праха на далечни и умни следи.

И лумват огньове…
                    В кръга им прасветъл
проблясва трева
                    и трепери крило,
и на просълзените
                    черни дървета
опирам горещо
                    и будно чело.

И тръгвам нататък… Пътувам разнежен
към тебе – Р о д и н о,
към теб – С в о б о д а,
и слушам напролет как буйно и свежо
тече размразената снежна вода.

И утрото тръпне от хорове птичи,
и в сините взривове преди деня –
аз пеш към звездите
                              възторжено тичам
да взема от тях
                              и за нас светлина.