Рена Попова

От естрадата на големия ресторант, украсена с изкуствени екзотични цветя, оркестърът пълнеше салона с тихи тържествени звукове. Треперещите пръсти на цигуларите изглеждаха необикновено тънки и бледи под отблясъка на лампите.

Тук-там по масите някои шумно започваха своята вечеря, а други, спрели неподвижно поглед в чашите, слушаха трептящата песен на цигулките.

- Аз не мога да определя името на онова смесено чувство, което музиката събужда в мене - каза внезапно един познат от нашата маса, като тихо сложи изпразнената чаша. - Но, има случаи, когато тя действа пагубно…Представете си - продължи той, - вие сте в светло настроение и изведнъж някаква позната мелодия завладява душата, разкрива цялата прелест на някой изживян под нейните звукове момент.Тихата мечтателна скръб по белите изгубени дни на щастието изведнъж се превръща в страшна меланхолия, в някакъв внезапен порив на отчаяние и мъст. Особено силно действа песента на човешката душа…

- На мене музиката всякога е действала тъжно - казах аз, - при все че нито една позната мелодия не е свързана с дълбок сърдечен спомен в душата ми… Музиката разкрива пред мене висините на далечния и недоловим свят на непостижимата хармония, в която нашият живот звучи глухо и протяжно като разбиващ се дисонанс…

Ние разменихме още няколко мисли върху музиката и почнахме вечерята мълчаливо. Незабелязано ресторантът се пълнеше с посетители. Една широка глуха вълна от тракане на прибори, висок смях, спорове и шумни разговори се понесе над големия салон…

Изведнъж от естрадата отново тихо се разля плачът на няколко цигулки. Шумът полека стихваше. Нашият събеседник дълго ловеше звуковете.

- Слушайте - каза той, - свирят “Валсът на смъртта” … Да, той е свързан с един недалечен и тъжен спомен за мен…

- Беше лунна лятна вечер. Сега тоя страшен валс, който изтръгва лъкът на цигулките, ми спомня всичките подробности на онази ужасна нощ…

Бяхме в лятната градина на един столичен ресторант. На една уединена маса седяхме двама: аз и един мой познат. Големи храсти от бледи рози парфюмираха цялата градина, феерична под отблясъците на електрическите лампи, шумяща от пъстър и елегантен свят. Ние пиехме с моя познат шампанско и разговаряхме. Той беше весело настроен.

- Виждате ли - каза ми той, като посочи към една притулена маса, най-близката до нас, една хубава дама, която държеше голяма роза и удряше с нея лицето на своя кавалер. - Някога аз я обичах. Срещнахме се на същото това място. Помня, че бяхме голяма компания. До късно гуляехме, а после съвсем случайно останах с нея насаме. Тя чакаше нещо и беше неспокойна. Изведнъж отвътре се понесоха като пеещи птици в бялата нощ звуците на оркестъра… После някаква сатанинска мелодия сякаш от тракане на скелети се изви. Свиреха “Валсът на смъртта”. И под неговите бесни звуци аз я целунах. Затворих очи под тая целявка и почувствах, че изживях най-хубавия миг в своя живот. Чарът на лунната нощ, благоуханието на бледите рози, шампанското, близостта на тая жена и най-сетне звуците на тоя валс, всичко това ме опияни…

После тя тръгна по друг път и ние станахме далечни и безразлични. Но всякога, когато тоя валс се разлива под лъка на цигулките, в мене се събужда омаята на оня миг с тази жена, подобен на който аз никога вече не изживях…

Той запали цигара и неспокойно запуши. Няколко минути изминаха в мълчание.

Изведнъж от вътрешността на градината се понесоха плахи и тъжни звуци от цигулка. Той ловеше нещо в тях. Очите му блеснаха в мигновен огън. Той взе полуизпразнената чаша и аз видях как тръпки преминаха по ръката му и после разля виното по бялата покривка. Той наведе глава и закри лицето си. От съседната маса, през тихата напарфюмирана от розите атмосфера, отекнаха звучни вълни от смях. Дамата в бяло се смееше… Той дигна глава. Лицето му беше бледо и измъчено.

- Какво ви стана? - попитах развълнуван аз.

- Свирят “Валсът на смъртта”. Слушайте! - каза глухо той.

- Глупости - изсмях се, - вие вече почвате да сантименталничите. Нима вашата душа е дотолкова отзивчива към музиката и спомените… Особено към една жена, която вече ви е безразлична?

Той не отговори, а наведе пак глава.

В това време келнерът ми връчи една записка, с която един приятел ме викаше по някаква работа на неговата маса. Аз се извиних пред моя познат и тръгнах. Отдалечих се, но след себе си чух един глух револверен изстрел. Мнозина наскачаха и се втурнаха по посока на нашата маса. Аз се върнах бързо и поразен видях онова, което не предполагах: голяма роза от алена кръв беше разцъфнала на гърдите на дамата в бяло. Тя седеше на стола, отпуснала безжизнено глава.

Блед, с разчорлени коси и безсмислен поглед, стоеше моят познат, уловен от няколко ръце. А там от естрадата бавно замираха недовършените звуци на мъртвешкия валс.

- Какво направихте? - обърнах се към него аз.

- Повярвайте - каза болно той, - аз не исках, но изведнъж под звуците на тоя валс в душата ми възкръсна оня миг…

- Той е луд! - каза някой и няколко юмруци заплашително се издигнаха над него.

Нас ни арестуваха. Впоследствие мене освободиха, а него осъдиха на доживотен затвор. Да, да, ето какво може да ви коства една любима мелодия, която събужда в сърцето трепетно изживени мигове, изпълва душата с тъга, носи шемет и подтиква ръката към безразсъдна мъст!…- завърши той.

- Това е един случай на аномалия - усмихнах се аз.

Нашият събеседник само вдигна рамене. Оркестърът свиреше финала на валса.