ДЪЩЕРЯТА НА ПОЕТА
(Едно докосване)
Затворих книгата. Бях стигнала някъде до средата. Но не можех да продължа. Огромни, тежки сълзи едва се крепяха между клепачите ми. След миг се затъркаляха надолу в безреда. Нещо силно ме стисна за гърлото. После заплаках.
Господи, какво по-вълнуващо би могло да има от една искрена, изповедна поезия?
В същото това време в мислите ми изплува и се настани неувяхващ с времето, траен спомен.
Дъждът валеше като във второ пришествие, духаше и силен вятър. Гостите пристигаха и се тълпяха мокри пред вратата на читалището. От косите, от дрехите и чадърите им се стичаха вади студена вода. Годината беше 1995 - 23.06.
Бяхме получили покана от колегите от село Трудовец да присъстваме на тържество послучай 110-та годишнина от рождението на поета Никола Василев Ракитин.
На входната врата стоеше сама жена. Някой би казал - на възраст. Аз бих казала - без възраст. Нежна, ефирна и в същото време - толкова земна.
Заговори ни. Попита ни откъде сме и съвсем скромно съобщи, че е дъщеря на поета.
- Името ми е Светла. Имам по-възрастна сестра, но не е добре със зравето и не може да дойде.
Бях чела много за Ракитин. Знаех за дъщерите му: Бистра, Лили и Светла. Открих го като поет в библиотеката на ДСО “Търговиа на едро”, където работих дълги години като библиотекар.
Неговата нежна /бих казала филигранна/, дълбоко човешка поезия ме трогна, превзе душата ми и оттогава непрекъснато четях стиховете му. И то - с удоволствие.
След време, когато постъпих на работа в читалище “Ракитин” в град Плевен, интересът ми към патрона на читалището нарасна още повече. Обикнах светлата му душа, вдъхновеното му слово и красотата на неговия изказ. Стиховете му бяха нещо, което се доближаваше много до моята душевност.
Чавдар Луканов - председателят на нашето читалище - мимоходом спомена пред Светла Ракитин, че и аз пиша стихове. Стана ми неудобно, защото, сравнявайки стиховете на големия поет и моите, много добре знаех за кого е преднината.
Но Светла възторжено възкликна, наведе се и извади от дамската си чанта една малка, черна книжка със заглавие “Лунен сърп” и ми я подари с автограф и представена от поетесата Петя Александрова.
В предговора пишеше:
”Всеки поет има свое кладенче, свой скрит извор, откъдето тръгва. За тази поетеса изворчето носи името на нейния баща Никола Ракитин, за когото преди време е написала и първата си прозаична книга “Повест за моя баща”.
” И чакам все от теб загатнат знак,
да грейна лъч,
за който да се хвана…” -
казва Светла Ракитин в едно от стихотворенията си.
Този лъч - слънчев или лунен - отдавна е в ръцете й, той огрява всеки рид в тази малка книга.”
Започнах и аз да чета тази “малка” книга и тук открих същата онази ракитнска нежност и топлота, същото чувствително и страдащо сърце, голямата й душа, удивителната й способност да пресъздава света в запомнящи се, красиви образи.
Нямаше как да не ми направи впечатление /макар, че всички нейни стихове ме впечатлиха по различен начин/ стихотворението й “Поетът с калпака” с краткото посвещение “На баща ми”. То се състои от шест части, всяка от които оказва невероятно въздействие и внушение върху душевността ни със своя изповеден характер и със силата на чувството:
“По раменете му два пръста сняг.
И клепките му даже побелели,
и кожения му калпак.
Из улиците той не вижда как
го поздравяват със усмивка хората.
Нито ги чува.
Замислен и благ
със себе си говори.
А там, отвъд най-крайния квартал,
отвъд дворовете,
пързалките с децата -
със ослепителния си пейзаж
го тегли
равнината.
А там една мелодия
сияе.
Там един стих нетърпелив
го чака.
Вали, вали…
И пътят все по-бял е.
Той все върви нататък…”
Точно така и точно такъв го виждам всеки божи ден пред читалището ни. Снегът затрупва калпака и раменете му, даже клепките му, слънцето огрява добрите му, сияйни очи.
Понякога излизам и слагам цветя върху бюст-паметника му като израз на преклонението ми пред безспорния му талант. И много добре знам, че това не е достатъчно, че това няма да го върне, но дълбоко в душата си отдавна, много отдавна съм изградила един храм за него и в този храм светлините никога не угасват.
Светла Ракитин също носи този храм в душата си, не без синовна гордост, разбира се:
“И чувам твоята благословия.
И ти оставям китка от лалета.”
Защо точно от лалета, бихме се запитали ние? А може би, защото поетът сравни в своите стихове луната с “голямо кърваво лале”. Това е един от емблематичните и най-запомнящи се образи в неговите стихове:
“И в тоя час на тайнствено мълчание
изниква месецът върху водите
като голямо кърваво лале.”
Що вода е изтекла от оня прокобен ден в тунел № 3, където този прекрасен поет и човек сам сложи край на живота си, дълбоко оскърбен от измислените срещу него клевети, от неправдата.
Боли, много боли, особено за близък човек, за добър човек. И няма как децата му да не запомнят този ден:
“Сякаш с пръст по раните ни пипаш” - споделя Светла Ракитин в своята изповед, в своя мним разговор със своя баща много години след тъжната драма, приключила в “един страшен, безкраен тунел”.
И Светла, и ние така ще го запомним - взрян в далечината, сякаш търси онази светлина, която завинаги му е отнета от онзи миг, в който клеветата осквернява пътя му занапред и която доведе до печалния му край.
Но смъртта, както казва Светла Ракитин, идва “като финал на една симфония, за да защити своята истина…”
Дълго време поддържахме връзка със Светла Ракитин по телефона и тя винаги се радваше, когато й се обаждах.
Тогава в Трудовец - родното село на поета - тя ми подари още една книга, неговата книга “Щърчето гнездо”, издадена през 1924 год., за спомен, която пазя като очите си заедно с нейната “малка” , но много красива книга “Лунен сърп”.
Щастлива съм, че се докоснах /макар и за кратко/ до богатата душевност на тази, свята за мен жена - неспокойна, волна и вечно млада, с “душа на номад”, люлееща се на лунния сърп - до дъщерята на Поета. По този начин успях да се докосна отново и до него, до големия български поет - Никола Василев Панчев /Ракитин/, когото ще нося в душата си завинаги - удивена и очарована от красотата на неговата незагиваща поезия, на една поезия, неподвластна дори на смъртта.
