Красимира Василева

За книгата на Владимир Полянов „Пътеки през неуловимото”

В един разговор с Владимир Полянов го попитах във връзка със заглавието на бъдещата му книга „Пътеки през неуловимото” какво според него остава неуловимо. Той отговори, че това са недоизказаните неща, които с времето се натрупват в отношенията между хората. Когато прочетох книгата, се убедих в истинността на тези думи.

Въпреки че в литературната история Владимир Полянов е причислен към писателите - диаболици Светослав Минков, Георги Райчев,  Чавдар Мутафов и други, диаболизмът при него не е самоцел, а средство по пътя на опознаването на сложната, неспокойна и променяща се човешка душевност. В едно интервю той казва, че  когато със Светослав Минков започнали да пишат, мислели, че не трябва да тръгнат по пътя на тези, които са преди тях със своите битови разкази и  не бива да се мерят с нашата провинция, а с Европа. 

Вместо за „диаболизъм”  обаче Вл. Полянов предпочита да говори за „психологическа проза”. И действително, в своя над 60-годишен път в литературата създава редица реалистични разкази, романи, пиеси. Той дари на нашата литература и прекрасната книга „Срещи по дългия път” със спомени за видни творци. Този много видял и преживял автор вади от сейфовете на паметта си самородни късчета злато, които патината на времето прави още по-ценни.И всички те се характеризират с тънкия психологизъм на ранния, „диаболичния” Владимир Полянов. Такава  е и книгата с миниатюри и разкази „Пътуване в неуловимото”.

Обект на изображение са малки, понякога почти незабележими случки от всекидневието. Но тъй като са озарени от проницателния поглед на автора, в тях се оглежда целият човек с неговите съзнателни и подсъзнателни пориви, болки, стремежи. Човекът, поставен в студената градска действителността в началото на 20-ти век, е като намокрената от дъжда пчелица в първата миниатюра - пърха с криле, сили се, не успява да полети и страда. Старецът, намислил да убие заради пари сина си, когото взема за случаен пътник, безработният млад търговски служащ, получил милостиня от човек, който по-късно го премазва с автомобила си, бившият цирков артист, който, за да спечели малко пари за семейството си, избира като последна комедия смъртта - всички те са малки хора с големи вътрешни драми. В повечето случаи корените на тези драми са в социалната действителност. Но има и творби, с които писателят нагазва в дебрите на чистия психологизъм, заемайки се да фиксира проявите на подсъзнателното, на тъмната, първична стихия у човека. Изобразявайки почти невидимата граница между въображението и реалността, Владимир Полянов разработва темата за ревността /”Младият съпруг и вятърът”/, желанието за убийство заради накърнена чест /”Невероятният”/, болката от настъпващата старост /”Вечер”/, ужаса от близката смърт /”Зодиакално число”/, гибелния интерес към грозотата и престъпността /”Пътеки през неуловимото”/. Но даже и в тези случаи героите не са космополити, те имат своята национална и социална характеристика. Често писателят предпочита хора на изкуството като надарени с по-голяма чувствителност и поради това по-благодатни  за разкриване на сложността на човешката душа с нейната „фаустовска” неудовлетвореност. Заедно с това Владимир Полянов показва човека и като герой, способен на саможертва в името на другите, на човечността  /”Пожар в нощта”, „Летец” и др./ и в това се изразява мъдростта му да вижда живота в неговата многостранност.

„Пътеки през неуловимото” е потвърждение на мисълта на Марсел Пруст, че нищо не може да бъде уловено и опознато освен от гледна точка на вечността, която е гледната точка на изкуството. Тя е и доказателство, че за да разберем чувството на дълбока тъга, примесена с привързаност към живота, ни е необходим цял един живот. Затова  подобни книги ни помагат да направим крачка напред по пътя на опознаването на собственото ни „аз”, по-дълбоко от видимата ни същност.