Красимира Василева

Още приживе съвременниците на Джубран Халил Джубран са го смятали за гениален писател и художник. Дете на Изтока, попаднало в Западния свят, той жадно изучава и двете култури и ги съчетава в творчеството си по начин, който е ненадминат и досега. Като арабски романтик с нежна и мечтателна душа Джубраннамира основанията за съществуването си в красотата на природата, музиката, любовта. В същото време обаче той е надарен с проницателен ум, благодарение на който изучава и философията на Запада и добре разбира драматичното състояние на света в началото на 20 век с неговата социална несправедливост, с антагонизмите и войните. Затова твърде млад възприема съществуването си като път към израстването на душата и като християнин осъзнава мисията си да проповядва Божията истина и правда на цялото човечество. “Цялата земя е мое отечество и човешкото семейство е моят род, защото видях, че човек е слаб и е трудно да се дели, а земята е тясна и е нелепо да се разкъсва на царства и княжества”- пише той в „Гласът на поета”. За него човечеството е Божественият дух на земята, а в основата на човешката личност е любовта - извор на пълнота, хармония и вечност, свещеният огън на живота, най-висшето чувство, което единствено може да ни дари щастие. И като дълбоко вярващ човек писателят отправя молитва : „Господи, направи от мен храна за пламъка - направи ме, о, Боже, храна за свещения огън.”

Но измеренията на любовта са много. За да бъде цялостен, творецът се нуждае от своята половина, от единствената своя любима, и Джубран я открива в лицето на една от най-известните арабски писателки по онова време Мариам /Мей/ Зияде. Тя е родена през 1886 г. в Назарет, Палестина. Баща й е ливански журналист и християнин-маронит. Мей живее в Кайро и активно участва в Движението за еманципация на жените. Кореспонденцията между тях започва през 1914 година и продължава до смъртта на Джубран, цели 17 години! Неговите писма, 39 на брой, са издадени в книгата Синият пламък”, а от нейните са известни само няколко, защото семейството й не дава достъп до кореспонденцията й. Пред Мей писателят се разкрива докрай: “Аз съм мъглявина и мъглявината е моя самота и моя самотност и в това е моят глад и жажда. Нещастието ми обаче е, че тази мъглявина е моя реалност и че тя копнее да срещне друга мъглявина в небето, копнее да чуе думите: “Не си сам, двама сме, знам кой си.” Очевидно той чува тези думи от Мей и така тези две сродни души се откриват, въпреки че се намират на двата края на света. В какво се състои тяхното родство? И двамата са ливанци, християни, общественици с обща кауза за възраждането на арабските народи, както и творци, спечелили признателност. Всичко това е предпоставка за приятелство, но връзката между тях прераства в любов. А хармоничната любов се ражда тогава, когато жената е в състояние да се приближи до мъжа с интелекта си, а мъжът до жената - с чувствителността си. Тогава се образува бленуваната цялост, тогава, както казва писателят, „сърцата се разбират с поглед и душите се извисяват в разбирателство.” В такава равностойна връзка индивидуалностите се запазват и цъфтят, и макар в случая разделени физически, двамата вървят по общ път. В „Пречупени крила” той пише: “Любовта е единственото цвете, което израства без помощта на годишните времена. Любовта е самата светая светих на живота.” „Любовта открива на душата съкровеното в душата, тя е небесна песен”. За него тя е „нещо по-високо от небето, по-дълбоко от морето, по-силно от живота, от смъртта и от времето.” Тя е „голямото сбъдване на общия закон, който движи Луната около Земята, Земята около Слънцето и всичко, което го заобикаля, около Бога.”

Така тази любов, извисена в сферите на духовността, продължава до смъртта му. Като християни и двамата вярват, че душите им, свързали се на земята, ще бъдат свързани и във вечността. Джубран има съзнанието, че това е рядък Божи дар, защото добре познава света около себе си, и във „Викът на гробовете” тъжно констатира, че любовта е бялата лястовица сред люде, заслепени от плътта и оглушени от невежеството. Като романтик той изживява болезнено противоречието между идеала и реалността и в няколко произведения описва как злото в света убива светлината на любовта. Тя става жертва на „несправедливостта на силния и произвола на властелина, на гнева на богатия и себелюбието на роба на страстите” /”Три гроба.”/

На Джубран принадлежи и мисълта, че любовта е бдение /”Песен на вълната”/. Тази мисъл е обяснена донякъде в писмата му до Мей - той живее непрестанно с мисълта за съществуването й и е в постоянен мислен диалог с нея. Но бдението има и друг смисъл - то е непрекъснато обновяване и опазване на любовта. В „Песен” описва своето чувство като песен, която обитава глъбината на сърцето му и не приема думите за одежда - тази песен му е толкова скъпа, че я пази дори от частиците на ефира…

Опазването на платоническата любов обаче има висока цена, и това е страданието, родено от непрестанния и в случая докрая неудовлетворен копнеж по любимата. Затова той пише на Мей, че се намира в затвора на своите желания. Защо не се свързват в семейство и никога не излизат от този затвор? И защо поне веднъж в живота си не са срещнали физически? Дали са съществували обективни пречки и прегради, или и двамата са били наясно, че такава любов по принцип трудно оцелява в земната реалност, за това може само да се гадае. Но е сигурно едно - копнежът на Джубран по Мей е и копнеж по родната земя. Изразявайки желанието си да бъде погребан в Ливан, той е дал израз на съзнанието си за дълбоката свързаност на любовта и смъртта. И може би затова от всичките си творби й посвещава точно миниатюрата „Красотата на смъртта”, която започва с думите: “Оставете ме да заспя, душата ми се опи от любов! Оставете ме да се унеса, духът ми се насити на дните и нощите.” Така много преди смъртта си пророкът Джубран предначертава бъдещето - когато умира през 1931 г., останките му са пренесени в Ливан, там, където са майчиният му род и любимата му. Мей Зияде обаче изпада в тежка депресия. Въпреки че има подкрепата на семейството си и се лекува в психиатрична клиника, не успява да се възстанови и умира през 1941 година, едва на 46 години. Така тя последва своя любим там, където нищо не заглушава небесната песен на любовта, там, в сърцето на Бога.