Панко Анчев

1.

Борбата за църковна независимост не започва ненадейно и спонтанно, а се заражда от определени причини и в определени условия. Тя постепенно се надига, набира скорост и енергия, увлича все повече хора, за да подчини на своите цели българската национално-освободителна революция. Този процес е продължителен и доста сложен, противоречив, съдържащ в себе си както идейни, така и личностни противоречия и противоборства, които го тласкат ту в една, ту в друга посока. Но в крайна сметка надделява логиката и справедливостта на неговата крайна цел и успехът му идва закономерно.

Всяко обществено движение има своите различни етапи. Дори и най-слабото и най-краткото преминава през различни степени на своето развитие, като всяка от тях осъзнава себе си и си поставя нови цели за постигане. Тогава обикновено се включват и нови хора, които да отговорят по-ясно и по-радикално на неговите потребности, да го засилят или забавят в зависимост от условията и изискванията на времето.

Говорим за нов етап, ако са се появили нови идеи и поради това предстоят да се разрешават нови проблеми. Важно и необходимо е да се проследяват тези етапи, защото те показват механиката и логиката на движението, съответствието му с развитието на обществото, мястото му в това общество и доколко е обективно необходимо и способно да го променя реално. Тогава виждаме доколко лидерите и участниците в него разбират истинския му смисъл и доколко умело участват в него и го направляват.

Българското възраждане е епоха на ускореното време. Ускореното време поражда у интелигенцията политическо нетърпение, политическото нетърпение обикновено разфокусира погледа и събитията и явленията не могат да се видят такива, каквито са наистина. И се правят фатални грешки. Всяка революция е по някакъв начин нетърпелива, но у нея все пак доминира здравият разум, който не позволява пререждане на етапите и тяхното непълно изживяване. Но историята не позволява и забавянето и закъснението. Всяко нещо и в революцията е „с времето си”, ала е недопустимо правилото на ленивия „има време”.

Това, за което говоря до тук, се отнася до видимата активна страна на общественото движение и особено за революцията. Има обаче и невидим поток, в който се осъществява гигантски умствен и физически труд, за да се отворя непрекъснато пътят пред нея и се сменят ритмично етапите на развитието й. Революцията зрее постепенно, незабележимо, тайно дори. Тя винаги започва, когато в главите на нейните бъдещи дейци проблесне мисълта, че положението е нетърпимо и трябва да бъде променено. Това е началото й. Съзнанието за необходимостта от промяна, за нетърпимостта на водения живот и установения ред се утвърждава постепенно и се проявява често неочаквано. То е съзнание на буржоазния човек, който знае, че е „творец на историята” и че му е позволено да се намесва в нея и да я насочва по своя воля.

Много фактори влияят върху раждането на съзнанието за невъзможността повече така да се живее. Човек постоянно се бори с ентропията и се стреми да установи траен ред и устрои живота си така, че да му бъде удобен и в съответствие с неговите идеи и нравствени норми. Но винаги идва миг, когато променените условия влизат в противоречие с установения ред. Или установяващият се ред не съответства на традиционните представи и навици на човека за собствения му бит. Конфликтът не може да бъде мирен и търпян дълго. Тогава започва да се събира обществена енергия, която търси повод, за да избухне. Но обществената енергия не е като енергията в природата - тя винаги се осмисля от идеи и принципи, оформящи се в идеологии. Идеологията е система от принципи за общественото устройство и начините за тяхното осъществяване. Тя трябва да бъде възприета от хора в обществото, които да й повярват, за да се свържат чрез нея помежду си и се съгласят да променят заедно своя начин на живот.

2.

Борбите за църковна независимост у нас през ХІХ век са израз и проявление на такова идеологическо състояние на обществото, в което зрее недоволство и несъгласие с установения ред и готовност за неговата радикална промяна. Тези борби заемат важно място в българската история и свидетелстват за особеностите на българската буржоазно-демократична и национално-освободителна революция. Те са завършващият български преход от Средновековие към модерната буржоазна епоха, висш етап в обуржоазяването на националното съзнание. Те не са в никакъв случай само „работа на Църквата”, неин „вътрешен” проблем. И то не само защото Православната църква е съборна и народна, а поради ролята на Православието и Църквата в националното самоосъзнаване на българската нация. Националното самоосъзнаване обаче не е нищо повече от придобиване на буржоазно съзнание, т.е. скъсване със Средновековието с неговата обществена система и човек-индивид и преминаване към общество, което се доминира и управлява от новата господстваща класа.

Преди още да е оформена окончателно и да е придобила икономическата власт българската буржоазия влиза в историята чрез съзнанието си, чрез начина на мислене и претенциите си за общественото устройство. Това е интересно явление, характерно за българската история от втората половина на ХVІІІ век нататък, когато вече се появяват и утвърждават капиталистическите форми на стопанска дейност заедно с нейните стопански субекти. Ала самата класа още я няма. Родени са вече нейните идеи и претенции, чрез които тя постепенно ще заяви и наложи като норми и закони в обществото и държавата.

В Европа буржоазията заявява своето присъствие с отричане на Средновековието и възраждане на античността. В България тя възражда Средновековието и по-скоро спомена за могъществото на средновековната българска държава, но и утвърждава античността с нейното езичество. Това съчетание поражда особеностите на българското възраждане в сравнение с европейското.

Възраждането на спомена на средновековната българска държава с нейното могъщество и военна сила не може да стане без Църквата, която поддържа този спомен и събира в себе си поданиците на несъществуващата държава. На буржоазията, колкото и неоформена и незряла да е, й е необходима държава, за да упражнява своята икономическа и политическа власт. Османската империя й дава огромни пазари и тя няма основание да е недоволна от тях и от възможностите, които са пред нея за успешна стопанска дейност и забогатяване. В Империята обаче тя е принудена да чака прекалено дълго, за да се създаде турската буржоазия и се променят условията за икономическото развитие и растеж. А такова чакане е тежко и непоносимо. В националната държава българската буржоазия сама ще определя правилата и ще създава конюнктурата за собственото си съществуване, понеже ще притежава и политическата власт. Затова тя започва революция, която и оглавява.

Революцията е едновременно буржоазна и национално-освободителна, тъй като е невъзможно в българските условия да се установи буржоазно-капиталистическа система без наличието на национална държава. Трябва да подчертаем, че българската буржоазия твърде успешно съчетава двете революции, като набляга на национално-освободителната, за да разпали патриотичните чувства на българите и не издаде истинските си намерения и цели. Тя умело включи и Църквата в осъществяването на своите цели, защото Църквата беше тогава реалната държава и властта в нея. Чрез нея буржоазията искаше да очертае границите на своята бъдеща държава, населена от българи.

На българската буржоазия Църквата бе необходима именно заради властта, която тя притежава, и за да фиксира за себе си, Османската империя, от която в бъдеще ще се отдели, и пред Европа териториите, върху които по историческото право ще се разположи свободната и независима българска държава. И нищо повече. Тя се страхува от силна Църква и си сътрудничи с нея, докато интересът й го повелява. Докато си сътрудничи обаче с Църквата, българската буржоазия прави същото, което прави и буржоазията в Европа в началото на Ренесанса - дискредитира я и се опитва да начене реформация. Но понеже е опасно да го стори откровено, тя начева борбите за църковна независимост, като остро и безкомпромисно дискредитира гръцкото духовенство, константинополския патриарх и цялата Константинополска патриаршия, на която поверено обгрижването на православните българи.

„Българската реформация” е прикрита под булото на борбите за църковна независимост и отхвърлянето на „гръцкото духовно робство”. Тази борба фактически започва още с появата на „История славяноболгарская”, за да придобие в началото на ХІХ век, т.е. по времето и с участието на архм. Неофит Бозвели все по-висока скорост и осъзнатост като целенасочена борба.

3.

Животът, творчеството и обществено-политическата дейност на архм. Неофит Бозвели показва изключителната роля, която българското монашество и духовенство играе в процесите на Българското възраждане. Именно в средите на монашеството идеите на Просвещението намериха благодатна почва и тук именно те покълнаха и дадоха първите зрели плодове на модерната ни епоха. Тук тези идеи са внимателно проучени и задълбочено обсъждани, за да се роди „История славяноболгарская” на преп. Паисий Хилендарски, както и „Житие страдание” от св. Софроний Врачански. В тези две творби най-напред е посочен този, който е окупирал българската свобода и пречи на духовното въздигане на българите - гръцкото духовенство.

Неофит Бозвели посвещава цялото си творчество на разобличаване духовния ни поробител. За политически той не говори изобщо. Напротив, авторът е добър поданик на султана и вярва, че само той може да ни отърве от нещастието, в което сме изпаднали.

В нашата литература няма друг писател, който така подробно и аргументирано да показва моралното разложение на гръцкото духовенство. Сам клирик, Неофит Бозвели познава отлично каноните и догматите, апостолските правила и решенията на църковните събори и постоянно изтъква колко те са грубо нарушавани и пренебрегвани от Константинополската патриаршия, нейните митрополити и епископи, от свещениците и монасите. Страшна корупция и симония е обзела църквата и всичко се стоварва върху българското население. То е измъчвано не толкова от държавата и османската власт, а от духовенството, което го обгрижва.

Недоволството от духовния поробител е резултат от възникнала национална воля за самостоятелност и независимост, но тук се проявява типичният буржоазно-протестантски подход към църквата, какъвто виждаме и в Западна Европа. Не се отрича вярата и самата Църква, а се атакува моралът на духовенството, което неправилно преподава вярата. То гледа на своята длъжност само като на средство за облаги и печалби. Народът страда безутешно. Той не може да се оплаче на властта, както го съветва Мати Болгария, защото гръцките владици заблуждават властта, твърдейки че българските недоволства от тях са бунт срещу султана.

Неофит Бозвели разкрива целия механизъм, по който действа гръцкото духовенство по българските земи и с българските християни. Но то не само граби народа, а духовно го измъчва, като не му дава да се образова, принуждава го да се отказва от своя род и език, погърчва го и не му позволява да слуша Словото  Божие на родния език. Това е цялостна осъзната политика за денационализация на българите. Денационализацията е страшна, защото липсата на родово и национално чувство пречи да се види какви страшни неща вършат гръцките митрополити, нарушавайки Божиите заповеди и постановленията на вселенските събори. Те подриват устоите на църквата и отблъскват хората от вярата. Това са аргументите и на Лутер в Германия в подкрепа на протестантството. Но Неофит Бозвели не е Лутер и изобщо не зове към подобни еретични действия. Той не приема нещо, което е в противоречие с каноните на християнството, но няма никакво намерение да реформира Църквата и да ревизира Православието.  По-късно обаче и у нас ще се появят „православни протестанти”, които ще използват аргументите на автора на „Мати Болгария”, за да призоват към създаване на различни български църкви, отделени напълно от Константинополската патриаршия и изцяло български. Ревизията на каноните и догматите ще стане едно от съществените оръжия в църковните борби, с които си служат идеолозите на революцията. Българското духовенство обаче няма да подкрепи такива стремежи и ще остане вярна на църковното писание и църковното предание и ще запази изцяло каноничния характер на Българската православна църква и след учредяването на Екзархията. Въпреки опитите на радикално настроените политически лидери.

Неофит Бозвели иска да очисти църквата от язви, които са й неприсъщи и са предизвикани единствено от упадъка на нравите сред гръцкото духовенство. И за да се запази българският народ нравствено чист и истински православен, е необходимо да се отхвърли духовното иго и българските православни християни да бъдат обгрижвани от български духовници. И той „предписва” необходимите действия на борците за църковна независимост. Никаква революция не е необходима. Дори и това, което архм. Неофит съветва, не е борба, а разумни действия пред официалната власт. Тъй като от официалната османска власт зависело отхвърлянето на тежкото духовно робство.

4.

В „Мати Болгария” се повтаря постоянно един и същ въпрос: до кога? До кога ще търпим това тежко и срамно положение. За о. Неофит е ясно и не подлежи на съмнение, че е ненормално положението, в което се намира българския народ в своята Църква. Но той знае, че няма да е лесно да излезе от него. Неофит Бозвели обаче знае, че преди да се предприемат решителни действия и се направи първата крачка, е необходимо осъзнаване на състоянието до подробности. Народът трябва да вижда, чувства и осъзнава, че за него не е достойно да търпи издевателства. Тук обаче трябва да бъдем внимателни в констатациите и оценките си за позициите на архм. Неофит Бозвели и за ролята му на идеолог и деец на борбите за църковна независимост. Той не проповядва неподчинение и самоволно отхвърляне на зависимостите, в които православните българи са обвързани. Той не е революционер, а истински духовен отец, който, макар и настроен радикално, е смирен християнин. За него „всяка власт е от Бога” и не е позволено да се отрича. Право на султана и неговата власт е да сложи ред и отстрани безобразията на гръцките духовници.

Навсякъде Неофит Бозвели подчертава, че българите са добри поданици и империята, обичат и служат на султана и знаят, че само той ще ги избави от злините. Той пише това не защото се страхува, че могат да го преследват за подстрекателство към бунт, ако отрече правителството и призове към неподчинение и насилствено постигане на църковната независимост. Църквата уважава властта, работи с нея и учи християните да бъдат смирени и послушни. Виждаме и по поведението на Неофит Бозвели, че тя се държи различно от светските дейци на църковните борби. Нейната активност е в рамките на догмата и канона, на малките крачки и постъпателните движения. Църковната независимост за самата Църква е политическа; тя се различава от държавната по много съществени белези, но най-вече по начина на нейното постигане и обявяване. Припряността и непремереността могат да доведат до изпадане в разкол и схизма. А това би било тежък грях.

 Архм. Неофит работи усилно за това в българските епархии да бъдат поставяни за архиереи българи, а заедно с тях и свещениците да бъдат измежду българите. Тази цел за него е изключително важна и заветна. С постигането й той осъществява важна крачка в извоюване независимостта на българската църква. Но преди независимостта по-.важно е да се проповядва истински вярата и Христовото учение на разбираем за народа език. Богослужението на български език ще позволи народът да се бъде по-близо до вярата и Господа, да се просвещава и се отварят очите му за истината.

За духовник като архм. Неофит Бозвели църковните борби не са политически в смисъла, който им придават светските участници в тях. Според него пътищата за преодоляване на състоянието, в което е изпаднал българския народ и неговото духовенство и Църква, може да стане не с радикални, а с постепенни действия, насочени преди всичко към просвещението и богослужението на български език. Той разчита на властта да сложи ред и премахне несправедливостите и беззаконията на гърците. Този път е също много труден и дълъг. Но о. Неофит с всички сили се мъчи да внуши на сънародниците си, че не бива да се страхуват и да униват пред трудностите. Нужни са умни и просветени хора, които да представят пред властта „българския въпрос” в неговата истинска пълнота и драматичност, да бъдат убедителни в аргументите си и да убеждават търпеливо, че българската кауза е справедлива и честна, че тя отговаря не само на потребностите на народа, но и на църковните канони. И още: че българите са достойни и способни сами да се справят и да живеят извън опеката на гърците.

Голямата пречка за изпълнението на тази задача са гърчеещите се българи и нежеланието на значителна част от чорбаджиите да работят за своя народ и Църква. Проблемът, който преп. Паисий постави в своята „История славяноболгарская” през втората половина на ХVІІІ век, е станал изключително остър и драматичен през 40-те години на ХІХ век.

5.

Успешното решаване на актуалните църковни въпроси за архм. Неофит е свързано преди всичко с разрешаването на вътрешните противоречия сред българите, примиряване на техните интереси и преодоляване на различията в мисленето. Нацията все повече се самоосъзнава като българска, но още не е достигнала степента на националното единство и готовността за самостоятелно и независимо съществуване. Много са конфликтите, сблъсъците, кавгите, неразбориите. Чорбаджиите са податливи на гръцкото влияние и не се готови да защищават българските интереси. Те не изпълняват достойно ролята си на народни водачи и твърде често предават своя народ. Няма единство и сред монашеството. „Никой народ по светът до тамо не е никогаж изпадвал, сос неговите каменье да му трошат главата, а той още да подава да убиват единородните му мили горки братя и да  бият по главата, която го е родила и ражда, хранила и храни, горка, изпаднала на такови рожби, майка.”  В „Краткое описание жизни священослужителя Неофита Димчовича” архм. Неофит разказва с болка случаи на кавги, дрязги и борби помежду българските монаси в Хилендар.

 Никой народ не бива уважаван и почитан, ако не е образован и не умее сам да се управлява и развива като просветен и културен. Нашето робство според архм. Неофит е робство на безкултурието и необразоваността. Те пораждат бедите и пречат да бъдат преодолявани. Просвещението означава да знаеш родния си език, да познаваш историята на народа си, да владееш науките, да слушаш и обичаш своите духовни първенци и учители. Докато това не бъде постигнато, българите ще търпят игото на тези, които са ги изпреварили, без да ги превъзхождат умствено и нравствено.

 Просветеният човек по-лесно разбира кое е добро и кое зло; него по-трудно ще го измамят и поробят, да го отклонят от пътя на вярата и  истината. Много важно, дори най-важното за архм. Неофит е, българите да знаят своя род, език и вяра. Той стои близко до преп. Паисий и тази му близост определя и характера на борбите за разрешаване на църковния въпрос. По-късно, вече по времето на П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Христо Ботев, например, важно ще бъде да мислиш практично и революционно, да владееш позитивните знания и да си готов за решителни действия за освобождението на отечеството. Сега целта се постига с вяра, добротворство, в Църквата, постепенно. „Божествените и султанските закони бдително пазете, всеблагому светодавцу благоговейно и умилно се молете - свише да ви подари свет разума, за да познавате кое ви ползва и кое ви вреди, че от полезното единодушно и содружно да се держите, а от вредителното да отбягвате. Коликото можете в отечеството си училища с изкусни учители си нареждайте и устроявате. Едид другиму в нуждите си спомагайте, ако щете да бъде благодат Божия на вас и чедата ви и да имате дългоденствие, мир, любов и на всичко благополучие. Дай Боже!”

Народните сили трябва да се хвърлят в подготовката на учители. И архм. Неофит търси възможности млади хора да бъдат изпращани в Русия или в Цариград, за да се учат в тамошните училища, за да се върнат после в България и се заемат с народната просвета. Това е задача и на Църквата. Чудно е как при липса на държава българите успяват да организират истинска система за подготовка на учители. Общонародните пари се събират трудно, но почти всичките отиват за изпълнението на тази задача.

Позицията на архм. Неофит е принципна за Църквата. Но все повече светските идеолози на църковните борби виждат в нея пречка за бързото разрешаване на конфликта с Константинополската патриаршия. Те познават разположението и на султанската власт, нейната настройка да върши всичко под натиск и когато се убеди, че отлагането не е повече възможно. Затова те ще възприемат други средства и ще успеят да привлекат за съюзници и някои по-радикално настроени епископи и духовници. Но дори и техният радикализъм се съсредоточава до убеждаване на Високата порта да приложи собствените си закони спрямо българските християни и да ги отдели в Българска екзархия от гърците. На този етап от буржоазно-демократичната и национално-освободителната революция това е единствената възможност.