НЕЗАРЪБИЛИ РАНИ
Довери ми старица спонтанно
непокорната своя тъга:
„Две войни преживях с двеста рани,
незаръбили досега…”
Покрай Черната бара - разплискана
тя седи на бедите напук,
като ябълка в шепата стиска
писъмце от любимия внук.
Препрочита го и… примижала
срича думите пак и пак
и от крехък възторг премаляла
не усеща безкрайния мрак.
Изведнъж радостта й се скъса.
Със тояжка опипа пръстта.
Где да иде? В какво да потърси
на утехата съвестта?!…
Мила моя старице, какво ли
във душата ти пак громоли?
Младостта ти - зелена тополка -
кой превива и кой пепели?
Незараслите тягостни болки
във тополката кръг след кръг
издълбават посоки дълбоки
с ореоли от чест и дълг!
Ти изпрати във Първа световна
след благаткия сватбен ден
своя мъж… Още младия спомен
в теб живее несъстарен.
Той замина и силен, и жарък…
И пристигна вестта за смъртта…
Но не хвана в хартийката вяра,
каза само: „Лъжлива е тя!”
Във очакване яростно стенеш
и втрещена от ден във ден,
защитена, незащитена
на миражната вяра си в плен.
И в тревогата остра будуваш,
че и твоят единствен син
четвърт век към дома ти пътува
от окопа, вгробен във Страцин.
Недочакани още ги чакаш
в неоплакани нощи и дни
със тояжка по пътя заплакала -
път разстрелян от две войни.
Майко-майчице, мъка резлива
се кълби като дим от снаряд
и шрапнелите в теб доубиват
радостта ти към белия свят.
Но на прага - надеждна пролука -
цяла грейнала, с порив млад,
препрочиташ писмото на внука -
инженер във крайдунавски град.
Той за тебе едничък остана
в дни на радост и в горестни дни, -
невоювал, но с кървави рани
и от двете световни войни…
1959
