Димитър Аджарски

Боян Владимиров се завърна от София и отново поде работата си в кооперацията. Никой не го потърси за следствие по станалото „размирие в Белиново”. Всичко беше затихнало вече. Но от много страни получи укори и съвети. Изреждаха се един след друг „най-влиятелните” хора на Белиново да се срещат с него. Молеха го да не се занимаха повече с „партизанство”, да гледа само кооперативната си работа и да бъде по-внимателен към селските „първенци”. На края всеки отсичаше:
- Ти ли ще оправяш тоя свят!
Директорът на кооперацията дори му намекна, че, ако продължи същото му поведение, може би, ще бъде и уволнен.
Боян слушаше. Не искаше никого от тия „велемъдри” съветници да убеждава в правотата на своята мисъл. Беше убеден, че напразно ще хаби думите си. Но идваха мигове, когато не можеше да се владее. Тогава разчупваше дебелата черупка на мълчанието и нервно питаше:
- Какво искате от мен, господа?.. Нима помагането на слабите е партизанство? Да отваряш очите на хората и да им сочиш пътя на истината и правдата - това партизанство ли е? Аз не разбирам какво лошо има в това: честно и открито да се бориш против развалата, изнудването и подлостта, които заливат така стихийно страната ни? Аз не разбирам защо се страхувате от носителя на напредничавата мисъл и какво зло би сторил той на човечеството?..
Но „доброжелателите” му го не оставяха. Дебнеха го неотстъпно. Вървяха по стъпките му. Упорито целеха „да превият клончето, докато е още младо”. Все за това, някои се заловиха да го направят непременно зет на фабриканта Караколев. Говореха му какво ли не за Ема, за красотата й, за богатствата й - фабрики, ниви, ливади, лозя - шушнеха му от разни страни, предлагаха му невероятна зестра, убеждаваха го, мъчеха го.

Времето течеше бавно, мъчително.
Милена си беше заминала за коледните празници. Боян изживяваше тежките минути на очакването. По цял ден не излизаше от кооперативната канцелария. А случваше се често да работи там и нощем. Тия, които постоянно го търсеха, за да го „нареждат, му станаха досадни. И той започна да чувствува омраза към тях.
Понякога излизаше вън от селото, тръгваше сам към железопътната линия и дълго гледаше тъмните релси, които се губеха в синкавия полумрак на заснежената равнина. По тия същите релси бе дошло в Белиново неговото щастие. Сега зли хора искаха да му го отнемат.
- Да прощават! Няма да успеят! - мислеше си той, но някакво безпокойство дръзко нахлуваше в душата му:
- Ще успеят, ще успеят, много са те, силни са!
За да разсее мъката си, отбиваше се понякога при чиновниците на гарата. Там го закачаха, подхвърляха му шеги, смееха се.
- Много рано си дошъл да посрещаш, Бояне!
- Ами… да посрещам!?
- Хайде, не крий, знаем ги ние тези работи… Хубаво, хубаво!.. Такова момиче, като Милена…
Тия думи така му допадаха! Беше му приятно да го закачат за Милена. Той с дни би слушал разговор, който се отнася за нея. Вечно искаше да се шепне името й…
И колкото по-близко идваше края на коледната ваканция, толкова по-често ходеше на гарата.
Една вечер, както си вървеше из улицата, унесен в мисли, някой сложи ръка на рамото му и го спря.
- Кой си ти? -втренчи поглед в тъмнината Боян.
- Не ме ли познаваш?
- Охо, Драгнев, ти ли си бил… Къде така си закъснял.
Беше секретар-бирникът.
- За тебе съм тръгнал…
- За мене?! -сепна се Боян и едно лошо предчувствие сви гнездо в гърдите му. - Разбира се. Ходих към кооперацията - няма те…
- Към гарата бях…
- Зная защо ходиш на гарата… но слушай, братко, бягаш от късмета си… Ето сега, един сгоден случай. Тази вечер съм пратен…
Не се доизказа. Хвана Бояна под ръка и просто го повлече.
- Е, чакай де, къде ме водиш сега?..
- Върви с мен и слушай какво ти казвам… Ти мислиш, че аз те мразя и някак страниш от мене. Но се лъжеш, братко; аз си те обичам и ти мисля само доброто… А колкото за арестуването ти, да си призная, виновен е директорът на прогимназията, Мордев. Той те подгони тогава и всичко стана без мое съгласие… Но да спи зло под камък! Нали се уреди всичко благополучно!.. Сега, слушай… за друго те търся аз…
Боян не можеше ни да каже нещо, нито да спре „стария си приятел”, който бъбреше неспирно, почти самозабравил се, без да държи сметка на думите и за техния смисъл. Навремени се спираха, Драган запалваше нова цигара, описваше в тъмнината малка дъга с пламналата кибритена клечка, която хвърляше на земята и пак тръгваше.
- Слушай, Бояне, не мисли, че имам някакъв интерес, като ти препоръчвам Ема и искам да зарежеш Милена. Какво… за себе си ли да задържа Милена? О, не, никога! Тя тъй ме е обидила, че не искам да я видя… Свърши се тя… Ех, беше някога… глупости. Сега се чудя, как съм могъл да й предложа! Милена да имам за жена? Хм, колко съм бил глупав!.. Но ето, ти можеш да идеш да следваш където искаш - в София, на запад. Ема е богата… Помисли си само, какво изпускаш!? И кой друг може да ти донесе такова щастие?..
- Но, Драгнев, не забравяй, че щастието не се състои само в парите!…
- Знам, но само пари ли ти дава Ема? Сравни двете по хубост: можеш ли каза, че Милена е по-хубава?
- Прав си тук, но…
- Какво но?…
- Нали знаеш, каквото каже сърцето на човека…
- Остави това сърце! Уж материалист, пък ето: сърце, любов - глупости! Днес братчето ми, сърцето отстъпва вече място на стомаха, защото той…
Драгнев си въобрази веднага, че е изказал голяма философска мисъл и затова, като задърпа Бояна, настоятелно заиска отговор:
- Кажи ми, тъй ли е! Прав ли съм… не, не, прав ли съм в тоя случай? Ама направо ми кажи, прав ли съм?…
- Чакай, ще ти отговоря!…
- Какво ще ми отговаряш?…
И го бутна в една отворена врата.
- Върви тук сега, а после ще продължим!
- Къде ме водиш, човече?!.
- Върви с мен и не бой се!
Боян разбра, че се намират вече в двора на Стефан Караколев. Помъчи се да се върне, но Драгнев го стисна здраво за ръката и в самото му лице силно извика:
- Е-е-е-е! Не ставай дете, де!
Едва сега Боян усети, че Драгнев издишваше винени пари. Сниши глас и меко попита:
- Ама какво ще правим вътре сега?
- Какво ще правим ли? На имен ден отиваме… И ти си канен, какво се преструваш… Хей, че си дете, ха-ха-ха!..
Драгнев нарочно се изсмя високо, за да го чуят и вкъщи, за да ги чуе и Ема, която ги чакаше.
Тръгнаха.
Наблизо се издигаше големият двуетажен дом на Караколеви с две редици светли прозорци. Наоколо снегът блестеше. Някъде, в дъното на двора, скрит в ниска сайвана, бръмчеше глухо трактор, който произвеждаше електричество. Тази вечер бяха отворени всички ключове, и десетки лампи трепкаха по наредените постройки в краищата на двора, пред пътните порти, над главния вход на къщата. Трябваше по всичко да личи, че Стефан Караколев, най-богатият човек в Белиново, празнува своя имен ден.
Владимиров и Драгнев се спряха на вратата, почистиха се от снега и засъбуваха галошите си. По завесите на голямата стъклена врата се изписа някаква сянка. После вратата се отвори и пред двамата застана Ема Караколева, вгледа се внимателно в гостите и като ги позна, радостно извика:
- Охо, заповядайте, заповядайте!..
Подаде двете си ръце и се ръкува едновременно с двамата, но задържа много повече ръката на Бояна. И като впи поглед изпитателно в очите му, разнежено каза:
- Къде да отбележим тая вечер?.. Как се излъга тъй!..
В гласа й трептеше и укор, и сдържана, сподавена радост. Вълна топъл въздух погали лицата на гостите и сякаш ги покани да влязат.
- Заповядайте!
Минаха през широк и силно осветен коридор, после се заизкачваха по стълби, постлани с пъстри губери. Владимиров вървеше с особеното чувство на човек, тръгнал да краде. Не смееше, като че ли, да вдигне глава и да разгледа обстановката, сред която го водеха. Дори се ядоса, загдето е послушал Драгнева. Но беше късно. Бяха вече на втория етаж.
Ема се изправи до една врата, отвори я и каза усмихнато:
- Заповядайте в моята стая, а после ще идем при именника.
Владимиров сега, за първи път сякаш, видя Ема. Беше облечена в скъпа тъмно-кафява рокля. Лицето й, красиво и чисто, изкусно напудрено, изглеждаше малко бледо и отслабнало. Хубавите й тъмни очи искряха от радост, а белите й тънки пръсти, на които грееше златен пръстен, нервно мачкаха бялата лентичка, закачена с игличка върху голямото деколте на роклята й. Къдравата й коса беше сресана на път и немилостиво прибрана назад, между острите зъбци на скъп гребен.
В коридора някой извика:
- Ема! Емилия!!
Тя се извини и излезе.
Сега двамата приятели отново имаха възможност да продължат разговора си. Драгнев подхвана пръв:
- Е, кажи ми сега, как ти се вижда всичко това? Царски палати, момче!
Владимиров, чийто поглед бягаше неспокойно от предмет на предмет из богато наредената Емина стая, трепна като насъне.
- Какво?
- Питам как си сега? Как ти се вижда къщата, момичето?
- За пръв път идвам тук… Не предполагах, че тъй са се наредили… А момичето, като всяко младо момиче!..
- Но признай, че е по-хубава от Милена!
Дълбоко в душата си Владимиров се съгласи с Драгнев, но не искаше да му признае това, и престорено каза:
- На тебе може така да се вижда, а на мене - не!.. Нали знаеш, въпросът е до вкуса на човека…
- Е, сега вече излъга, - заеме се високо Драгнев и стана от стола си.
В стаята влезе Ема.
- Хайде, господа, да идем в другата стая! Ще бъдете на вечеря у мен.
Владимиров се опита да възрази нещо, но Драгнев му затули с длан устата и избухна в изкуствен смях:
- Млък!.. Тази вечер си под моя власт и само ще изпълняваш…

Влакът летеше като разсърдено чудовище по заснежената безкрайна Дунавска равнина. Огромните му стоманени гърди дишаха със страшна сила, изригвайки непрестанно кълба чер дим. Зимното слънце незабелязано прибираше бледи лъчи на запад и се готвеше да потъне в далечния хълм. По заснежените върхове на планината бавно лазеше болнав пурпур.
Свита в ъгъла на едно третокласно купе, Милена Лавренова често триеше изпотеното стъкло на прозореца и гледаше навън. Пред погледа й се нижеха неспирно еднообразни зимни картини: хълмове и полета - затрупани със сняг, разпръснати тук-таме дървета с протегнати в простора, като вцепенени ръце, клони, далечни извиви на железните релси с набити край тях телеграфни стълбове, малки гари и кантони - потънали в тишината на зимната привечер. Понякога, уморена от дългото сьзерцаване на безкрайните бели пейзажи, тя притваряше клепки и под монотонното люлеене на влака, се унасяше по своите блянове и надежди.
- Дали ще бъде той тази вечер на гарата?
Беше му писала, че едва ли ще дочака края на ваканцията.
Колко бавно протичат дните на раздялата! За първи път почувствува това, когато той беше в София. Ето, сега… пак. Родителите й се чудеха защо толкова бърза. Баща й предполагал, че тя не ще пожелае вече да се върне в Белиново. Тъй било някога с него. Но се излъгал. Милена бързаше да се върне в селото си, в своето Белиново - там където, сред бурените на отвратителни сплетни и клевети, цъфтяха алените макове на нейната любов.
Преживяното неотдавна, властно и непобедимо, се налагаше на съзнанието й.
- Ами, ако я уволнят?!
Тоя мъчителен въпрос неотлъчно вървеше подире й, и колчем си спомняше за Белиново, някакъв страх сграбчваше душата й. На родителите си не каза, че искат уволнението й. Дори нарисува в най-светли краски живота в Белиново. А старите, как се радваха те, и колко щастливи изглеждаха!..
Синята зимна вечер надничаше през малкия прозорец на влака. Влакът изпищя, намали ход и спря. Някакъв глас се проточи в дрезгавината:
- Гара Белиново!
Милена трепна. Приготви багажа си и заслиза от влака.Като будни очи блеснаха пред нея двата прозореца на малката гара. По перона не се виждаше никакъв човек. А тя напълно вярваше, че две силни ръце ще поемат багажа й още от влака… „Чудно, защо го няма! Да е закъснял?!.”
Сложи багажа си наблизо до вратата на гарата и влезе в апаратната. Нямаше никого. Върна се. На прага я срещна дежурният чиновник.
- Добра вечер, господин Бояджиев!
- Добра вечер, добра вечер! - през смях и проточено отвърна чиновникът.-Добре дошла, госпожице Лавренова! Като че ли нямаш посрещач… Чудно… А от няколко дни редовно посрещаше всеки влак.
- Няма нищо, - засмя се Милена.- Ами къде мога да оставя багажа си? После ще пратя някого да го вземе.
- Дай, аз ще го прибера. Бъди спокойна…
- Благодаря… До виждане!
И младата учителка тръгна сама към селото, което се губеше в натегналия полумрак на студената януарска вечер.

сп. „Гребец”, бр. 2, 1934