Владимир Янев

КНИГА ЗА ВЪЗРОЖДЕНЕЦА И ЗА АВАНГАРДИСТА

Имах предимството да познавам създаденото от Георги Янев в ръкопис. Още тогава бях убеден – известният критик и музеен деец е създал нещо интригуващо и значително. А сега виждам, че всичко в книгата е смислово натоварено, резултат на старателно обмисляне и на паратекстова детайлировка. Така в портретните снимки на заглавната корица са изведени органичната достолепност на Мильо Касабов и изострената съсредоточеност на Гео Милев. Единият сякаш всеки момент ще проговори с патриархална християнска нравоучителност, другият сякаш е готов да избухне, да се разрази в разкъсани тиради. Единият – епосът на еволюцията, другият – лириката на революцията! Възраждането и Модерността имат своите различни образи и те са изведени както фотографски, така и титрологично – в заглавието “Баща и син”, което няма как да не препрати и към прочутия роман на Тургенев.
А на задната корица е фотосът от двора на музея на Гео Милев с извисения дъб, посаден някога от поета. Няма смисъл да разясняваме символиката. Но определено има смисъл да прочетем писаното от Георги Янев, започващо като почтено документално изследване и завършващо с разтърсващите изповеди на човек пред края на живота си, опитващ се да обясни сам на себе си какво е станало и как е могло да се случи.
Да, тази книга е разтърсваща – като се започне от документираните и анализираните конфликти между Милю Касабов и дръзновения му потомък, като се премине през преживяното и създаденото от Гео у нас и в чужбина и се достигне до гибелта на сина и митарствата на бащата – един вазовски чорбаджи Марко, превърнат от нашите исторически юродивства в Йозеф К. Ала за разлика от героя на Кафка старият поборник, народният учител, всеотдайният общественик, книжарят и издателят притежава дарбата и своеобразната утеха на писменото изразяване. Съмнителна впрочем утеха – неговото писане е по-скоро развреждане на раните, болезнено завръщане към лични и национални трагедии, към страховити промисли за несбъднатостта на “добрата” свобода, подменена от слободията на роба – още по-страшна от тази на поулегналите все някак и сплути от мързела си господари. Тя наистина е мътна и кървава, както би възкликнал Тончо Жечев, който да беше жив, щеше горестно да види в тази книга както ерозирането на традицията, така и посичането на модерността.
Дълго и ненапразно се е трудил Георги Янев, за да създаде “Баща и син” – това е безспорно и лесно за доказване. От гледна точка на документалистиката систематизираното привеждане на известни и новооткрити свидетелства има определена стойност. Прибягването към архивите е полезно и функционално – и за специалисти, и за по-широк кръг интересуващи се ползата е несъмнена. Ангажиращи и предизвикателни са историко-психологическите предположения за конкретните причини, предизвикали гибелта на поета, а литературоведските съображения за отношението на Гео Милев към Георги Бакалов и Иван Вазов са убедително находчиви. Така “хибридността на тази книга” (ползвам началните думи на автора) не е знак за недомисленост, а израз на комплексност на подходите към темата, доказателство за информираността, дарованието и почтеността на пишещия. За мен тези качества на Георги Янев не са изненадващи, те отдавна са породили уважението и братските ми чувства към него. Радвам се, че подобно отношение към старозагореца изпитват талантливи и достойни хора, а дваж повече – че е написал паметна книга за две паметни личности.
Всичко казано дотук е дотолкова очевидно и безрисково, че ми се ще малко-много лекомислено да “допиша” книгата, която на всичко отгоре е и майсторски прокоментирана от своя автор. Тук има един епизод, зареден с особен драматизъм. Чест прави на Георги Янев, че не го е спестил, за да “спаси” представата за “идеалността” на Милю Касабов. Бащата е сред инициаторите за издигане Паметник Саркофаг-мавзолей за спасяването на Самарското знаме. И ето – когато през 1927 година откриват Паметника, той е в първите редици, редом с ген. Вълков (син на казанлъченина Юрдечката) и проф. Цанков (кучи син!). “Тук няма никакво противоречие – Милю Касабов е последователен в своите възрожденски идеали, колкото и те да са били вече остарели и неактуални за времето си”, коментира Георги Янев, но обяснението е повърхностно. А е налице и упрекът на съпругата Анастасия, че мъжът й се е ръкувал с убийците на сина им. Тук неловкият опит за оправдание на Милю Касабов – “Не аз стисках тяхната десница, те стискаха моята” – прикрива нещо, за което наистина “можем само да гадаем”. Извинявам се за “дописването” – за мен това нещо е свързано с плахата, наистина граничеща с невероятното, но все пак – надежда, че “боговете” ще се смилят. (Та не целуваше ли Приам ръцете на Ахил, убиеца на сина му, не ги ли обливаше със старческите си сълзи?! Кой ще посмее да го обвини…) Какво че още през 1926 е отслужено опелото над незнайния гроб на покойника, може пък да стане чудото и… О, тази вечна родителска надежда! Не, не можем да предполагаме, нямаме моралното право да мислим, че Милю Касабов се е изтъпанил там от верноподаничество, от суета, от старческо слабоумие.
Не ще да е точно той верноподаният Авраам, по-скоро е внезапният богоборец Йов. Тайният български Йов, чийто ропот достига до нас: комай само и единствено пред себе си Милю Касабов – вярващият в Бог и Отечество – поставя въпроси, повдигането на които е страшно и днес. Според собствените му признания той е “изпущал умозаключителни факти и разумни доводи за долните и ниски черти на този народ-роб”, “адмирирал по темперамента си само ония от народа, малцината – единиците, които са проявявали добродетели, забравяйки, че малцината не са народ”. Едва след дошлото като гръм от ясно небе (нали според възрожденците родното небе е винаги ясно, Отечеството – прекрасно!) Милю Касабов си припомня чуто и видяно. За да проумее и изпише, че неотговорните фактори не са родени през 20-те години, че след като един божем просветен българин праща на смърт пленниците, след като лумпенът Георги Кюмюря е мародерствал и убивал, то няма как да са без наследници. Наследници по права, по-точно – по крива линия за таквиз безчовечности винаги се намират.
Гео предизвиква тези наследници, а за бащата остават късните викове и ридания. Той, родителят, е трагичният герой на тази книга, той е “виновният” – не, не заради късното проглеждане, а заради желанието неговият първороден да гледа, да бъде повече от него. Е, синът е станал повече! Гео е гледал и загубил око; прогледнал е, за да загуби глава – “кървав на боговете курбан”, голям курбан, на какъвто рядко са се наслаждавали по нашенско и по света.
А иначе не само с отговорите, а и с въпросите си, книгата на Георги Янев “Баща и син” е ценна за читателите. Те навярно ще се съгласят с казаното от автора, че “Гео “попива” морала на баща си, дава национално и общочовешко проявление на родилите се в миналото морални идеи и… ги отправя в бъдещето”. Вероятно е да не се съгласят с твърдението, че “и двамата са били самотници в своите епохи и някак си само двамата са се посрещали въпреки епохите”. (И други такива двойки има в историята ни, където инак бъка от послушни отличници!) Но при всички случаи, ако прочетат достойно достойната книга, читателите ще се замислят над въпросите на автора й: “Какво е било онова, стоящо над епохите, което ги е свързвало? Само бащинството и възпитанието ли? Само любовта или почитта? Само кристалната чистота на единия и светлата вяра на другия ли?” Непременно ще се замислят! А мисленето, породено от книгата, вече е доказателство за стойността й. И за стойността ни като читатели, тоест – като хора! Което няма как да не ни свързва – и със стародавната евангелска кротост на бащите, и с авангардната дързост на синовете.

Георги Янев. Баща и син. Изд. Макрос. Пловдив, 2005.

ЗА ЕДИН ЛЕТОПИС

Казано е, че светът на някогашния авангардизъм е противоречив, както е противоречив авангардизмът на днешния свят. Да не се занимаваме с втората съставка на афоризма – един-единствен Гео Милев е достатъчен, за да ни убеди във верността на първата. Не е ли например странно, че той – антипозитивистът, интуитивистът, разрушителят – е така стриктен и целенасочен при осъществяването на всяко едно от начинанията си?! Не е ли изненадващо, че почти сам издава (с всички сложности на делото) двете списания “Везни” и “Пламък”, че още през 1915 пуска своите “Лирични хвърчащи листове”, в които представя Стефан Маларме, Рихард Демел, Емил Верхарн, Пол Верлен, Фридрих Ницше, че съставя “Антология на жълтата роза”, “Кръщение с огън и дух” и знаменитата “Антология на българската поезия”?…
Въпросът не опира само до енергията, до осъзнатата индивидуално творческа и ангажирано “просветителска” мисия, превърнала Гео Милев в човека-институция на българския авангардизъм. Противоречието, което съзирам, е в това, че дисхармоничният, експресивният, пламенният е и човек рационален, подреден, недопускащ случайните настроения да го отклоняват от битийната свръхзадача. В този смисъл той е по немски систематичен и дори педантичен, ако и винаги да проявява своя южен темперамент, неистовата си воля да изнамери (именно да изнамери, а не да намери) абсолютно новото.
Вероятно не трябва да занимавам читателите с този род размишления, защото поводът за тях е излизането на Летописа на живота и творчеството на твореца, съставен от Елена Фурнаджиева, отдавна известна с био-библиографския указател “Гео Милев. 1895-1925” от 1985. (Не би ли следвало той да бъде преиздаден или поне продължен с представянето на писаното върху авангардиста през последните две десетилетия?) Уважавам постигнатото от Фурнаджиева, ползвал съм се от плодовете на търпеливото й постоянство, напълно се присъединявам към ласкавите оценки на труда й от професор Иван Сарандев, изразени в предговора към изданието – “Летописът като неудобна памет”. Даже мисля, че и от своя страна трябва да прибавим поклона си пред авторката, която открива книгата с кратките редове: “На родния си град Стара Загора посвещавам тази книга. С дълбоко поклон пред делата на неговите герои и културни дейци.”
Повече от ясно е, че сред известните летописи за Вазов, Яворов, Смирненски, Вапцаров този за Гео Милев ще заеме достойно място, че ще подпомага не само търсещите една или друга справка за твореца, а ще подсказва и инспирира нови идеи и разработки. В последното съм убеден – работейки от дълги години върху българския авангардизъм и Гео Милев, с радостна изненада прочетох публикуваното под № 306 от 1914, взето от “ръкописната тетрадка Бележки”, където младежът е изразил преклонението си пред Ботев, Пенчо Славейков и Яворов, за да завърши с характерното: “Ний имаме само трима учители, на четвъртия му връзваме тенеке на куйрука!…” (с. 79). Да не говорим за такива разпилени бележки, систематизирани в летописа като: “махнете – преди всичко ветите дрипи от вашите собствени плещи” (с. 87); за познатото писмо до Лилиев с дискретното отрицание на Бодлер: “Никакви изкуствени раеве – просто естествени адове…” (с. 109); за многократно документираните факти, че дори отрицателите на Гео Милев като Константин Гълъбов са респектирани от личността, ”чиято култура не може да се отрече току-тъй лесно” (с. 135); за цяла поредица от характерни данни за рецепцията на авангардизма у нас и т. н. Опримерявам с тези фрагменти от Летописа неговите достойнства, които могат да се видят и в частта “Приложения” със страховитото документиране за напразните усилия на близките да издирят изчезналия, с окончателното откриването на зловещата истина през 1954 г. и приложения съдебномедицински акт за “череп № 17”, и в прецизния справочен апарат, представящ книгите на Гео Милев, преводите му, произведенията му в най-широките области на литературата, театъра, изобразителното и музикалното изкуство, историята, издаваните от него през детството му ръкописни вестници и сборници, предметния и именен показалец.
Заплашен да повторя характерните наблюдения за Летописа в предговора на професор Сарандев, отпращайки читателите към скромните и целенасочени пояснения на съставителката в “За тази книга”, все пак искам да обърна внимание на поместените в Летописа писмена защита и ръкописни бележки, по които Гео Милев се защитава пред Софийския окръжен съд. Поводът да се стигне до това институционно варварство, изпреварило с малко варварството на /не/анонимните убийци, е известен. Напразно редакторът на “Пламък” и авторът на “Септември” се опитва да внуши на своите съдии най-елементарни неща като “Оценката пък на отделни думи, термини, изрази, подлежи да се разглежда не от углавния съд, а само от литературната критика. Законът не бива и сигурно не иска да се вмесва в “светая светих” на писателското творчество и ще бъде печален куриоз в историята на родното изкуство, ако се инкриминират изрази като тия, които съм употребил в поемата си. При това, подборът на думите до голяма степен става несъзнателно, в процеса на творчеството, под влияния на подсъзнателните внушения на писателя в момента на вдъхновението”. Напразно той апелира: “За честта на българското Правосъдие, не произнасяйте осъдителна присъда, защото с нея бихте нанесли удар, рана, петно върху РОДНОТО ИЗКУСТВО и неговото развитие. Изкуството цъфти само на почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате Изкуството!” (с. 208).
А сега се насладете на самите тези съдии, които влизат в спор със самия Гео Милев (вж. Дело N 249-III наказ. отд. на Соф. окр. съд – заседание на 14 май 1925 година, откъси от което напразно не са повестени в Летописа): “Поетът пее за чисто изкуство, възхвалява или описва от гледището на своето изкуство както красивите, така и мрачните събития или случки от реалния живот – но всичко това той върши, като стои на своя висок трон над дребнавите дрязги в живота, на който го поставя неговото призвание от лирата на изкуството.(“Ах, аркашки съдийски, вие говорите прекалено красиво!”; б. н. – И. С. Тургенев и В. Я.) В своето отношение към отделните епизоди около му, които му правят силно впечатление, той страна не взема: той не възхвалява едни да обижда други – той само рисува всичко, което вижда и го рисува с нежните и мили краски на поезията, които само неговото творчество може да даде, и то така, че когато четецът проумее неговото произведение, той ще вижда там само едно цветно, а не фотографическо обрисуване на даден епизод от живота…”
В прословутата присъда над “Септември” председателят Протич и другите двама членове не се позовават на юридически, а на “естетически” закони, които са усвоили от прашасали учебници по словесност, за да ги употребят с цялата гнусна пошлост на платени институционни диваци срещу Гео Милев, срещу творците изобщо. Не виждате ли тука Алековия Гуньо Адвокатина, не проумявате ли, че “гуньовщината” е по-страшна и от “ганьовщината” и че ако все пак можеш да извиниш чрез тъпотата им хаирсъзщината на тъпите потомци на Данко, физически извършители на убийството, то как да проумееш, как да надмогнеш извъртливата, аморалната подлост на вечните “гуньовци?! Как да проумееш безепитетния, (нетърпящия каквито и да е епитети – те ще са твърде слаби) факт, че държава, отговорни и неотговорни фактори убиват, убиват, убиват…
Но – нека плюем и отминем, както съветваше Данте, същият, който според Гео Милев е твърде andante, за да изрази новия ад на цивилизацията. И нека отдадем признанието си на тези, които без позьорство и мегаломания създават, създават, създават! Признание пред труда на Елена Фурнаджиев, който за пореден път проблематизира представите за трудно представимия Гео Милев, продължаващ да бъде в авангарда на българската културотворяща духовност.

Елена Фурнаджиева. Гео Милев (1895 – 1925). Летопис на неговия живот и творчество. Изд. Макрос. Пловдив, 2005.

МОДЕРНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА “ИКОНИТЕ СПЯТ”

Мая Горчева. е авторка на монографиите “Между текста и цитата” (2004) и “За българската проза от 30-те” (2005), посрещнати ласкаво от специалистите. Научните й изяви са в полето на детската литература, на текстологията (с Кремена Митева от музея “Йордан Йовков” в Добрич извършват сериозна дейност върху Йовковия роман “Приключенията на Гороломов” – докладвана на конференция, публикувана част в LiterNet), на литературата ни от Вазов (“Чичовци”), Антон Страшимиров (интересната му връзка с Родопите), Димитър Подвързачов (нов поглед към поезията му) насам. Теоретическата й школовка е сериозна, което придава стойност, а на места респектираща многоизмерност на текстовете й.
Досегашните интереси на активната авторка бяха съсредоточени най-вече върху българската литература през десетилетието непосредствено преди Втората световна война (предимно – Йовков, Борис Шивачев, Емануил Попдимитров, Яна Язова). В изследването си Горчева слиза едно десетилетие по-надолу, за да поеме след Божан Ангелов, Васил Пундев, Иван Сарандев, Видка Николова, Цветанка Атанасова, Гергина Кръстева, занимавали се по-конкретно с втората стихосбирка на Гео Милев. (В случая не споменавам автори на цялостни исторически обзори на българската литература, по необходимост бегло визирали необичайния експеримент.)
Изследването “Иконите спят” от Гео Милев: превъплъщенията на модерната душа” (2006) прави впечатление с комплексността на подхожданията си, със смелото прекосяване границите между литература, фолклор, музика, танц, театър, кино; литературознание, културология, социология… “Иконите спят” е крайно старателно прочетена от Мая Горчева, след като е изживяла потреса “от това слово, стаило катаклизма на преображенията” и след като се е почувствала безсилна да преразкаже съня и основателно подирила помощ от виенския психиатър. Според собствените й признания тя пожелава да излезе от “хипнозата на експресията на “Иконите спят”, да поумува над своя потрес, да си обясни странната книга, тръгвайки “по досадно аналитичния път”. В духа на риторичната самокритика тълкувателката обявява, че ще “пише прозрачно-скучновато”. Обещанието не е спазено – в писаното има смътни места и малко отегчаваща педантика, но преобладават интелектуално осмислените, някъде и артистични съждения и вълнуващите с откровенията си пасажи.
Причината за позитивните впечатления от изследването са в предпочетената позиция на човек, разбиращ неразбирането си (да си припомним В. Б. Шкловски). Този човек се старае да преодолее секторите на неразбиране, да ги обдари с познание или поне с обозначения и да свърже “смисловите ниши, които спояват фрагментите”, без да настоява върху единствеността на разказваното и обясненото и дори предлагащ алтернативни варианти. На пръв поглед в разрез с тази усложнена задача се тръгва от “цялото към образите”, “към виденията, в които просветва символът и “есенцията”. Всъщност дедукцията е необходима, когато се обзира творчество, което при явната акцентност върху фрагментарността се стреми да въздейства тотално и е видимо и невидимо свързано с ерудитски (традиционни и модерни) напластявания. Ето защо изглеждат уместни подкрепените с редица податки предложения на Горчева, че “петте вариации на “Иконите спят” са режисирани в единна постановка”; че е провокирано “сценичното единство с прескока /…/ към далечни пространства, което дава право на възприятието да изживее лиричните образи като киноспектакъл”; че именно чрез кинопохватите “поетичното слово открива магиката на баладичните преображения, чудодейни в народната песен”, за да се достигне до ефекта на пределната напрегнатост на всеки “настойчиво фокусиран” образ.
Подобен род удачно представени аналогии водят към времето, когато авангардизмът още не е разпознат като естествен модус на живота и изкуството, когато ферментират началата на тоталната цивилизация, която ще включва в себе си подлежащото на префункционализиране, а това комай означава – всичко или почти всичко. Време на разрушаване на действителните или въобразени граници във всички области – тогава у нас се осъзнава и “генеративната енергия на фолклорното да провокира авангардистки форми на творене”, което не влиза в неразрешим конфликт с младенческия блян на Гео Милев за излизане на българската литература “извън себе си”. Тогава Панчо Владигеров ще обяви, “че творецът може да си набави от народното творчество онова, което дават и модерните изразни средства”, тогава ще се осъзнае от художниците ни, че “фолклорно-митологично и авангардно стават взаимозаменими в изказа на света”. Тогава в танцовото изкуство на Мария Димова (блестящо представено от Константин Константинов в “Път през годините”) ще се провиди, че “езикът на родното е намерен тъкмо в авангардистката изразителност на жеста”. Тогава предвестникът и участникът в поривите на новото създава дело, опитващо се да обедини “всички изкуства, чрез които се изговаря творческият дух, изкуства, над които рефлектира аналитичната мисъл на Гео Милев и в теоретични разработки, и в оперативни рецензии, пък и в практиката му на режисьор и художник”.
На този фон изследователката се стреми да разчете втората стихосбирка на поета, като естествено е отдала необходимото на титрологичната процедурност. Според нея заглавието “Иконите спят” е “коварно и подвеждащо”, “лукава загадка пред усилието за разбиране, защото не просветлява текста, а отключва неподозирани неясноти”, “външен цитат в стиховия текст”, “сгушено в осветеното вътрехрамово пространство, над което бушуват стихиите на езически предрелигиозни демони”. Що се отнася до твърдението, че “текстът на “Иконите спят” показва свят без икони – света на спящите икони”, то ми се струва недостатъчно. Тук се показва бушуването, разбунтуваността на неиконичното! На “християнския” символизъм поетът противопоставя “паганистичния” авангардизъм, екстазно изразяващ действеното си, тоест “варварското”, според експресионистите, ерудитство.
Според Горчева стремежът на Гео Милев е да изрази “модерното, изтръгнато от застиналата памет на фолклорния мит”. Същностното в неговия авангардистичен проект е в еманципирането на поезията от миметичните принципи, от повторяемостта на символистичните мотиви, а в “Иконите спят” “универсалният културно-исторически сюжет за раждането на модерната душа” се артикулира “през своята собствена памет – през автентичния народнопесенен опит”. Така “първозданният ритуален смисъл на думите, освободени от умората на сложността и лъжливостта на дългата традиция” по параболичен начин свързва изконно и модерно, откривайки идиолект, общ за примитива и авангарда. Сигнали за подобен синтез са епиграфите от народните песни, а петте вариации се отказват от стилизиращи езикови ефекти и текстова отделност, за да изградят “психолиричния сюжет на модерната душа”, изискваща “нова жертва и нова святост – онази на живото безсмъртие”.
В този сюжет се разчита “цялостното възприемане на човек, изкуство, красота и вечност”. Той не е постъпателно еднолинеен – “явява се в нови и нови лица; става неуловим – и настойчиво вездесъщ”, за да самосътвори “мит за раждането на Модерната душа и на Модерната поезия”. Трагизмът на този мит е баладично интониран – в него умирането и раждането образуват сложни асиметрии. Поетът обаче не се залутва сред тях – макар “разголени под безпощадните прожектори на експресионизма, човекът и светът /да/ застават пред нас баладично уязвими”, той следва своята цел: улавяне универсалния ритъм на битийното.
Ако относително правилно съм разбрал и предал част от предложенията на тълкувателския текст, това би значело, че Горчева индиректно внушава идеи за колебателността на цялостния художествен текст на Гео Милев, включващ в себе си авангардистично претълкувания опит на първите български модернисти, на символистите, на философски и религиозни систематики. Към подобно впечатление води представената от изследователката теза за трите сюжета между Тя и Той в цикъла. Размишленията в тази посока са колкото интересни, толкова и хаотични с разнопосочните си визии, така че най-добре е читателят сам да се оправи с предложенията, вариращи от различията и сблъсъците до андрогинността. В крайна сметка остава валидно наблюдението: “Любовният сюжет поглъща “патологичната” треска на модерността от разполовеността на Той и Тя в ритъма на съкрушителни откровения. В този ритъм са увлечени и стародавните фолклорни образи”.
Естествено, Горчева отчита, че “Иконите спят” не е завоалирана любовна симфония в пет части, че тук има множество комбинации и корелации, които обичайните местоименни форми трудно изразяват. Все пак очевидно за изследователката е, че сюжетът “Той – Тя” е успоредяван или кръстосван и от сюжетите “Аз – Ти”, “Аз – Аз”. Така характерни акценти падат върху приключенията на субектността, за да се заключи: “Митът за раждането на модерната поезия е вяра в спасението на Аза. Поетичният мит обсебва нови и нови пространства с всеки един текст на автора”. Подобна телеология води до вкарването на текстовете от книгата в такъв предложен от изследователката митосюжет: “Началото на мита са смутните видения, краят – вкамененото тържество на творбата. Между копнения и жива вечност се е проснало мъчителното раждане на Твореца през превращенията на трескавото писане. Това е настоящето на мита, което трябва да изживее и изстрада Аз-съзнанието”.
“Иконите спят” е една от най-“трудните” книги в българската литература. Целта на Горчева не е да я направи “лесна”, а да я проблематизира – в синхронен и в диахронен порядък. Това се вижда в успешните вписвания на петте вариации в различни дискурси – фолклорен, /авто/митологичен, символистичен, авангардистичен, във вещото надникване зад видимостта на стихове и образи, за да се изтръгнат техните потенции. Тук биха били уместни и наблюдения върху ритмико-интонационните и римните предложения, които имат връзка с онирико-мистичния слой на книгата. Но и така пред нас е труд, представящ четенето на ерудиран, трудолюбив и задълбочен изследовател.

Мая Горчева. “Иконите спят” от Гео Милев: превъплъщенията на модерната душа”. С., 2006.