интервю на Анита Коларова

- Господин Вълчев, Вие сте лирик, наричат Ви „поет на орфическото начало” /Атанас Свиленов/, а Кръстьо Куюмджиев пише: „Творбите му правят впечатление с простотата на стиха и непосредственост на чувствата”. Панко Анчев открива у Вас повече черни бои, а като казва, че сте „доста старомоден”, Вие го поправяте: „Много старомоден”. Наистина ли го мислите? Можем ли да кажем, че Яворов, Лилиев, Иван Кръстев, Славчо Красински, само защото са отразили едно друго време, са старомодни поети?

- Авторът твори в определено време, то неминуемо се отразява в творчеството му и ако е ярко талантливо - надживява това време. Така че не бива да се плашим за Яворов и Дебелянов, патинирани от годините, те стават и по-привлекателни за разбиращите, и по-скъпи за ценителите. Безмилостното време обрулва и отвява количествения конвейер, но запазва панагюрското злато златно. Вземете в трепетна ръка „Две хубави очи” или „Сиротна песен”, или „Тихият пролетен дъжд” и ще видите, че модите тук са безсилни.

- Работите дълго над шлифовката на стиха, а когато Ви чете, човек има чувството, че е написан много леко, на един дъх. Но заглавието на една от стихосбирките Ви „През три води преплавено” подсказва друго…

- При мен вярно е последното. За читателя не е важно дали много си се трудил и мъчил при създаването на творбата. Напоследък я наричат продукт. Та читателят иска този продукт да е качествен, изящен. Който може го постига леко, друг по-леко, а аз го държа в ковачницата при големия чук, при малкото чукче дни, понякога много дни. Докато го усетя, че „звъни вдън клетките ми като песен”. Не обичам да ходя по словесен чакъл. Боде ми.

- Имате ярки заглавия: „Гигантски слалом”, „Младата луна и старата луна”, „Рай за грешни”…Лесно ли избирате заглавие или просто вземате названието на някое от стихотворенията си?

- Да имам работно заглавие на стихосбирка, т.е. да съм я планирал предварително - никога! Планирана стихосбирка - ужас. Нали тя е събрана от преживяванията, нали тя е кардиограма на чувствата, които са те атакували в последните две-три-пет години и са родили стихотворенията. Можеш ли да ги предвидиш и заплануваш? Аз-не. Петнайсет години не бях издавал стихосбирка и когато й дойде времето я нарекох „Гигантски слалом”. При него има или усмивка сред снега, или гигантско падане. Интересно ми беше. И се усмихвах.

- Но там открихте, че „…уж се спускаш надолу, надолу,/ а духът ти нагоре, нагоре лети”.

- Заглавието на стихосбирката трябва да бъде някакъв ключ към къщата на стихотворенията, които са зад заглавието. Добре е ключът да бъде точен, вратата да се отвори леко и широко.

- Вие имате една стихосбирка, помня прекрасната й корица от Борис Ангелушев, която се нарича „Пъстра палитра”. Ама и Вие сте една пъстра палитра: пишете лирика, пишете за други писатели, съавтор сте на композиторите, пишете за деца. Как така?

- Ами така: вчера съм гледал в Народния театър „Вишнева градина”, днес отивам в Младежкия на спектакъла за малките. Те шумят, ръкопляскат, цвърчат, радват се. И аз и през нощта, и на другия ден оставам с тях. Разговаряме се, задаваме си въпроси, рисуваме нещо. И понякога се получава верен отговорът на Гошо, който опровергава упрека на баба си, че не учи: „Бабо, бабо, учила си смятането слабо! Чуй ме мен и разбери - твоят внук ще мине с три по три без три!”.
При децата е пъстро, весело, истински тъжно, истински радостно, интересно, привлекателно. А когато ги обичаш - още по.

- Тук ще стане дума за преводите Ви. Те са доволно много и на доволно различни автори. Как се превежда поезия?

- Преводачът е артист, който се изправя пред ролята, която му е възложена или която сам си е избрал. Той е интерпретатор. Пред него има партитура, която се наема да изпълни. По своему, но с респект и обич към автора.
Оригиналът носи идея, архитектура, образи, емоция. Всичко трябва да се съхрани, сполука е когато се успее всичко да се съхрани. Отговорността ти, преводачо, е двойна - за автора, за оригинала и за себе си - преводът да звучи на хубав български език, като че ли така е написана творбата, ти си успял да я пренесеш от една национална култура в своята национална култура.
За мен е задължително наред със същността и авторовата метрика, и авторовата ритмика - те са свързани с диханието и внушението на стиха, на строфата, на стихотворението. Има неща и моменти, които са „невъзможни”, ти ги „претворяваш” под чадъра на „не превеждам букви, превеждам смисъл, образ, внушение”. Тази свобода е допустима, недопустим е произволът. Известни са изразите „поезията е това, което се губи при превода”, „преводачът танцува с букаи на нозете”, „преводът е като жената - хубав, но неверен, верен, но не хубав”, „преводачо-предателю”… Да, доброто стихотворение, преведено лошо, е предателство, а средното в ръцете на отличния преводач може „да надскочи себе си”.
Александър Твардовски пък вижда стихотворението като дъхава цветна ливада, а превода - като окосена трева. И така нататък, и така нататък. Превъплъщението на интерпретатора, на артиста в различни роли е тънка и мъчна работа. Де е гърленият глас на Маяковски, де е тъгата на Блок? Веднъж си бравур, друг път си пианисимо. Цялата работа е в моженето. Пък и не сте ли чували как комикът цял живот мечтае за трагическа роля…

- Най-хубавата песен, написана върху Ваше стихотворение - „Една българска роза” - възкръсна за нов живот, а беше „забравена”, защото се приемаше за лице на социализма. Там дори се казва думата „другарю”, която според някои „ценители” мирише на мухъл. Е, каква е тази мистификация? Вие магии ли правите?

- Родената творба, когато жива, здрава и читава излезе от родилния дом заживява свой живот, независим от автора. Сама се бори за себе си. Прегръщат я, ругаят я - родителят й е само наблюдател. Не го и питат, когато някои си я присвояват. Понякога конюнктурата я държи под ръка, понякога другата я спъва и рита - такъв е животът. Авторът е доволен, че е жива и след Димитър Вълчев и Паша Христова, и че в 2000-ната година стана „Песента на столетието”.

- Освен поет Вие сте и сладкодумен разказвач. Написахте поредица спомени за писатели, които са Ви били духовно близки. В „Попътни срещи” разказвате за Андрей Германов, Валери Петров, /който е и редактор на две от книгите Ви/, Веселин Ханчев, Димитър Димов, Елисавета Багряна, Ивайло Петров, Иван Радоев, Ламар, Лиана Даскалова, Никола Фурнаджиев, Орлин Василев, Давид Овадия, Серафим Северняк, Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Светослав Обретенов, Тодор Попов, Иван Николов, Станка Пенчева, Христо Радевски… Повечето от тях са покойници. Дължите ли нещо на тези хора и кой от тях Ви е най-скъп?

- Дължа на всички, скъпи ми са всички, всеки по своему. Без най. Виждам началото, когато Светослав Обретенов ме въвеждаше, чувам солото на свещеника от „Александър Невски” как слънчево се извисяваше над капелата със своя зов за мир и радостни дни, виждам как Тодор Попов е нежен към двете сенки, които под лунната светлина „после стават една”, чувам как Филип Кутев с чаша в ръка дрезгаво ми шепти „Голяма песен се разнася над синя Стара планина”… Това за композиторите, за музикантите. А за жреците на словото, за покорителите на думите - писах за тях, защото ми се говори за тях, пита ми се, спори ми се, но днешното време смени регистъра на икономика и техника, пусна завеса пред литературните разговори и дискусии, критиката спря при рекламните анотации и прави панорамата бедна, плитка, сива и скучна. И къде са „Аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице земя”, „И страшно е, майко, и весело”, „Вземи ни и хляб, и постеля, равнодушни недей ни прави”, „Аз не те назовавам, прости ми”, „Какво ще ни дадеш, Историйо”, „И само циганите ще се радват от гроба ни кога крадат цветя”, „Шинел, шинел, да можеш да разкажеш”, „Историята пишехме със кръв”, „Пак по кръв, но само че пролята”, „Че е от кремък твоят стар Балкан”, „Да те загубя като ключе от пощенска кутия”, „Всеки сам по своему умира”, „Градовете са големи не със своите площади, а със своите поети”, „И аз със бяла риза минавам през света”…
Безчетни са тези златни зърна, които реят и греят в моята памет, с тях живях и живея и, както пеем с Тончо Русев - с тях ще се разделим „някога, но не сега”.

11 април 2013