МОРЕ
МОРЕ
На Веско
Златни пясъци сънувах и сънувах Слънчев бряг
и препускаше - в съня ми - одимен среднощен влак.
И от вечните ангини с вечно дрезгаво гласче,
за морето, към морето бързаше едно момче…
Като нищо бих зарязал този влак на кръстопът,
но момчето, но момчето - то е плът от мойта плът!
И ето ни под ведри,
спокойни небеса -
сред цели километри
тела и телеса.
В гъмжилото на плажа
довян като листо,
от нещо съм изплашен
и знам какво е то.
И тъпча под нозете си
вода, която мре…
Това ли е морето ви?
Това не е море!
Морето кърти корени
и гъне своя бряг.
Морето кърши кораби
под гларуси и грак.
А тука слушам рехави
гласчета - вместо рев…
Това ли е морето ви?
Това не е море!
Сподирена от грохота,
по-стръмна от стена,
къде му е огромната -
Деветата вълна?
Защо не плисне в залива?
Кога ще се вклини
от изгрева до залеза
на днешните ми дни?
Сред дъх на водорасли
и дъх на мазила
едва ли са израснали
на някого крила.
И ще ми се в гъмжилото
на този шумен плаж,
сред хилави и жилави
да набера кураж
и да крещя пресипнало
на четири страни:
Спасете ме, спасители,
от кротките вълни!
А от вечните бронхити с вечно дрезгаво гласче,
върху пясъка върлува мойто слънчево момче.
И от първата си плахост не оставило следа,
все към нея се засилва - към голямата вода.
Знам си аз, че този порив болка ще му причини
и с несгоди ще го сблъска - ала не и с плитчини.
И навярно ще открие - пряко ветрища и мрак -
своя Слънчев или Звезден - своя обетован бряг.
Но не това е темата
на моя стих сега -
а тихата, сгъстената
в сърцето ми тъга.
Тъга по детски блянове,
в които гръм гърми
и ме слепят отблясъци
от огнени земи;
тъга - по живи кратери
и мъртви племена;
тъга - по сиви крайцери
с трицветни знамена…
Нима прегазих в себе си
и страх, и порив плах,
за да решавам ребуси
на някакъв си плаж?
И да се щурам в жегата
на четири страни…
И то по време жетвено.
И то по цели дни.
А някъде - зад проливи
с известни имена -
сънуват бели пролети
и шият знамена.
И се надигат дивните,
човешките вълни,
за да прегазят дигите
от злоба и злини…
Кажете ми - изчерпа ли
кръвта ми своя плам,
щом и морето - Черното,
не ме отвежда там?
Отчайва ме, обижда ме
вода, която мре…
Довиждане… Довиждане…
Това не е море.
1973 г.
СРЕДНОЩЕН ДЪЖД
На Иван Бунков
Не се опитвайте да ми внушите
доверие в ръцете на хирурга
или в ръцете на съдбата - зная:
не ми остава дълго да се радвам
и дълго да скърбя не ми остава.
Но не затуй сега съм зъл и сприхав
и не страхът е този, който дърпа
нозете ми към нощната аптека
в един и трийсет:
глупави обиди,
дребнави грижи, драски по сърцето
от думи, хвърлени почти нехайно -
и вече триста дяволи раздухват
жарава из леглото ти…
Прибягвам
с огромни крачки под стрехите дълги
и дълго се упреквам за чадъра,
забравен да виси на портмантото.
А само за секунда, за секунда
удари гръм, светкавица проблесна
и озари една горчива мисъл:
Я гледай ти - чадъра си забравил!
А не забрави ли случайно себе си
в един далечен дъжд - досущ подобен
на всички майски дъждове?
Тогава
за сетен път комай се втурна весел
и гръмко пя под звънките му струи,
пресипнал от възторг…
Какво се случи
и откъде се взе, защо се пръкна
проклетия ти навик да прибягваш
на сушина, на завет?
Не, не бързай
да ми посочиш вносния си шлифер -
причините са много по-дълбоки. ..
Защо не мога, ах, защо не мога
веднъж завинаги да се изтръгна
от тази суетня?
Кого очаквам
да ме помъкне властно за ревера
към оня свят, от край до край населен
с рътлини, с прости чудеса, с въздишки
и с детски гласове, които чувам
дори насън?
А бих могъл стократно
да се надвиквам с ехото, да тръпна,
да бродя в спомени, да се ръкувам
с познати ветрове, с надежди, с длани,
додето най-подир - опиянена -
душата ми търкулне върху листа
две бликнали сълзи…
Това ми стига!
Но - не, не ще надхитриш битието,
човеко слаб, невразумен човеко.
А то понякога си позволява
какви ли не комедии - например,
да те влуди, съвсем да те обърка
с едно невзрачно писъмце…
Пристигна
и само те покани писъмцето
да се явиш на двайсти, точно в осем,
а ти изтръпна цял.
Защо изтръпна?
И как така внезапно се оказа
издебнат от рояк досадни мисли
за собствен дом с гараж? -
Иди, купувай
и не мисли, купувай и ликувай.
Но изведнъж роякът се развихри
и се опълчи:
„Я не ставай глупав!
Къде ще се навираш в небесата
за ядове - ще спира асансьорът
и дявол знае как ще се задъхваш
между етажите…
А идва старост,
връхлитат болести. .. и земетръси
и ти - да чукнем на дърво - ще хукваш
по стълбища без край…
Не ставай глупав!”
И таз добра!
А кой претърси блока
от праг до праг - квартира по квартира -
и кой откри мечтата си, вградена
в три стаи с бокс и слънчеви тераси
на седмия етаж?
Прощавай, драги,
но с тези доводи на смешен Хамлет
върви, където щеш - прескачай локви,
обсаждай нощните аптеки, гълтай
горчиви хапчета за сън и нерви -
а мен ми дай възможност да надникна
през девет спомена - все още ярки -
в десетия…
Здравей, далечен момко
с наежени коси и трескав поглед,
зареян уж сред чуки и стърнища,
а всъщност по света!
Здравей, хидалго,
побъркан не от рицарски романи -
от собствените си мечти побъркан
и пощурял за подвизи…
Ах, ето -
ти пак щурмуваш мислено все този
безимен хълм, обрасъл с амбразури,
и пак задръстваш с гръд окървавена
най-страшната от тях…
И аз се чудя
с какви очи и как да те погледна.
Не съм добре, не съм.
Но мигар няма
поне един чудак, все още буден,
пък нека, ако ще, пиян да бъде,
да бъде луд, но само да се мерне
преди самият аз да полудея
от глупости, от страхове, от нерви?
И в този миг си спомням за Аргирис -
за живия. ..
Не знам дали поетът
или боецът в него се досети,
че тъкмо храброто момче от хълма
успя да ни сроди - не съм умувал,
но щом разбрах, че с нещо му допадам,
допадна ми внезапната идея
да видим Гърция, да я докоснем.
И тръгнахме от Н-ската застава
по билото, обилно надарено
с какви ли не треви, дори с коприва -
за символ сякаш плъзнала нарочно
по страшната бразда…
И беше страшно
да гледам как Аргирис се задъхва
от пристъпи на кашлица, от спазми
и сигурно от нещо, за което
не стигат думите…
и как ругае
на матерен език радикулита,
заседнал в ставите…
и как внезапно
заседна сам в копривата, обречен
на две земи - под прицела на всички
секретни постове…
Ужасно беше!
И точно там - на шеметното било -
усетих как ме сграбчи твоя вопъл,
изречен в стих:
„Упорствам. Настоявам.
Не ми се тръгва без стрелба…”
Аргирис,
защо си позволи така нелепо
да те издебне някакъв си разрив,
наместо взрив?
И на кого отстъпи
миражите, надеждите, мечтите
така безропотно?
И как придума
оная сгърбена женица в черно
да дойде чак от там - и да разкъса
сърцето ми с най-жалните си думи,
задавени от скръб -
какво ти каза,
преди да те затрупаме, Аргирис?
Не съм добре, не съм.
Но мигар чакам
поне веднъж страхът да ме помъкне
по видни лекари и по консулти,
защото…
не, не искам да гадая
какво му трябва още на сърцето,
съсипано веднъж от ревматизъм
и втори път от всичките горчилки
на този бесен век -
какво му трябва,
за да утихне в мен и да покруси
детето ми, едничкото…
Не бой се
и дръж се за усмивката ми, синко,
за тази жилава усмивка, синко,
и за куража, синко, за куража,
че може би… че сигурно… че ето:
дори и да не съм добре - добре съм.
Добре съм, жив съм. И навярно утре
ще чуя пак - по бащински покъртен,
че си препускал кон, ама същински,
и тъкмо да се мернеш като вихър
край някакво селце, ама същинско,
и аз съм те събудил… не разбрах ли
дали не можем някак си…
Не можем,
сто пъти съм ти казал, че не можем.
А виж за тях - за тези причудливи
стотина коня, кротнати в гаража,
отделяхме, пресмятахме, пестихме,
но ги възседнахме…
Не ти ли стига,
че вдигаме след себе си пушилка
по всички пътища?
Или усети,
че щастието все пак предпочита
подковите - изтритите подкови
от истински коне?
Ех, синко, синко,
в това да ти е болката - че яздиш
единствено насън!
А мен ме гъне
неистова тревога на безбожник,
усетил, че е длъжен да се моли -
за тебе преди всичко да се моли -
а няма на кого, а няма, няма.
И пак набира страст, набира болка
все същият въпрос, веднъж изтръгнат
от дън-душите ни:
освен неврози,
освен секретни постове и стронций,
освен вражди, освен небе без въздух
и без вода - реки,
и без листа - дъбрави,
какво ще завещаем на децата си,
ако изобщо оцелеем, хора?
…Чудесен дъжд!
Добре, че ме причака,
добре, че връхлетя,
добре, че плисна,
за да прочистиш мислите ми -
ето:
сега съм истински, сега напирам
не толкова за разни невролакси,
отколкото за сладката възможност
внезапно да изникна пред гишето
и да разпитам будното момиче
с какво и как живее, как се чувства
и няма ли за всеки случай нужда
от някакъв съвет или подкрепа.
Сега съм истински, сега усещам,
че още призори ще повилнея
да хлопам по врати, да се раздирам
от ярост, от безсилие, от мъка,
че прекалихме с тази треска, хора,
че с тези ключове сглупихме, братя,
веднъж завинаги…
Ах, още утре
ще знам какво и как да ви подскажа,
но само жив и здрав да се събудя. ..
Да се събудя само жив и здрав.
1984 г.
