АКО УМРЕ И ЕДНА ЧОВЕШКА ДУША

Благовеста Касабова

Искам днес да открехна малка пролука към света на художественото слово, към творческия свят на един от даровитите представители на съвременната българска литература Павлина Павлова. Тя е автор на повече от 40 стихосбирки, романи, афоризми, на книга за деца. През последните две години Павлина Павлова издаде няколко знакови произведения, между които криминалните романи “Тайната на Белия Саламандър”, “Не чукай по капака на ковчега”, поетичните книги “Корабът на мечтите” и “Вещици в детския сън”, книга с афоризми “Прашец от криле на пеперуди” и един от най-добрите съвременни фантастични романи “Спиралата на смъртта”. Няма да правя академични анализи, а само ще отбележа главното, основното, върху което авторката е изградила водещия идейно-художествен замисъл на две от тях. Ако обичате да четете поезия, ще забележите, че няма поет, който да не възпява любовта - най-великото и съзидателно човешко чувство.
И Павлина Павлова не прави изключение. Новата й стихосбирка “Корабът на мечтите” в по-голямата си част е посветена на любовта, защото за нея любовта е най-голямото щастие, най-завладяващото чувство, което човек може да изпита, най-вдъхновяващата творческа сила. Когато човек обича, всичко около него е красиво, ни казва поетесата - хора, улици, природата с птици и растения, целият видим и невидим свят. И най-обикновената гледка може да изглежда като романтична картина или песен:

“Живее под прозореца щурче,
което цяла нощ си тананика.
И сякаш то навън безспир ме вика
с настойчиво отекващо гласче.
А лятото е в своя апогей -
горещини с едно небе, което
изпълва със вълнения сърцето…”

Любовта е вечна, според поетесата, тя може да умира и може да възкръсва от пепелта като птицата Феникс, с ново лице, с нови вълнения и преживявания. Интересното и различното при Павлина Павлова е, че тя приема любовта безрезервно, без планове и пресмятания. И когато по неписаните закони дойде раздялата, не изпитва омраза или гняв, нито желание за мъст. Поетесата е отворила сърцето си не само за любимия мъж, но и за всички онези, които имат нужда да бъдат обичани, които търсят любовта - страдащите, онеправданите, ранимите, отритнатите от живота, слабите, тъжните хора. Тъжно, но завладяващо е стихотворението й за тъжния човек, за самотния и изоставения, лишения от обич:

“Поговорете с тъжния човек,
предайте му от свойта топла вяра.
Сред лудата житейска надпревара,
дано намери ключ за този век.
Дано усмивка с вас да сподели,
дано звезда в съня му да се спусне.
Дорде молитва светла шепне с устни,
дано животът му се промени.”

И в тази нова своя стихосбирка “Корабът на мечтите”, и в цялото си поетично творчество, за което тя е получавала редица национални и международни награди, Павлина Павлова живее с болките и радостите, с тъгите и надеждите на хората, за които животът е не само пари, интереси и трупане на богатство. Тя е разбрала, че само с хляб не се живее, защото освен тяло, човекът има и душа и както храни тялото си, така трябва да нахрани и душата си, за да е жива и човекът да е истински, а не работеща машина. Повярвайте ми, внушава авторката, страшно е когато умре и една човешка душа.
Искам да споделя и няколко думи за новия роман на Павлина Павлова “Спиралата на смъртта”, който предизвика широк интерес както сред читателската публика, така и в литературния печат. По същество романът “Спиралата на смъртта” е фантастичен - “фентъзи”, както някои се изразяват модерно, но в неговата основа е заложена дълбока, сложна хуманна идея, днес много актуална. В една отправила се на пътешествие космическа совалка, авторката е събрала десетина души - мъже и жени от различни националности и континенти. Поставя ги в екстремни условия - совалката е силно засегната от взрив, катастрофира и Павлина Павлова започва да следи поведението и действията в създалата се драматична обстановка на героите си.
Сюжетът е крайно интересен и динамичен, действието се развива на пълни обороти, което прави четивото особено любопитно и привлекателно. Всъщност това е първият, видимият план на романа. Истинската, дълбоката цел на авторката е да представи совалката /по художествен път, разбира се/ като своеобразен обобщен събирателен образ на нашата планета и да ни подскаже, че ако не следваме природните, космичните, писаните и неписани човешки закони, неминуемо ще предизвикаме катастрофа и е малко вероятно да оцелеем. Иначе казано - един ден ще се взривим, ако продължаваме безотговорно и безсмислено да не се разбираме и воюваме помежду си. Според мен авторката е намерила много сполучлив и образно въздействащ символ на настоящето и бъдещето на човечеството и го е пресъздала в образи и идеи с таланта си на доблестен и граждански ангажиран разказвач и родолюбец. Успешно е разгърнала идеята си в сюжета на романа и това държи читателя в постоянно напрежение и той не може да остави книгата, преди да я е прочел докрай.
Живи и плътни са образите на героите - всеки с характерните черти и нравите на нацията, чийто представител е и чиито отличителни белези носи. Достоверна и завладяваща е и атмосферата, в която се развиват драматичните събития в самата совалка и извън нея и се решават трудни и заплетени проблеми. Наистина “Спиралата на смъртта” е роман с голямо значение за развитието на съвременната българска белетристика и по-специално на набиращия сили днес жанр “фантастика”.
И досега не мога да си отговоря - къде Павлина Павлова е по-добра и по-успешна: в поезията или в белетристиката? Вероятно и в двете области е еднакво талантлива. Ще се убедите в истинността на думите ми, ако прочетете последните й книги, които назовах и за които вече стана дума.