БРАТЯ
Когато кондукторът извика високо името на малката гара, нещо топло, радостно трепна и се разля в гърдите на младия елегантен пътник, който нетърпеливо поглеждаше през прозореца на едно първокласно купе. Рой спомени обгърнаха душата му. Пред развълнувания му поглед изплуваха чудни картини: ведрите красиви кътчета от тихия балкански край, засмените хълмове, огласени в шепота на бориките, целият малък град с примамността на изживените детски години и бялата родна къща с големи и чисти прозорци. Скъпи образи надникнаха през тях, те махнаха с ръка и му се усмихнаха.
Влакът изпъшка и спря на малката гара. Той прекара ръка през челото си - струваше му се, че сънува чуден сън. После слезе силно развълнуван на перона.
Малката гара, осветена с мъждукащи фенери, беше тъжна и пуста. Само няколко души със студени непознати лица заразглеждаха изпитателно младия елегантен пътник и големите тежки куфари, които той свали от вагона. Но нито един познат не се доближи до него, за да го поздрави, да му подаде ръка. А той се връщаше болен от носталгия по родината да види своите близки, да подиша свежия балкански въздух, да обходи кичестите зелени хълмове и кътчета, свързани с най-дивните спомени на свидното детство и юношество…
Шумът на един вагон, минаващ край него, прекъсна унесението му. В полусянката на алеята стоеше висок плещест файтонджия, с ниско нахлузен каскет, и го подканваше:
- Господине, не желаете ли да отидете в града?
- Ах, да! - каза сепвайки се той и се покачи на файтона.
Пред него, в далечината, проснат в сянката на нощта, лежеше малкият град, напръскан с хиляди светлинки като малки сънно мигащи очи… Колко много любов и мъка бяха скътани в душата му за него там, в далечния задокеански край. Цялата му мисъл, всичките му копнежи и блянове бяха посветени само на скъпата родна земя…
И близкото му, и далечно минало, бликащо от възпоменания и образи, се заниза пред уморения му поглед.
Той отново видя малкия град, необикновено хубав и свеж, обгърнат в зеленина, родната къща в тясната улица, голямата овощна градина и стария дрян, провиснал край дъсчената ограда.
Образите на неговите близки минаваха повторно пред развълнувания му поглед и тъга засенчи радостта на душата му… Неговите родители бяха мъртви, сестрите отдавна напуснали града, а единствения му брат, който стана причина да се разруши богатият и честит дом, може бе не беше вече жив. В душата си той отдавна му беше всичко простил: неговата разточителност, леността, пиянството и скръбта, която причини на родителите си, и най-сетне своето изгнаничество, за което пак той бе виновен. Сега душата му бе изпълнена със спомени и чиста любов. Носталгията я беше издигнала и пречистила от дребните обикновени страсти…
Цели петнайсет години той преживя в далечния край, сам, всред милиони непознати хора. Там той бе минал през всичките промени на живота, натъкнал се бе на много случайности и изпитал всички видове разочарования, страдания и унижения. Но живееше сгрян от вярата, че ще успее да осъществи своята желана мечта - като се издигне и завоюва с честен труд успех в живота, да се върне отново в малката скъпа родина.
Градът все повече и повече наближаваше. Светлините от крайните къщи блеснаха по-силно, продължиха се, усмихнаха му се и сякаш го поздравиха. Душата му се изпълни с умиление. Файтонът навлезе в града.
- Къде ще заповядате да спрем? - попита файтонджията.
- Карайте в хотела - отвърна тихо той.
Улиците бяха вече обезлюдени и полутъмни, но изпълнения със свежия и ободрителен лъх на родното, те отново му възвърнаха радостта. Той изтри просълзените си очи и се опита да се усмихне. Всички познати сгради минаваха пред очите му. се същите, както той ги помнеше, запазили чара на онова старо и хубаво време.
Файтонът спря пред вратите на силно осветения хотел. Файтонджията скочи, свали куфарите и застана пред пътника, който беше разтворил портмонето си, за да му заплати. Файтонджията го разглеждаше любопитно, учудено. Изведнъж вик на изненада изскочи из гърдите му, очите му блеснаха и той разтвори широко ръце:
- Братко! …
Пътникът отстъпи изненадан.
- Ти! Наистина, ти ли си това, братко? Ти … файтонджия?
- Да - отвърна той като виновно наведе глава. - Всичко пропилях и ето до къде достигнах!
Срам и сълзи задушиха гласа му. Един миг те се гледаха просълзени. После се прегърнаха и заплакаха тихо, облекчително…