Димитрина Бояджиева

                       „…светлината е начало
                       и аз
                       от нея съм роден…”

Поезията на Георги Братанов е съдбоносно развитие на един характер. Неговата поезия е тържество на творчески изстрадано откровение. Съчетано със скептицизма на живота, то вибрира по неравностите на житейския път на поета. Поезията на Георги Братанов е заредена с изключителна духовна енергия. Емоционалният тон достига границата на ултразвука, който влудява съзнанието, причинява жива рана там, където той не може да достигне до определените честоти /вибрации/. Безкрайна е амплитудата на чувствата, с която поетът преминава през времето с прокрадващ взор към звездния небосвод.Той не се осланя на видимата страна на действителността. У него има едно наблюдателно и безпогрешно око, което прониква в невидимата същност на нещата. Тъкмо от там ни гледа авторът с усмивка на източен мъдрец, отказал се от слава - смисълът на света и в опознатата истина за нещата. В стиховете му има завладяваща и същевременно тънка и по особен начин въплътена емоционалност. Въпросите, които сам си задава, издават неспокойствието на поета, живеещ в неспокойно тревожно време. Въпроси пронизващи дълбоко душата на човека. От всеки стих струи светлина с „будна жар на очите”. Поетът по „човешки скърби” и по „човешки мечтае” и иска с „дух” и с „ръце” да достигне необятния космос с ясното и неизменно усещане, че живее:

„…не своя,
затворен в различни грижи
живот,
а живота на родените
и преродените
върху тази планета…
            /Среднощна птица/

Въпросите поетът задава „От хълма/ от единствения хълм/ сред равнината…” и си представя „с крехката наивност на дете” как всеки миг ще полети към „звезда,/ разкъсала оковите/ на своята галактика огромна…”. Звездата му вика с глас: „Ела!”. Авторът отвръща на поздрава и иска да е неин „щастлив побратим”, но е разколебан от въпроса:

Кой ще наследи земята,
единствено възможната родина
на децата ми?

За поета е ясно, че човешкия живот е онова, което се намира между две велики тайни: тайната на нашата поява и тайната на изчезването ни. И че раждането и смъртта ни закрилят от ужаса на безкрая. Тъкмо този безкрай привлича поета. Скитникът вселенен си задава един въпрос. „Въпросите на този свят тревожен” се забиват в челото му като „венец от тръни”.

     Земята ли е началото?
     Тя ли е малкото чехълче,
     с което ще тръгне в безкрая…
или
      Учителю,
      каква е тази болка,
      която носим винаги
      в душите си?
            /Лодката на Гея/

Поезията на Братанов е изпълнена с въпроси, които тъгуват в него. Дали заради забравения урок. Учителят, „дошъл преди амебите, медузите и рибите”, мълчи и наблюдава как:

От хоризонта
се завръща лодката
сама
и празна
като майчина утроба,
на която някой е отнел
плода.

Всичко е пронизано с оголена, чиста съвест, която не само напомня, но и предупреждава. Затова авторът се пита, нали човекът е този, който трябва да възцари хармонията на земята и се моли:

Дано живота пренеса
до оня бряг
на своя разум,
където фарът на спасението
свети!
          /Кратер/

И ако тръгнем от точката, че добротата е страдание, то поезията на Георги Братанов е дар небесен, музика изпълнила сърцето с красота. В доброто е началото на достойния и смислен човешки живот, а не тиранията, терора и убийствата. „Животът е един/ земята също”, а :

Светът умира от инфаркт
от радио
от телекакафония
от сексуална революция
от проституция
и екзекуция на любовта.
                                /Шок/

Ето тук, трябва да е чудното очарование на опита на поета да възкръсне, за да намери сам Бог, заради себе си и заради света. Нали според Бодлер, благодарение на поезията и музиката, душата се догажда за великолепието на отвъдното. Поезията и музиката би трябвало да предават очарование и на земята.

…и звуците се търсят
като атоми,
съединяват се в трептящи звездни купове…
—
Жена и мъж танцуват блус
два такта
свързани завинаги
с движението на звездите,
два звука прелестни
в хармонията на безкрая
две капки
светещи от страст…
           /Лунен блус/

Очевидно е, не всеки може да напише такова нещо, не са достатъчни само сетива, очи или помисли, събудени от женско бельо. Нужен е вътрешен ритъм, вътрешен монолог, капан, от който смисълът може да се изплъзне, форма и чувство, което фройдизмът отказва да следва. Ето къде се ражда шеметът обзел поета като използва думите, за да се подчини на тайнствения смисъл, на тайнствеността на смисъла им, без да се остави на обаянието на бездната.

По радиото свири джаз…
……….
Чинелите
като на боксов мач гърмят.
Там няма ринг с въжета
небе
и бездна има там,
звезди
и мрак,
живот
и смърт.
         /Още една нощ/

В призмата на поета се отразяват звуци, които се взривяват в експлозивни размери, в тактувани звуци.

Жена и мъж танцуват блус…
жена и мъж танцуват…
жена и мъж…
                 /Лунен блус/

Музикалността на стиха приласкава, насърчава, ритмичен обхват се носи из въздуха с великолепни паузи и блусова жалба, като фрагменти от картина.

…пръснати ноти в безкрая,
с милиарди светлинни години
опънати оси на петолиния
за равновесие
и за хармония
в хаоса.
              /Пиано, глас и тишина/

Стиховете на Георги Братанов не са някакви звуци, а думи от светлина с образна изразителност. Облаците са звезди, с които вятърът премрежва очите на поета, земята е топла, като сълза, денят -крило на ангел, непостижим брегът, водата е опънала до хоризонта гръб, чадърите като медузи се издуват, а смехът на плитките фонтани е пресъхнал. Надарен с въображение, Георги Братанов пише за неща, които човечеството се стреми да разгадае, само че той дръзна да мечтае и като пророк от „бъдещето да откъсне плод”. Поетът наистина откъсна плода от бъдещето, но го остави на нас „узрялата му сладост да изпитаме”. Огласи живота с химн” и душата му като небе за светлина бе открита. Светлина разцъфтяла от думи, чувства и звуци, за които ние само се предчувствали, че съществуват. Нека лети душата му със „свръхзвуковите си криле” и „очи радари”. За нас той остави мечтаната долина.

…с най-зелената пролет,
с най-щастливите птици,
с най-студения вир…

„Изтича времето, изтича…”. И нека душата му, като „небе за светлина открита”, душата на този „щастлив побратим на звездите” „молитвено обърнат към небето” в очакване на „брат по светлина” да лети „ненаситно устремен към звездите”. Животът на неговата поезия тепърва предстои. В нашите ръце неговите стихосбирки са като ангели с разтворени криле - символ на възкресението на поета, който вече не е между нас. Може би времето ще ги покрие с прах, но не и възторгът ни от стиховете му.