МОИТЕ КНИГИ ВЪРШАТ ДОБРО ДЕЛО
превод от руски: Георги Ангелов
(От Ню Йорк ни изпрати откъс от своята нова книга “Семеен албум” неуморимият Григорий Петрович. За Климов се разказват легенди, сега читателят ще узнае истината от самия автор.)
Брой 5(81), Вестник “День литературы”
20.05.2003
Родил съм се на 26 септември 1918 година в град Новочеркаск на Пясъчната улица №38 (сега това е улица Греков, кръстена на донски художник-баталист), в дома на казашкия полковник Никифор Попов, мъж на моята баба по майка Капитолина Павловна Попова.
Тази моя баба Капа е родом от Одеса, моминската й фамилия е Дубинина. В първият си брак била омъжена за Иван Пушкин, по думите на баба ми, някакъв цирков актьор. От този брак се родила моята майка Анна Ивановна Пушкина. През 1895, по време на златната треска в Аляска, дядо ми – циркаджията се качил на китобоен кораб и се отправил в търсене на злато в Америка, където безследно изчезнал. Във всеки случай, така гласи семейната легенда.
Във втория си брак баба ми Капа се омъжила за казашкия офицер Никифор Попов, началник на казашката охранителна част в Одеса. По време на революцията от 1905, когато евреите устройвали демонстрации и хвърляли бомби, Никифор със своите казаци разгонвал евреите. А когато руснаците устройвали погроми над евреите, Никифор и охранителната му част разгонвала руснаците и спасявала евреите.
Цялата Първа световна война Никифор, вече с чин полковник, воювал на фронта. А баба-полковнишата през цялата война била някъде наоколо, вероятно в близкия тил. Но баба ми беше бойна жена. Тя пееше походни казашки песни и ми разказваше на мен, малчугана, всякакви истории. След революцията, в съветско време, баща ми и майка ми мълчаха, тъй като да се говори за миналото по онова време беше опасно. Най-разговорлива беше баба ми Капа. И повечето неща за миналото на моето семейство научавах от нейните откъслечни признания.
В края на войната Никифор бил контузен от тежък снаряд и изпратен да умира в дома си в Новочеркаск. Вече преди смъртта си за прослужени години той бил произведен в генерал и получил генералски шинел с червен хастар. От този шинел по-късно отпориха червения хастар, а самия шинел служи на три поколения: на сина на Никифор – моят чичо Вениамин или просто чичо Веня, на моя по-голям брат Серьожка и, накрая, на мен. Никифор умря още преди революцията.
Когато съм се родил, на Дон свирепеела гражданска война. Баба ми е разказвала, че артилерийски снаряд пробил покрива на нашия дом и заседнал в стената над моето креватче. Но… не се взривил! “Здраво ти провървя!” – казваше баба.
По-късно, когато бях в 5 клас, нашата учителка Евгения Платоновна ни възложи такава задача: “Опишете най-паметните събития във вашия живот”. Аз описах тази история със снаряда и я завърших така: “Само не знам чий беше този снаряд – на червените или на белите.” За съчинението получих от Евгения Платоновна моята първа “петица” по литература.
В страшния глад на 1921, за да се спаси от гладна смърт, моето семейство се премести в градчето Милерово, където се заехме с натурално стопанство: жените развъждаха кокошки, кози и накрая свине. А баща ми работеше като лекар. Аз бях пастирче и пасях нашите кози, ловях тарантули и пиявици, които ние, момчетата, предавахме в аптеката… Помня, че козите се хранят с всякакви тръни, които никой друг не иска да яде, и обичат да се катерят там, където никой друг не би стигнал.
През 1926 семейството ни се върна в Новочеркаск, бившата столица на Всевеликата Войска на Дон или ВВД, както пишеха до революцията в писма. Заселихме се на Московска № 4-5, в пристройката в задния двор (тази пристройка и “старият орех до балкона” са описани в “Князът на тоя свят”), където в младостта ми живяха братя Рудневи. Аз живях в този дом до 1941 година, а майка ми и баба – до смъртта си. Сега в този дом живее пенсионер на име Шило, който помни моите родители. Той ми пише, че близо до входа на Новочеркаското гробище има голям паметник от черен мрамор на моя дядо по баща Василий Калмиков (тогава аз бях Игор Борисович Калмиков). А редом са се приютили забравените гробове на моите баща, майка и баба.
Учих в училището на ъгъла на улиците Московска и Комитетска. Завърших това училище с отличие, тоест 100% оценки “отличен”, през 1936 година. Като отличник бях приет без изпити в нашия Новочеркаски индустриален институт НИИ. Всичко ми се струваше наред.
Но стана събитие, което преобърна целия ми живот. През август 1938 арестуваха баща ми – доктор Борис Василиевич Калмиков. Тогава в страната бушуваше така наречената Велика Чистка от 1935-1938, за която днес малцина си спомнят. Няколко пъти арестуваха и разстрелваха цялото съветско и партийно ръководство. После последваха арести от средата на професурата в нашия Институт НИИ. Хващаха, изглежда, всички и всичко. Цялата страна замръзна в страх, в очакване на нощните арести, това беше страшно време.
През Първата световна война баща ми беше лекар в казашки полк, а после цял живот беше доктор и лекуваше хората. Мисля, че го арестуваха като човек “от бившите”, за миналото, за неговия баща и братя. Вече след ареста на баща ми, когато нямаше какво да се губи, баба Капа проговори за това, което до тогава щателно са скривали от мен: “Ето, Новочеркаският селскостопански институт в Персияновка – това е бившето имение на твоя дядо”.
Но работата е в това, че никакви помещици на Дон не е имало, с изключение на няколко особено отличили се казашки генерали. Също така баба ми казваше, че някакъв мой прадядо е учил във Военната академия в Петербург, знаел арабски език и воювал в Кавказ. Явно, наградили са го с имение в Персияновка, селце недалеко от Новочеркаск.
По-големият брат на моя баща, чичо Вася, до революцията бил следовател по особено важни дела при атамана на Всевеликата Войска на Дон. След революцията, през 1926 година чичо Вася беше арестуван в Ростов и му дадоха 10 години на Соловки, където той скоро умря или, възможно е, просто да са го убили, без съд и следствие, тогава това просто се вършеше. Съветската власт беше много подла и злопаметна. А в триетажния дом, принадлежал на чичо Вася, по ирония, беше първата в Новочеркаск Чека, където червените разстрелваха белите.
По-късно, по мое време, в 30-те години, в този дом на ъгъла на улицата на декабристите и наклона на “Степан Разин” беше Учителският институт. Днес, през 2002 година, в него се помещава техникум по хранителна промишленост. Така да се каже, след моите предци в Новочеркаск останаха две добри учебни заведения.
По-малкият брат на баща ми, чичо Витя, по време на Първата световна война бил военен юрист, а след революцията станал следовател в “Осваг”, тоест Осведомително Агентство – контразузнаването на Доброволческата армия на белите. Чичо Витя воювал до края и след края на гражданската война се евакуирал зад граница и живял в България, в София. В моята кръв има гени и наследственост на двама царски следователи. Възможно е, това да се вижда и по начина, по който пиша моя “Семеен албум”, където се опитвам да издиря всякакви сложни неща: стигайки включително до библейския “звяр” и загадъчното “число на звяра” от книгата на свети Йоан Богослов. А това е много сериозна задача.
След ареста припомнили на баща ми всичко от миналото на неговите предци и братя. Това, което старателно са скривали от мен, е било прекрасно известно на НКВД. Баща ми държаха под следствие две години, а после издадоха присъда, много милостива за онова време. По време на Великата Чистка обикновено или разстрелваха, или даваха по 10 години концлагер. А на баща ми присъдиха само 5 години изселване в Сибир. Тогава малцина знаеха, че такова съществува. Но през 1941 година започна войната и в резултат баща ми прекара в Сибир не 5 години, а 15, до смъртта на Сталин.
Когато през 1941 започна войната, не ме взеха в армията като политически неблагонадежден, заради ареста на баща ми. Първите две години работих като инженер в град Горки, в малкия завод “Улянов”. Живеех на Университетска улица №15, по-късно улица “Козма Минин”. Вземах си изпитите за аспирантура в Индустриалния институт “Жданов”. Отидох в завода, за да се уволня, а ми казват: “От завода има само два изхода – в армията или в затвора”. Добре, отговарям, тогава ме изпратете в армията. Речено – сторено… Подстригах се, пъхнах селската лъжица в кончовите /кончов – горният край на обувките – към колената, който покрива глезените – бел. прев./, отивам във военкомата. Но в армията отново не ме взеха – като политически неблагонадежден.
Така се оказах аспирант в индустриалния институт на Горки “Жданов”, на същата Университетска улица. Едновременно постъпих в Педагогическия институт за чужди езици, във факултета по немски език. Аз вече прилично четях на немски и реших да оформя тези знания по-добре. За една година взех всички изпити за три години в Педагогическия институт за чужди езици, който се намираше на същата Университетска улица. Тя затова се и наричаше Университетска. Особено старателно посещавах занятията по разговорен немски. А за да не умра от глад, работех като шофьор в завод за ликьор и водка, където за работатата плащаха с водка. Ние разтоварвахме шлепове с вино, които пристигаха по Волга от Каспийско море. А около мен бушуваше война.
Но дяволите ме дърпаха нагоре – и аз реших да се преместя като аспирант към Московския енергетически институт “Молотов”, най-добрия институт по моята специалност. Речено – сторено. През септември 1943 се преместих от Горки в Москва, в московска аспирантура и едновременно постъпих изънредно в Московския педагогически институт за чужди езици, който се намираше на Метростроевска улица №38. Тук получих студентски билет за 4 курс по немски език, който по-късно много ми потрябва. Ходех само да практикувам немския.
Хората с висше образование тогава, като правило, ги пращаха във военни училища и ставаха офицери. Но за това беше нужно да се попълни специална анкета за социален произход, а моята анкета беше такава, че с нея никъде не биха ме пуснали. В резултат през ноември 1943 ме взеха в армията – като редово войниче, пак като политически-неблагонадежно. Но на войник никакви анкети не му трябват, имаш само “войнишка книжка”, в която за твоя социален произход не питат.
И така, дотогава се катерех като мравка, нагоре и нагоре, а след това от върха заскрибуцах от най-долу – като войник. Добре, ще служа с вяра и истина на моята съветска родина, която стана за мен мащеха. Биографията ми е толкова объркана, че и да си спомням не ми се иска.
В края на краищата, през юни 1944 попаднах в отдел кадри на Ленинградския фронт. Набираха кадри за някакво военно училище, където се изискваше знание на чужди езици, в случая немски. А в джоба на гимнастьорката ми по чудо се беше запазил студентският билет за 4 курс на Московския институт за чужди езици. Казват ми: “О-о, това е точният кандидат!” – и ми дават да попълня анкетата. А в нея такива въпросчета: имате ли репресирани роднини? А роднини зад граница? И предупреждение: “За даване на лъжливи показания ще бъдете отговорни по законите от военно време”. Въпросчета познати, те мен цял живот ме преследват.
Добре, сядам и пиша честно: един чичо изчезнал на Соловки, втори чичо е зад граница, а баща ми е в Сибир. С моя студентски билет и тази злополучна анкета ме изпращат при началника на отдел кадри на Ленфронт. Полковникът чете моята анкета и казва: “А защо ви е да пишете тези глупости?” – и сочи с палец към имената на роднините ми. Отвръщам: “А тук виждате ли “за даване на лъжливи показания”…
“Ах, това са стари форми. А сега всичко се е променило”, – отговаря полковникът и с бащински тон продължава: “Дайте да ви обясня ситуацията. Москва иска от нас кандидати. Ние изпращаме всякакви недоучени, в Москва те се провалят, и Москва ни ги връща обратно с ругателни писма! Разбрахте ли? А вие сте точният кандидат – и сте ни нужен! Ако вие ще пишете тези глупости, – полковникът тика палци в анкетата, – ние можем да обърнем нещата така, че не искате да служите в армията. Знаете ли какво означава това във воено време? Трибунал! Тоест разстрел!”.
Със същия доверителен тон полковникът продължава: “Ето ви чиста анкета – и не пишете в нея всички онези глупости. Идете в съседната стая и попълнете анкетата, а старата скъсайте и я забравете. Това е заповед! А за останалото ще се погрижим ние”.
Ето какво значи да си намериш правилен купувач, мисля си. Така попаднах в Москва, в привилегирования Военен институт за чужди езици на Червената Армия ВИИЯКА, който неофициално наричаха Военно-дипломатическа Академия. За мен започна нов живот.
Във ВИИЯКА аз попаднах в 4 курс немски език и учих там от юли 1944 до юли 1945. Тук за всяка учебна година даваха по една звездичка и достигаха до капитани. Аз прекарах една, макар и последна година, затова ми шляпнаха на пагоните една звездичка и ме пуснаха като младши лейтенант. Затова и казвам, че моят живот е много оплетен.
За продължаване на по-нататъшната служба ме изпратиха в Берлин, в Главния щаб на Съветската Военна Администрация /СВА/. Отначало бях преводач при генерал Шабалин, който командваше цялата икономика на съветската зона в Германия. После бях ръководещ инженер в Управлението на промишлеността към СВА. “Ръководещи” тези инженери се наричаха затова, защото “ръководеха” определена част от немската промишленост.
По щатен списък, теоретически ръководещият инженер трябваше да бъде майор или подполковник. А практически там беше всеки, който има диплома за инженер. Така в нашия Отдел по електропромишленост имаше 7 ръководещи инженери: един подполковник, един майор, един старши лейтенант, две цивилни лица от Москва, един младши лейтенант – това бях аз. А на съседната маса седеше солиден полковник, също ръководещ инженер. При това бях единственият, който свободно говореше немски, а това ми даваше голямо преимущество. Моите колеги често се обръщаха за помощ към мен. А бях най-младият, през 1945 – едва на 27 години.
Трябва да кажа, че ние, съветските окупационни офицери, бяхме в много привилегировано положение. Да вземем заплатата. Когато бях инженер в Горки, заплатата ми беше 600 рубли на месец. А в Берлин получавах 2000 рубли. Но тъй като работата беше задгранична, ни плащаха в двоен размер, тоест 4000. А и заплащането беше в марки, тоест двойно, 8000 немски марки. Квартира – безплатна. Облеклото – безплатно. Храната също някакви копейки. Помня, в офицерската столова 100 грама водка струваше 1 марка, ако искаш се заливай с водка!
За да не се не срамим пред западните съюзници и да не ходим с шинели от американско сукно, на всички офицери от СВА раздаваха облекло за старшия състав, всичко беше с високо качество. Даваха ни прибавки към платовете – всичко необходимо за шинелите, а ни ги шиеха немски шивачи. Ботуши пък ни шиеха немски обущари, фуражки – немски шапкари. Даже разбитата Германия живееше и работеше по-добре от страната-победителка.
Съветските офицери бързо надушиха, че има немски аптеки, а после и доктори. Честичко се лекуваха не в съветската военна болница, а при немските лекари. Изобщо си живеехме като кумът на краля.
Тъй като свободно говорех немски, се чувствах в Германия като риба във вода. И трябва да кажа откровено: ако не бяха ме пипали, с удоволствие бих служил като съветски офицер в Германия през целия си живот. Някои така и правеха, стараеха се да останат в Германия колкото може по-дълго. Добър пример: днешният президент на Русия Путин, бивш подполковник, който дълго е служил в Германия и даже говори на немски.
После с мен се случи глупава история с мотоциклет, която имаше много сериозни последствия, но нали целият ни живот е изплетен от случайности.
Днес в Америка мотоциклети карат само полицаи, хулигани и самоубийци. А през 1945 година в Берлин беше иначе. Първи военен комендант на Берлин беше генерал-полковник Николай Ерастович Берзарин, командващ Пета ударна армия, щурмувала Берлин, генерал-полковник от 41 година. Боен генерал, Герой на Съветския Съюз, а загина при глупав и нелеп случай. Той обичаше да кара мотоциклет и загина при сблъсък с камион. Също случайност, от каквито е съставен животът ни.
А аз заради мотоциклет се сблъсках със съветската власт. Имах красавец-мотоциклет. Толкова красив, че ми го откраднаха, направо в Главния щаб. Тогава отидох в съседния полицейски участък и взех от там немски полицай с куче-следотърсач. Дадох на кучето да помирише ключът на мотоциклета и умното куче бързо намери крадеца. Но той се оказа майор Ерома, парторг на Правовото управление на СВА. Майор от юридическата служба, партиен организатор – и крадец!!!
И тук аз направих голяма глупост, бях млад и глупав и лошо познавах съветската власт. Както се полага в Армията при такива случаи, подадох рапорт до началството, до началника на Щаба на СВА генерал Дратвин, който предал моя рапорт на началника на Политуправлението генерал Макаров.
Ако майор Ерома е майор от юридическата служба, това означава, че по време на война той служи в Специален отдел и се занимава с разстрели на провинили се войници. На такива хора се държи съветската власт. Освен това членовете на партията не трябва да се съдят, те са неподсъдни, отначало трябва да ги изключат от партията. А още повече какво да се прави с парторг /парторг – партиен организатор – бел. прев./? Всичко това аз не знаех, но прекрасно го е знаел началникът на Политуправлението.
Но историята, разбира се, бе скандална. И за да покрие тази мръсна работа, началството реши да се освободи от мен. В резултат, като гръм от ясно небе, получавам заповед за демобилизация и откомандироване в Съветския Съюз. За мен това беше страшен удар, не го очаквах. Нали специално са ме учили във ВИИЯКА за служба в окупирана Германия.
И сериозно се замислих за бъдещето. Всички офицери и инженери около мен бяха членове на партията. Аз бях единственият безпариен и това се набиваше на очи, бях бяла врана. Но в партията, даже ако поискам, никога нямаше да ме приемат, при това щателно проверяваха социалния произход, пак тази проклета анкета. А да си безпартийен инженер – това изглежда като антисъветска демонстрация и рано или късно завършва лошо. В страната все още бушуваше сталинщината. И ще попадна аз, както и моя баща, в Сибир.
След всички тези мъчителни неприятности и тежки мисли, взех тъжното решение – да избягам на Запад. Подробно описвам това в книгата си “Песента на победителя”. Затова няма да се повтарям.
Като анекдот, мога само да добавя: избягвайки от съветския крадец Ерома, попаднах в лапите на американските крадци, които ме окрадоха повече от майор Ерома. Ето няколко примера. В съветската зона имаше пункт, в който приемахме от немците злато и скъпоценни камъни срещу продукти. Завеждаше този пункт съветският лейтенант и литовски евреин Леонид Олшванг. По-късно той избяга на Запад с чувалче злато и скъпоценни камъни, с надеждата да си отвори ювелирно магазинче. Но попадна в лапите на американското контраразузнаване, в знаменития лагер “Камп Кинг”, където американците напълно го окрали.
Друг съветски бежанец Володка Рудолф-Юрасов, подражавайки на знаменития евреин Зюс, скрил в задника си няколко брилянта. Но американските контраразузнавачи даже там намерили и откраднали брилянтчетата. После този син на Остап Бендер дълги години се изказва по американското Радио “Свобода” като радио-подполковник Панин.
През първите три години на Запад живях в Щутгарт. Тогава в победена Германия беше абсолютна безработица и от нямане какво да правя написах няколко очерка за моя живот в Берлинския Кремъл и ги изпратих във вестник “Посев”. Редакторът на “Посев” Романов ми писа: “Кажете по-рано къде сте работили – в “Правда” или в “Известия?” и не искаше да повярва, че никога нищо не съм писал. Започнах да пиша повече и така след две години се появи книгата ми “Берлинският Кремъл”.
Съвсем не исках да описвам самия себе си, моят живот беше прекалено объркан и нехарактерен за онова време. Исках да покажа някой обикновен съветски човек, който крачи през живота редом с мен. Преди всичко се налагаше да си избера литературен псевдоним. А и по документи тогава бях Ралф Вернер.
Огледах се наоколо. Имаше тогава в Щутгарт един нещастен алкохолик Колка Климов, който скочи от прозореца на петия етаж и се уби. Фамилията добра – Климов. Да я вземем. А име? Моят любим литературен герой е Григорий Мелехов от “Тихият Дон”. Ами да вземем това име – Григорий. Така се роди Григорий Климов от “Берлинският Кремъл”. А какъв чин да му дадем? Младши лейтенант – звучи глупаво. Добре, ще го направим майор. Това е по средата, нито много, нито малко. А и нали описвам някакъв обикновен офицер.
Ако някой някога започне да ме критикува, че съм бил само младши лейтенант, ще се скрия зад дядо Лев Толстой. Когато граф Толстой е писал своите “Севастополски разкази” е бил само подпоручик, тоест също младши лейтенант. Така че не се залавяйте с младшите лейтенанти.
За Щутгарт у мен останаха най-топли спомени. Малкото хотелче “Белият елен” в покрайнините на града, където живях повече от година, моята млада приятелка Елън Рейнхардт. Макар понякога да ми беше напрегнато, ще кажа, че в полуразрушена Германия животът беше по-добър, отколкото в комунистическа Русия. И, най-главното, можех да дам воля на чувствата си и да пиша това, което мисля. Моят лозунг е такъв: “Свободата и Родината е малко да се обичат – за тях трябва да се бориш!”. И поставих този епиграф на моята “Берлинският Кремъл”.
През януари 1950 се преместих от Щутгарт в Мюнхен, където беше центърът на руската емиграция в Германия. Отначало работех в така наречения Харвардски проект, където се изработваха плановете за започналата тогава психологическа война срещу СССР и се подбираха съответстващи кадри. После бях член на редколегията на списание “Сатирикон”, което въртеше един много оригинален човек – Алексей Михайлович Милруд. По-късно той беше за мен просто Альоша.
Альоша служил в американското военно разузнаване Джи-2 на Галилейплац №2. Там седели двама американски майори, които, като повечето американци, не знаели нито немски, нито, още повече, руски. Как ще се занимават с разузнаване? Те пиели уиски и си спомняли родния Тексас. Спасил ги Альоша Милруд, който говорел свободно руски, немски, малко английски и, разбира се, родния естонски, който никой не разбирал, което също било плюс. Цялата война Альоша, макар и евреин, работил в немската антисъветска пропаганда при Гестапо и Ес-ес, в учреждение под название “Винета”.
Сега Альоша, исползвайки своя опит в Ес-ес, изобретяваше всякакви идеи и ги продаваше на началството, получавайки финансиране за своите идеи. Като цяло, той беше ловък човек. И двама американски майори хранеше, и други хора, които се съгласяваха с идеите му. За тези цели служеше съседният дом – Галилейплац № 1, който така и наричаха – “Домът на чудесата”. Тук Альоша Милруд се занимаваше със своите фокуси.
Сатиричното списание “Сатирикон” се крепеше на един човек – Николай Менчуков, открит някъде от Альоша. Николай беше много талантлив карикатурист, полуевреин и пълен алкохолик. Всичко вървеше добре, списанието процъфтяваше и вървеше в съветската зона на Германия. Но после евреинът Альоша за някаква глупост се скара с полуевреинът Николай, Николай се запи и “Сатирикон” беше закрит. Беше ми много жал за Колка Менчуков, с когото честичко пиехме. Увековечил съм го като карикатуриста Кукарача в моята книга “Името ми е легион”. Бедният Николай умря в психиатрията в Хаара до Мюнхен. Такава е съдбата на много талантливи хора.
След “Сатирикон” бях председател на централното обединение на следвоенните емигранти от СССР – ЦОПЕ, главен редактор на списанието на ЦОПЕ “Свобода”, а заедно с това и главен редактор на списанието на немски език “Антикомунист”. Всичко това бяха измислици на Альоша Милруд. Занимавахме се с пропаганда, шумяхме по цяла Германия, доставяхме материали за “Гласът на Америка” и радио “Свобода”. Всичко това, разбира се, вървеше и в съветската зона на Германия.
Моята книга “Берлинският Кремъл” беше преведена на немски, английски и други езици, Холивуд постави по тази книга филмът “Път без връщане”, който на Международния Берлински кинофестивал през 1953 получи първа награда за “Най-добър немски филм на годината”. Най-добрият английски филм за годината беше пълнометражният “Коронацията на Елизабет ІІ”. А за най-добър френски филм на годината бе признат “Жижи” с очарователната френска актриса Лесли Карон. Така че съседите ми бяха добри – английската кралица и възхитителната Лесли Карон.
Григорий Климов стана добро име, от което се и възползваше Альоша Милруд за своите комбинации. Той играеше пред мен ролята на политкомисар от ЦРУ. Така продължи пет години, от 1950 до 1955. Всичко вървеше добре. Альоша беше приятен началник, който ми говореше така: “Гриша, имай предвид, че аз съм най-добрият ти приятел!”.
А после се случиха редица глупави случайности, в резултат на които аз се озовах в Америка. Историята е толкова объркана, че е трудно даже да се опише. Ще се опитам да я разкажа накратко.
Аз непременно исках рускиня за съпруга, и в Америка имах годеница, която с всички средства ме примамваше там, а когато отидох, заяви, че е премислила, че обича друг и т.н. И едва по-късно си изясних, че това е дяволска лесбийка и садистка, която ме е използвала, за да замаскира своето лесбийство.
Втора случайност. Помощникът на Альоша – Славик Печаткин веднъж в пияно състояние ме обърка с Альоша с искане за хомосексуална любов. Аз тогава даже не разбрах какво е това, просто човекът е препил, но Славик, явно, е казал на Альоша, че се е изложил, а Альоша си е помислил, че съм се досетил, че двамата са педерасти. А това тогава в американското разузнаване категорично се забраняваше. Альоша заби тревога, реши да ме премахне като опасен свидетел и се обърна за помощ… към КГБ. И скоро почувствах, че КГБ е на лов за мен.
Макар да не знаех, че моят Альоша е педераст, но в КГБ са били прекрасно осведомени и са го шантажирали, правейки го двоен агент. ЦРУ му е плащало, а КГБ го е доило. Тези сложни лисичи игри между ЦРУ и КГБ са такива, че и сам дяволът ще се обърка. Всичко това си изясних със задна дата значително по-късно.
Това беше буквално коварство и любов. Ако годеницата ми Наташа Мейър ме примамваше в Америка, то моят комисар Альоша Милруд, желаейки да се избави от мен, ме подтикваше към това. Същевременно Альоша, бидейки педераст, е знаел, че Наташа е лесбийка. Ако от страна на Наташа това беше подлост, от страна на Альоша беше предателство. А в ЦРУ не обичат предателството, от това често зависи човешкият живот. Така или иначе, което не се удаде на КГБ, се удаде на Наташа Мейер. С помощта на Альоша, който ме уверяваше, че е най-добрият ми приятел.
През 1955, на 37 години се озовах в Америка не по собствено желание, а вследствие на интриги, подлости и предателства. За мен беше съществено, че четях на английски, но никога не бях говорил. А да започнеш нов живот в Новия Свят на 37 е малко късно. И на английски да започнеш да говориш на тази възраст е също позакъсняло. Ако в Германия се чувствах като риба във вода, то в Америка бях като риба, изхвърлена на пясъка.
За да използвам някак този сериозен преломен момент в моя живот, реших да напиша втора книга. Исках да напиша просто роман от съветския живот. А реалният живот ме подтикна към съвсем друго. Случайно прочетох в “Ново руско слово”, че Харвардският проект, по който и аз някога малко поработих, бил построен на “комплекса на латентната педерастия на Ленин”. И това ми послужи като ключ за много загадки – и относно моята капризна годеница, която се оказа лесбийка, но процъфтяваше в “Гласът на Америка”, и относно моя комисар Альоша, който се оказа замаскиран педераст. Излизаше, че американците са построили цялата си психологическа война срещу СССР на комплекса за педерастията на Ленин.
Заинтересувах се от тази дяволия, започнах да търся. Нали тук са корените на Руската революция, а след това и на Великата Чистка. Постепенно темата ме завладя – хомосексуалността и въобще дегенерацията. А после работата стига и до дявола.
Пиша аз година, пиша две, пиша три – и в края на третата дяволът така ме обърка, че сам се убедих, че моят ръкопис за нищо не става, че не бива да го печатам. Получи се някаква безсмислица. Заел се бях с тема, която не познавах и която неслучайно наричат дяволска. А всичките ми спестявания свършиха и трябваше да се работи.
Но темата за дявола ме заинтересува, и аз чувствах, че съм на правилния път. Своя злополучен ръкопис переработвах и преписвах три пъти. И до сега пазя в куфара си 50 тетрадки по 50 страници, които не ставаха за печат – и това беше само първият вариант. Затова опитните хора казват, че писателството е 10% вдъхновение и 90% работа. Започнах да пиша през 1955, едва през 1970 публикувах отначало “Князът на този свят”, а после, през 1975, излезе книгата ми “Моето име е легион”. Това беше трети вариант на един ръкопис, който разделих на две части.
През 1958 започнах работа по моята инженерна професия, ожених се и получих американско гражданство. Това беше живот на типичен среден американец, така че и няма какво да се пише за него.
Но трябва да кажа, че за написването на моите книги по темата за дявола, ми се наложи да преровя маса специализирана литература, започвайки с Библията и завършвайки с доктор Фройд. Често четях в метрото, когато отивах на работа или се връщах. В джоба си носех червен молив, с който подчертавах важните места. Така събирах тайни знания за Бога и дявола, по подобие на моя герой – червеният кардинал Максим Руднев. Ето защо към всички мои книги прилагам “Частична библиография на използваната литература”. Там има много интересни книги.
Когато американците воюваха във Виетнам, за известно време работих като инженер при строителството на военното летище във Виетнам. Половината летище беше звършено и воюваше, там бе установен авиационен полк, а ние завършвахме втората половина. За мен работата беше интересна, в тесен контакт с американската армия. А и никога не са ме хранили така добре, както в работническата столова на нашата строителна компания. Ох, богата страна е тази Америка! За да не напълнея, пропусках обеда и ходех да се къпя в изумрудното Южно-Китайско море.
През 1970, след 12 години работа, на 52 годишна възраст преустанових трудовата си дейност и заживях с доходите от моите акции и облигации. Живеех скромно, и това ми даваше независимост и възможност да посветя цялото си време на литературата. Следващата си книга “Протоколи на съветските мъдреци” писах спокойно и без прекъсване от септември 1975 до май 1981. В тези “Протоколи” използвах всички интересни материали, които ми останаха след написването на “Княза” и “Легиона”. Темата, трябва да кажем, е неизчерпаема.
Докато дърпах дявола за опашката в книгите си, дяволът също не стоеше без работа – той се всели в жена ми. През 1975 жена ми заболя от климактерично умопобъркване, и започна да полудява, много бавно и незабележимо. Затова богословите казват, че дяволът идва с безшумни крачки. Много правилно наблюдение, с което съм напълно съгласен, тъй като го преживях от собствен опит.
Така например седя и пиша моите “Протоколи”, а жена ми ме пили: “Спри да пишеш тези твои глупости. Заеми се с нещо по-продуктивно”.
Обръщах се за помощ към отец Митрофан от църквата “Спасител на греховете”, който някога ми каза, че се прекланя пред мен за моята “Князът на този свт”. Но отец Митрофан не можа да ми помогне, тъй като сестра му бе полудяла по време на климактериума, и знаеше, че това е неизлечимо – сестра му отдавна е в психиатрия. Очертаваха ми се приятни перспективи.
И за примери не трябваше да ходя далече. Моята тъща от много години се бе забъркала с арменеца Арам, жената на когото, полуеврейката Любочка, вече отдавна лежеше в същата психиатрия, в която е и сестрата на отец Митрофан. А при моя приятел от “Гласът на Америка” Коля Лясковски историята е сходна, наистина там до лудница не се е стигнало, всичко приключило с идиотски развод. Полезно е да се знае, че в Америка повече от половината болнични легла са заети от психично болни. И още е полезно да се знае, че при жените лудите са 3 (три!) пъти повече от мъжете. Ето ви прекрасен пол!
Моята жена бе психично болна 3 години и в края на краищата, през 1978, взе развод, заявявайки в съда, че съм искал да я убия и поиска от съдията “Постановление за защита”. А това вече е мания за преследване. И така, след 24 години брак, на 60 години се оказах самотен. Седя и пиша моите “Протоколи”. А историята с моята жена ми служи за добра илюстрация на това, което пиша.
“Протоколи”-те излязоха през 1981, след което реших, че няма за какво повече да пиша. Живея тихо като американски пенсионер, взех си котка и си играя с нея. А животът си върви.
През 1988 моят добър приятел Николай реши да се порови в моите архиви, а това са 5 големи папки – хармоника и картотека, където съм събирал най-съществените и интересни материали, където даже сега, през 2002, поглеждам за всякакви справки.
Рови се Николай, рови се и после ми казва: “Григорий Петрович, тук имате толкова интересни материали, а Вие нищо не пишете. Знаете ли какво? Седнете на масата и четете лекции по Вашите архивни материали, а аз ще Ви снимам на видеокасети” .
Пробвахме и се получи не зле, нещо ново, като в киното. Започнахме да снимаме през февруари 1988 и продължавахме през почивните дни повече от две години, до юли 1990. Излязоха 35 видеокасети по 2 часа всяка.
По-късно тези видеокасети попаднаха в Русия, където на власт беше вече Елцин. От тези видеокасети снемаха копия на пишещи машини и, в края на краищата, от тези серии се получиха две книги – “Червена каббала” и “Божият народ”. Откровено казано, сам не го очаквах и всичко това стана някак случайно. Значителна беше заслугата на Николай, който игра ролята на режисьор в цялото начинание
Сега тези мои последни книги пътуват по Русия заедно с другите ми книги. Общият тираж вече подмина милион. Надявам се, че те ще помогнат на хората да разберат сложните проблеми, които открай време наричат Бог и дявол.
Аз като че ли създадох нова наука, която условно нарекох висша социология. Това започна в ироничен план, като пиянско бълнуване на червения кардинал Максим Руднев. Но постепенно всичко придоби логическо и фактическо съдържание и стана своего рода реалност.
Днес в писма по Интернет моите читатели искрено ми благодарят за тази висша социология, която им помага да бъдат по-осъзнати в живота. Иначе ще бродите в живота като слепец в минно поле. Спомнете си фаталните проценти на доктор Кинси. А колко струват тези горчивини и нещастия?
Съдейки по реакциите на читателите, виждам, че трудът ми не е отишъл напразно, че моите книги вършат добро дело – и това съгрява сърцето ми.
Така и завършвам моята биография.
1 септември 2002 г.